Този път главата на Метцов се завъртя към нея. Очите му се разтвориха широко. Тя му пръсна мозъка. Пращящата синя мълния го светна точно между очите. В последната си конвулсия, преди да се свлече на пода, той едва не счупи врата на Майлс, въпреки че там костите му бяха подсилени от пластични материали. Отвратителната миризма на смърт зашлеви Майлс през лицето.

Майлс замръзна с опрян в стената гръб. Не смееше да мръдне. Откъсна погледа си от трупа и вдигна очи към Кавило. Устните й бяха изкривени в доволна усмивка. Приличаше на преситена развратница. Дали думите й не бяха точен и пресен цитат? Какво са правили през всичките дълги часове? Тишината се проточи.

— Не… — Майлс се опита да прочисти нараненото си гърло и преглътна с мъка. — Не, че се оплаквам, моля ви се, но няма ли да продължите по ред на номерата и да застреляте и мен?

Кавило се усмихна самодоволно.

— Бързата отплата е по-добра от никаква. Все пак, бавното и изпипано отмъщение си остава най-хубавото, но за да му се насладя напълно, трябва да го надживея. Друг път, малкия. — Тя вдигна невроразрушителя нагоре, сякаш се канеше да го прибере в кобура, но се отказа и го остави в отпуснатата покрай тялото й ръка. — Закле се, че ще ме изпратиш на някое сигурно място извън Хийгън, лорд Вор. Имам причини да вярвам, че наистина си толкова глупав, че да удържиш на думата си. Не че се оплаквам, моля ти се. Виж, ако Озер не ни беше дал само един невроразрушител, или го беше дал на мен, а кода за каютата си на Станис, а не обратното: или ако ни беше взел със себе си, както го умолявах… нещата можеха да се развият по различен начин.

„По много по-различен начин.“ Много бавно, сантиметър по сантиметър, и много, много внимателно Майлс се приближи до конзолата и повика службата за сигурност. Кавило го наблюдаваше замислено. Няколко секунди, преди охраната да щурмува каютата, тя се приближи плътно до него.

— Подцених те, знаеш ли.

— Аз никога не съм те подценявал.

— Знам. Не съм свикнала с това… Благодаря ти — тя пренебрежително захвърли невроразрушителя върху тялото на Метцов. След това, внезапно оголила зъбите си, тя се завъртя, обгърна врата на Майлс с ръка и го целуна бурно. Разпределението на времето й беше съвършено: войниците от сигурността, начело с Елена и сержант Кодак, нахлуха през вратата точно преди Майлс да успее да я отърси от себе си.

Майлс излезе от совалката на „Триумф“, премина по гъвкавия ръкав и се качи на борда на „Принц Серж“. Той огледа със завист чистия, просторен и добре осветен коридор: редицата спретнати и излъчващи достойнство стражи, които отсечено отдадоха чест, лъскавите офицери, които стояха в очакване, облечени в своите имперски парадни униформи. Скришом той загрижено огледа собственото си сиво-бяло облекло. „Триумф“, гордостта, венецът на флотилията Дендарии, сякаш се беше смалил, беше се превърнал в нещо мъничко, ръбато и очукано, нещо похабено от прекомерна употреба.

„Да, но вие, момчета, нямаше сега да изглеждате толкова спретнати, ако бяхме мислили за похабяването“, утеши се Майлс.

Тънг, Елена и сержант Кодак също се блещеха като туристи. Майлс строго командва „мирно“, за да приеме и върне стегнатия поздрав на домакините.

— Аз съм командващ Наточини, помощник-командир на „Принц Серж“ — представи се старшият бариарец. — Лейтенант Егоров ще ви придружи заедно с командващ Ботари-Джесек за срещата ви с адмирал Воркосиган. Комодор Тънг, аз ще ви придружавам лично при вашата обиколка из „Принц Серж“ и ще се радвам да отговоря на всичките ви въпроси. Разбира се, ако отговорите не са класифицирани като секретна информация.

— Разбира се — широкото лице на Тънг беше озарено от огромно задоволство. Всъщност едва ли можеше да бъде по-самодоволен от това — щеше да гръмне.

— Ние ще се присъединим към вас и адмирал Воркосиган на обяд в столовата на старшите офицери след вашата среща и нашата малка екскурзия — отново се обърна към Майлс Наточини. — Последният гост, който имахме честта да приемем там преди дванайсет дена, беше президентът на Пол заедно с неговия антураж. — След като се увери, че наемниците са разбрали величината на привилегиите, които им се оказват, бариарският помощник-командир поведе щастливите Тънг и Кодак по коридора. Майлс чу Тънг тържествуващо да си мърмори под носа: „Обяд с Адмирал Воркосиган, еха, еха…“

Лейтенант Егоров покани с жест Майлс и Елена в противоположната посока.

— Вие от Бариар ли сте, госпожо? — попита той Елена.

— Баща ми беше васален оръженосец на покойния граф Пьотр в продължение на осемнайсет години — заяви Елена. — Служи на графа до смъртта си.

— Разбирам. — Гласът на лейтенанта беше изпълнен с респект. — В такъв случай се познавате със семейството. — „Това обяснява присъствието ви“, почти чуваше мислите му Майлс.

— О, да.

Лейтенантът погледна надолу към „адмирал Нейсмит“. Погледът му беше малко по-несигурен.

— А, ъ-ъ… разбрах, че сте бетианец, сър?

— По произход — отвърна на най-чистия си бетиански акцент Майлс.

— Възможно… възможно е начинът, по който ние бариарците се държим, да ви се стори малко по-официален, отколкото сте свикнали — предупреди ги лейтенантът. — Графът, сами разбирате, е привикнал към почит и уважение, съответстващи на неговия ранг.

Майлс с удоволствие се наслаждаваше на усилията на възпитания офицер, който се опитваше по най-вежливия начин да им каже: „Наричайте го «сър», не си бършете носа в ръкава и никакви егалитарни отговори и проклети бетиански остроумия.“

— Може да ви се стори доста труден човек.

— Истинско надуто нищожество, а?

Лейтенантът се намръщи.

— Той е велик човек.

— Ау! А на бас, че ако на обяда му излеем достатъчно вино в гърлото, ще почне да разправя мръсни вицове, без да пести подробностите.

Учтивата усмивка на лейтенанта замръзна като маска на лицето му. Очите на Елена играеха. Тя се наведе към Майлс и му прошепна силно:

— Адмирале, дръжте се прилично!

— О, добре — отрони с въздишка на разкаяние Майлс.

Лейтенантът хвърли изпълнен с благодарност поглед към Елена над главата на Майлс.

По пътя Майлс се възхищаваше от идеалната чистота. Освен че беше нов, „Принц Серж“ беше конструиран с мисълта не само за бойни действия, но и за дипломатически приеми: кораб, подходящ за пътуванията на императора при официални визити, при това без загуба на военна ефективност. В един пресечен коридор забеляза един младши лейтенант, който стоеше до свален от стената панел и ръководеше екип от техници при извършването на някакви дребни поправки. Майлс беше подочул, че „Принца“ е напуснал орбитата си заедно с бригадите, които все още имали работа по кораба. Той се огледа през рамо. „Ето къде, с Божията милост, и тази на генерал Метцов, разбира се, щях да съм сега.“ Ако беше успял да си опази носа чист на остров Кирил само за шест месеца… Без всякаква логика изведнъж почувства остра завист към онзи прилежен младши лейтенант.

Влязоха в офицерския отсек. Преминаха през някакво преддверие, от което лейтенант Егоров ги въведе в спартански подреден флагмански кабинет, два пъти по-голям от всичко, което Майлс беше виждал на бариарски кораб досега. Вратите безшумно се плъзнаха зад тях. Адмирал граф Арал Воркосиган вдигна поглед от бюрото си.

Майлс пристъпи напред. Изведнъж стомахът му се беше обърнал наопаки. За да прикрие чувствата си, той изтърси:

— Ей, имперски охлюви. Ще се размекнете в собствените си тлъстини от излежаване в такъв разкош.

— Ха! — Адмирал Воркосиган припряно се измъкна иззад бюрото и в бързането се удари в ръба му. „Нищо чудно.“ Той обгърна Майлс в силна прегръдка. Майлс се засмя, премигна и преглътна, плътно притиснал лицето си в хладния зелен плат на ръкава и почти успя да си възвърне контрола, когато граф Воркосиган го отдалечи на една ръка разстояние от себе си и го заразглежда със загрижени и търсещи очи.

— Добре ли си, момчето ми?

— Просто прекрасно. Хареса ли ти скока през прехода?