— Хубаво е, че намерихте време да се отбиете, сър — каза Воркосиган. — Ние със съпругата ми тъкмо тръгвахме на една разходка до океана… — Подчерта „съпругата ми“ с особена интонация — сякаш отпиваше от старо вино с превъзходен букет.
— Така ли? Всъщност, посещението ми не е просто отбиване до стар приятел… Тук съм по поръчение на господаря си и за съжаление разполагам със съвсем малко време…
Воркосиган любезно кимна:
— Ще ви оставя да си поговорите, господа.
— Не се опитвай да избягаш, момче — усмихна се Вортала. — Посланието, което нося, е предназначено за теб…
— Мисля, че нямам какво да обсъждам с императора — отвърна Воркосиган и по лицето му пробяга тръпка на безпокойство. — Нали затова си подадох оставката?
— Точно така — съгласи се премиерът. — Той беше доволен да си по-далеч от столицата, докато се провеждаше чистката в Министерството на политическото образование. Но сега имам честта да ти предам поканата му за официална среща. — Голата глава на стареца почтително се сведе и меко проблясна на светлината на лампата. — Днес следобед… — Помълча малко, после добави: — В присъствието на съпругата ти.
— Защо? — попита Воркосиган. — Честно казано, Езар Ворбара не фигурира в плановете ми… Нито за днес, нито за който и да било друг ден.
— Вече не може да чака да ти омръзне живота в провинцията — стана сериозен Вортала. — Той умира, Арал…
— Заумирал е от една година насам — изпусна въздуха от дробовете си Воркосиган. — Не може ли да почака още малко?
— Не от една година, а само от пет месеца — усмихна се Вортала, после очите му изпитателно пробягаха по лицето на Воркосиган. — И трябва да му се признае, че за това време успя да издави повече плъхове, отколкото за всичките двадесет години преди това… Чистките в различните министерства могат да се проследят по официалните бюлетини за здравословното му състояние. Появи ли се съобщение за влошаване на това състояние, само седмица по-късно е арестуван поредния висш чиновник с обвинение в корупция или нещо подобно… — Лицето му видимо потъмня: — Но този път нещата са сериозни. Наистина трябва да го видиш. Утре може да бъде късно. Лекарите му дават не повече от две седмици живот…
— Каза ли какво иска от мен? — стисна устни Воркосиган.
— Предполагам, че ще ти предложи пост в бъдещото регентско управление — отвърна Вортала. — Същият, за който дори не искаше да чуеш при последната ви среща…
— Няма пост, който би ме накарал да се върна в политиката — поклати глава Воркосиган. — Не ме блазни дори Министерството на отбраната… Тук водя спокоен живот, никак не ми се иска отново да потъна в опасните интриги на управлението. — Ръката му се плъзна около кръста на Корделия: — Искам да създам семейство, да имам деца. И нямам никакво намерение да рискувам бъдещето им.
— Картинката ми е ясна, момчето ми — въздъхна Вортала. — Просто те виждам като на екран… Един четиридесет и четири годишен мъж в разцвета на силите си ходи да бере грозде и разпъва платната на яхтата си… Ха-ха! Баща ти ми каза, че си купил яхта… На всичкото отгоре местната управа решила да преименува селцето в твоя чест, а? „Воркосиган Сосльо“… Звучи добре, няма що!
Двамата си размениха иронични поклони. Воркосиган презрително изсумтя, а Вортала поклати глава:
— Все пак мисля, че лично трябва да му обясниш как стоят нещата…
— Любопитно ми е да го видя… — обади се Корделия. — Особено в случай, че това наистина е последния ми шанс.
Вортала я дари с топла усмивка, а Воркосиган неохотно кимна. Върнаха се в спалнята да се преоблекат. Корделия избра най-официалното си дневно облекло, а Воркосиган облече зелената униформа, с която се бе появил на брачната церемония.
— Защо приемаш на нож поканата му? — попита тя. — Може би просто иска да се сбогувате…
— Не забравяй, че става въпрос за човек, който ще използва за политически цели дори смъртта си — отговори Воркосиган. — Бас държа, че ако има някакъв начин да управлява от гроба, той вече го е открил… Нито веднъж не съм успял да взема връх над него при политическите ни дебати…
Това сложи край на разговора. Двамата слязоха долу и се качиха в летателния апарат на министър-председателя.
* * *
Резиденцията на императора беше стара сграда, поне на няколкостотин години. Прилича на музей, помисли си Корделия, докато изкачваше изтърканите гранитни стъпала към източния портал. Издължената фасада беше покрита със скулптурни фигури, всяка от които би намерила достойно място в Националния музей. Тяхната изтънчена красота влизаше в ярко противоречие с модерните, но безлични сгради на Министерския съвет, които се издигаха на километър-два източно от резиденцията.
Въведоха ги в помещение, което наподобяваше зала за антични произведения на изкуството, някак набързо превърната в болнична стая. През широките прозорци се виждаше безупречно поддържаната градина, която се простираше северно от сградата. Единственият обитател на красивата зала лежеше в широко дървено легло, обсипано с великолепни орнаменти. Очевидно го бе наследил от славните си прадеди. Тялото му беше покрито с пластмасови тръбички и други модерни достижения на медицината, благодарение на които все още бе живо.
Езар Ворбара се оказа най-белия човек, който Корделия беше виждала. Бял като чаршафите, бял като косата си… Кожата му бе сбръчкана, под очите му имаше огромни торбички. А самите очи бяха кафяви и странно живи под тежките, също така бели клепачи. Ръцете му бяха покрити с тънки синкави венички, зъбите му изглеждаха странно жълти на фона на бледата кожа.
Вортала и Воркосиган се отпуснаха на колене край леглото, Корделия колебливо ги последва. Императорът вдигна пръст и направи знак на лекаря да излезе. Човекът кимна и се оттегли, а гостите бавно се изправиха.
— Е, Арал… — промълви императорът. — Ще ми кажеш ли как изглеждам?
— Изглеждате много болен, ваше превъзходителство.
Езар Ворбара се разсмя, после от гърдите му излетя болезнена кашлица.
— Ето, че успя да ме развеселиш — въздъхна той. — Първото откровено мнение, което чувам от седмици насам. Дори Вортала върти и суче като махленска клюкарка!… — Гласът му одрезгавя и той си прочисти гърлото: — Миналата седмица изгубих последните остатъци от меланин2 и проклетият доктор ми забрани да се появявам в градината през деня… — Изсумтя с неодобрение, после премести поглед към Корделия: — Значи това е твоята бетианка? Ела насам, момичето ми…
Корделия пристъпи към леглото и очите на стареца се забиха в лицето й.
— Зная за теб от командор Илиан и капитан Негри — промърмори той. — Проучих подробно военното ти досие и особено се впечатлих от начина, по който си се измъкнала от психиатрично наблюдение… Но Воркосиган си е Воркосиган — от него не успях да измъкна почти нищо… — Помълча, сякаш останал без дъх, после продължи: — Ще те питам нещо, но искам честен отговор… Какво виждаш в него? Дали за теб той е един… как да кажа… разкаял се наемен убиец?
Корделия стреснато вдигна глава. Последното нещо на света, което очакваше, беше да чуе собствените си думи от устата на бараярския император.
— Изглежда, че Арал все пак е споделил нещичко с вас — отвърна тя и погледна болния с ново любопитство. Въпросът изискваше честен отговор и тя нямаше нищо против да го даде.
— Предполагам, че в него виждам себе си… Или човек, който поразително ми прилича. И двамата се стремим към едно и също, въпреки че го наричаме с различни имена и го търсим на различни места… Той го нарича чест, докато аз предпочитам друго име… Може би, Божие милосърдие…
— О, да — кимна императорът. — Помня, че в досието ти беше отбелязано наличието на силна набожност. Аз самият съм атеист и това много ми помага в последните дни на живота ми.
— Да, атеизмът има своята притегателна сила — кимна Корделия. — Често съм я изпитвала на гърба си.
— Хм, много интересен отговор — усмихна се императорът. — Особено на фона на това, което съм чувал за теб от Воркосиган…
