Утика също получи прошка, но Цезар напомни на най-знатните граждани, че преди тринайсет години при първото си консулство той бе прокарал специален закон, облагодетелстващ града.

— Определям ви глоба от двеста милиона сестерции, които трябва да бъдат изплащани на шестмесечни вноски в продължение на три години. И не на мен, граждани на Утика. А пряко на римската хазна.

Огромна глоба! Осем хиляди сребърни таланта. Тъй като Утика не можеше да отрече, че е помагала на републиканците и е славила, обожавала и подслонила Катон, най-върлия враг на Цезар, най-знатните приеха смирено съдбата си. Какво можеха да направят, особено при положение, че парите трябваше да се платят директно на римската съкровищница? Този тиранин не смяташе да се обогатява.

Републиканците, собственици на латифундии по долините на Баграда и Катада, също пострадаха. Цезар веднага обяви имотите им на търг — по този начин всички производители на жито в провинция Африка щяха да бъдат негови клиенти. Смяташе тези действия за жизненоважни за благоденствието на Рим: кой знае какво можеше да донесе бъдещето?

След провинция Африка той се зае с Нумидия. Там разпродаде имуществото на цар Юба, след което напълно заличи царството от картата на света. Източните му територии, най-плодородните, бяха включени в провинция Африка под името Нова Африка. На Публий Ситий бе дадено парче хубава земя в западната част на Нова Африка като лично владение — при условие, че ще поддържа Цезар и неговите наследници. Богуд и Бокх получиха западните територии на Нумидия, но определянето на границата помежду им бе оставено на тях.

През последния ден на май той отпътува от Африка за Сардиния, като остави Гай Салустий Крисп за управител на римските провинции.

Пътуването отне двайсет и седем дни. Морето беше бурно, корабът му течеше, а ветровете го отнасяха ту прекалено на запад, ту прекалено на изток. Цезар не страдаше от морска болест, но тъй като плавателният съд се клатеше твърде много, не можеше нито да чете, нито да пише, нито дори да събере мислите си.

След като стъпи на сардинска земя, той повиши десятъка на поддържащия републиканците остров на една осма и наложи на град Сулцис специална глоба от десет милиона сестерции.

На втория ден на квинктил вече бе готов да отплава за Остия или Путеоли, в зависимост от това къде ще го отвеят ветровете. Пред бурите, които го връхлетяха обаче, съпътствалите го на отиване към Сардиния изглеждаха като нежен зефир. Цезар огледа пристанището на Карал и най-сетне се вслуша в молбите на капитана да изчакат на котва. Бурята продължи три нундини без прекъсване, но на твърда земя диктаторът поне можеше да чете и да пише и да навакса с огромната си кореспонденция.

Успя да събере мислите си едва след като отпътува за Остия. Вятърът духаше от югозапад, тъй че корабът щеше да стигне лесно устието на Тибър.

„Войната ще продължи, освен ако Гай Требоний в Отвъдна Испания не успее да залови Лабиен и двамата Помпей, преди да организират нова съпротива. По-способен мъж от Требоний не мога да намеря, но жалко, че провинцията му е толкова размирна след грабителското управление на Гай Касий. Това означава неприятности, Цезаре. Ти не можеш да свършиш всичко, а на всеки Гай Требоний в света се пада по един Гай Касий. На всеки Калвин — по един Антоний.“

„Испания е в ръцете на боговете. За момента няма смисъл да се безпокоиш за нея. Приеми просто, че досега всичко върви според желанията на Цезар, Африка затвърждава Фарсал в очите на света. Толкова много жертви! Толкова много талант и умения, похабени на бойните полета.“

„Ами «Федон»? Не беше лесно да изкопчиш цялата история от Статил, но лекият намек, че Цезар може би няма да изпълни обещанието си да го изпрати при Брут, развърза езика му и той издаде всички подробности по самоубийството на Катон. О, какво неизмеримо удоволствие да научиш, че калената, непоклатима стоманена персона на Катон е била толкова напукана отвътре. В последния си час той се е страхувал да умре. Първо е трябвало да почерпи уверения от «Федон», че ще живее вечно. Колко забавно. Този труд е написан на най-красивия, поетичен гръцки, но авторът му говори въображаеми неща и нито той, нито Сократ, великият философ, се отличават с особена логика на мисленето. «Федон», «Федър» и останалите са пълни със софизми, понякога очевидно неверни, и постигат все същата стара престъпна цел: достигат до заключения, които най-добре устройват автора им, не до върховната истина. Колкото до стоицизма, това е най-тесногръдата философия, защото кое друго мисловно течение е в състояние да роди толкова много фанатизъм?“

„Тук обаче изпъква един факт: Катон не можеше да стори нищо, ако не е сигурен, че след това ще се радва на вечен живот. Затова е потърсил потвърждение във «Федон». Цезар може да бъде доволен, защото той не копнее за задгробен живот. Какво друго може да е смъртта, освен вечен сън? Единственото безсмъртие, с което може да бъде дарен човек, е да живее в спомените на идните поколения за вечни времена. Цезар със сигурност ще сподели тази съдба, но той ще вземе всички мерки това да не се случи с Катон. Без Катон нямаше да има гражданска война. За това никога няма да му простя. За това Цезар никога няма да му прости.“

„О, със смъртта на Катон животът на Цезар става още по-самотен. Бибул, Ахенобарб, Лентул Крус, Афраний, Петрей, Помпей Велики, Курион. Рим се превърна в град на вдовици и Цезар вече няма истински противници. Как ще се справи Цезар без опозиция, която да го предизвиква? Ала не опозиция от страна на легионите му.“

„Легионите на Цезар. Девети, Десети, Дванайсети, Четиринайсети, с покрити със слава знамена, с достатъчен дял от плячката, за да осигури на редовите им войници място в третата класа на центуриите, а на центурионите им — във втората. И въпреки това те се разбунтуваха. Защо? Защото бездействаха, нямаха добри пълководци и станаха жертва на злосторници като Авиен. Защото някои хора сред тях им внушиха, че са в състояние да управляват командирите си. Те няма да получат прошка за неподчинението си — и още по-важно, деянието им не ще бъде забравено. Никой войник от непокорните легиони няма да стъпи повече на италийска земя или да получи пълния си дял след триумфите на Цезар.“

„След триумфите на Цезар. Цезар чака вече четиринайсет години триумфа си. Този, който му се полагаше, когато се върна като претор от Отвъдна Испания, му беше отнет от сената. Той го принуди да прекоси помериума, за да се кандидатира за консул, и така Цезар загуби командната си власт и правото си на триумф. Тази година обаче той ще има триумф, толкова бляскав, че триумфите на Сула и Помпей Велики ще изглеждат скромни, сиви. Тази година. Да, тази година. Ще има достатъчно време, защото тази година Цезар най-после ще сложи календара в ред, ще съчетае сезоните и месеците в рамките на 265-дневната година, като на всеки четири ще се вмъква по един допълнителен ден за компенсация на разминаването. Дори само това да стори за Рим, името на Цезар ще живее дълго след смъртта му.“

„Само така може да се постигне безсмъртие. О, Катоне, с твоя копнеж за безсмъртие на душата, с твоя страх от смъртта! Какво страшно има в смъртта?“

Корабът се заклати, извъртя се. Вятърът се смени, усили се, преориентира се от югоизток. Цезар почти усети миризмата на Египет, на Нил — сладникавия аромат на влажния чернозем около реката, на непознати цветя в чуждестранни градини, уханието на кожата на Клеопатра.

„Клеопатра. Да, тя наистина липсва на Цезар, макар той да си мислеше, че няма да изпита това чувство. Как ли изглежда малкият? Тя пише, че бил като Цезар, но той ще го прецени по-непредубедено. Син от Цезар, но не син римлянин. Кой ще бъде неговият син в Рим, мъжът, когото ще осинови по силата на римските закони? Каквото и да стане с Цезар, вече е крайно време той да направи завещанието си. Ала как е възможно да избереш между едно неизпитано, непознато шестнайсетгодишно момче и един мъж на трийсет и седем?“