Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

– Паулиний… – наведох се напред, за да му позволя да зърне гърдите ми. – Паулиний, той е отмъстителен, ще ме опозори! … Аз разчитам на теб!

Той ми обърна гръб. Просто ми обърна гръб и започна отново да говори на слисания Траян:

– Мисля, че си прав за обучението на легионите. Твърде много се толерира примиренчеството Това не можеше да е истина! Не можеше да е истина!

– Лепида – отново гласът на Маркус Не! Не! НЕ!

– Лепида, няма да те оставя съвсем без нищо. Недей да клеветиш Паулиний и Сабина и ще оттегля обвиненията в прелюбодеяние и ще ти оставя зестрата ти.

Зестрата ми? За какво ми бяха пари без съпруг? Римска жена без съпруг е нищо. Дори и Маркус да не очерни репутацията ми пред съда, кой мъж със статут на патриций би се оженил за мен, след като Маркус толкова безцеремонно ме е зарязал… Ами ако Домициан наистина ме е изоставил?!

Втресе ме.

Маркус вече се бе обърнал отново към Калпурния и обсъждаха дебатите в Сената, сякаш съвсем нищо не се беше случило. Сабина, облегната на мраморните перила на арената, наблюдаваше как робите търчат напред-назад, за да засипят кървавите петна с чист пясък. Паулиний обмисляше тренировъчни тактики с Траян. Горе, в императорската ложа, Аврелия Руфина се беше преместила от облегалката на стола му – в скута му Разведена. Бях разведена. Просто Лепида Полиа, вместо уважаваната Лепида Полиа, жена на сенатор и императорска любовница!

Чувах неясно рева на тълпата и погледнах нагоре към императорската ложа. Домициан тъкмо беше дал знак за начало на следващия бой – боец с тризъбец срещу въоръжен гал.

Не може да съм му омръзнала! Не може! Теа се беше задържала почти пет години. А аз бях властвала едва седем месеца Боецът с тризъбец умря бързо. Тълпата нададе рев в очакване на следващия двубой – Младия Варварин срещу известен сириец, и аз намерих време за мимолетна надежда, че отвратителният син на Теа ще умре бавно и мъчително от меч, забит в корема. А после започнах да планирам как точно да изместя малката Аврелия от императорската ложа през следващата почивка И как да накарам Маркус и Паулиний да си платят.

Теа

Бяха дали на Викс старите доспехи на баща му, стеснени, за да му станат, предпазния ръкав, шлема със сини пера. Лицето му, под сянката на шлема, беше като вкаменено. Те го пуснаха срещу един огромен сириец, а сърцето ми допълзя в гърлото. Винаги бях смятала, че е едър за възрастта си, но явно бях грешала. Изглеждаше толкова ужасно малък до масивното рамо на сириеца, когато се поклониха пред императора.

Отне ми момент да осъзная сред мъглата от ужас, че Викс запазва самообладание.

Сириецът го нападна, като замахна с меча си през рамо, чистият звън от удара на стомана в стомана затрептя из арената, когато остриетата се срещнаха. Той отстъпи назад, щом Викс отби удара и се приведе, а после парира атаката, когато мечът на сина ми проблесна в бавна отмерена дъга.

– Този сириец никога досега не се е бил с левичар! – Ариус изглеждаше сив и сбръчкан, изплашен, както никога не беше изглеждал по време на собствените си двубои, но говореше спокойно. – Викс ще продължава да напада слабата му страна.

Приближи се, наведи се, отстъпи! Приближи се, наведи се, отстъпи! Разумно, помислих си аз и се опитах да не спирам дишането си. Не се приближавай прекалено към по-силен противник, изчакай удобен момент! Синът ми сякаш ме чуваше, навеждаше се и заобикаляше, като че ли имаше цялото време на света. Гърдите му бяха порозовели от слънчевия загар, а шлемът превръщаше очите му в тъмни процепи.

Приближи се, наведи се, отстъпи… Сириецът загуби търпение и се стрелна напред. Викс отби първите два удара, избегна третия с приклякване, а след това се затича и краката му се носеха съвсем леко по пясъка. Вълна от смях се надигна в Колизеума. Сириецът спря, приведе се отново, а Викс продължи по стария начин. Приближи се, наведи се, отстъпи.

– Добре – промърмори Ариус. – Добре.

Кракът на сириеца се хлъзна и се огъна на пясъка. Той изруга… Май си беше навехнал глезена и се оттегли, накуцвайки.

– Давай! – прошепнах аз, но Ариус поклати глава. Викс се изправи, наклони глава на една страна и с лекота се наведе, когато сириецът скочи към него. Господи, синът ми наистина беше бърз!

Сириецът разсече въздуха отново, като позволи на Викс да се отдръпне назад с танцово движение. Мушна напред с меча. Направи финт.

– Не го оставяй да те притисне! – извика Ариус, но Викс направи още две чевръсти стъпки назад и замръзна на място, когато се озова с гръб, опрян в мраморната стена на арената.

– Викс – изпищях аз заедно с всички други крещящи привърженици, когато сириецът вдигна меча си.

Викс нападна. Сириецът едва имаше време да коригира ъгъла на острието си и то преряза връвта, която придържаше защитния ръкав на Викс и гладко захапа плътта на рамото му.

– Твърде високо! – промълви Ариус пребледнял.

Очакваше се още един удар – в дробовете – за бавна смърт!

Сириецът понечи да издърпа меча си.

Тогава Викс го сграбчи.

Хвана с ръка острието, пробождащо рамото му. Задържа го там, а кръвта капеше от дланта му и аз виждах как всичките мускули на ръката му се напрягат. Зъбите му се оголиха от напрежение, задържайки острието неподвижно, докато приближаваше рамото си още повече до дръжката.

Не беше много далеч. Само на една ръка разстояние. Достатъчно близо, че да удари.

Ариус кимна в знак на професионално одобрение, когато мечът на Викс проблесна нагоре, а кръвта на сириеца бликна и обагри пясъка.

– Добра работа – каза Ариус, сякаш Викс току-що беше приключил с тренировка.

Обърнах се и повърнах на земята.

Лепида

– Стратегия! И то на арената! – Траян удари с юмрук по перилото. – И това ако не е най-красивото възползване от слабостта на противника, което съм виждал! В моя легион има място за това момче, ако някой ден спечели свободата си

– Ако изобщо оживее – казах аз с раздразнение, но никой не ме слушаше.

– Аз ще те изпреваря и ще му предложа място при преторианците. – Паулиний метна монета към Младия Варварин, който беше протегнал здравата си ръка и изваждаше острието на сириеца от рамото си. За момент спря, вперил поглед в меча, а после съвсем тихичко се свлече на пясъка.

– О, богове! – чух да казва Сабина. Малкото ѝ мише лице беше порозовяло. – Горкото момче! – Тя се сгърчи в пристъп.

Нямах никакво желание да бъда видяна с гърчещо се, тресящо се отроче. Когато Калпурния и Маркус се наведоха над нея, аз се измъкнах от ложата. На арената внимателно слагаха изпадналия в безсъзнание Викс на импровизирана носилка, а публиката продължаваше да крещи във възторг. Домициан се беше навел напред, за да ръкопляска, но Аврелия Руфина изглеждаше полузаспала до него. Тя никога не беше разбирала за какво всъщност е целият този шум около игрите. Със сигурност императорът сега имаше нужда от моята компания!

Ковчежникът препречи пътя ми, когато се плъзнах незабелязано към задния вход на императорската ложа.

– Императорът забеляза безпокойството в ложата ви – обясни той с нотка на отегчение. – Детето ви явно е болно. Мястото ви е там, при него.

– Но тя е в добри ръце. Баща й

– Децата са задължение на жените. Имате директна заповед от императора да заведете детето си у дома! – Лека презрителна усмивка трепна върху начервените устни на ковчежника. – Императорът ме инструктира да ви дам това, Лепида – каза той, като бутна в ръката ми доста долнокачествена перлена огърлица. – Повече няма да се нуждае от услугите ви!

Беззвучна експлозия разтърси зрението ми и пред погледа ми се появи сухото предупреждение на Маркус и подигравателното лице на Теа, и хихикането на придворните. По-малко от година, помислих си аз смразена, а пръстите ми се вкопчиха в жалкия наниз от перли. Теа се задържа почти пет години

– И кой е заел мястото ми сега? – запитах аз. – Тази глупава малка Аврелия Руфина? С какво е по-добра от мен? Да не би да служи на императора по-всеотдайно?

93
{"b":"282264","o":1}