– Няма – хладнокръвно отвърна баща му. – Ще изведа момчето от града още преди зазоряване.

– Весталката – каза Паулиний, – тя беше… Тя не беше весталка, а Юлия, която е мъртва.

– Няма време за това сега… – Маркус не изглеждаше изненадан. Паулиний зяпна от почуда.

– Ти си знаел?

– Да не мислиш, че е успяла да инсценира собствената си смърт без чужда помощ? Връщай се в двореца, преди да са забелязали липсата ти!

Краката на Паулиний го отведоха до кръглия храм на Веста. Като погледна нагоре, видя, че другите девици весталки го наблюдават, подредени в мълчалива бяла редица. Лицата на всички бяха забулени.

Окървавения воал на Юлия сложи на първото стъпало. Коленете му омекнаха и той седна до него, докато двама преторианци не дойдоха да го търсят.

Старата година беше умряла и по императорски декрет Рим щеше да посрещне новата със смърт.

Странна, негодуваща тълпа се беше събрала, за да изпрати Флавия в изгнание, а весталката – към смъртта ѝ. Императорът беше обявил ден за празненства, но знаменосците изглеждаха куци, цветята падаха като сълзи, а фанфарите звучаха като погребална песен. "Не е на добро, шепнеха си хората, не е на добро." Жрица и патрицианка, и двете обречени още преди да е изтекъл и първият ден от новата година – предстоящата година със сигурност нямаше да донесе нищо добро.

Мрачно чувство измъчваше Паулиний, който съпровождаше затворничките на черния си кон.

Глъчка посрещна двете осъдени жени, които вървяха към съдбата си, заобиколени от преторианци. И двете дребни и светлокоси, едната в изцапана копринена туника с цвят на корал; другата в чиста роба на весталка. Кораб очакваше Флавия, а след това малък остров сред морето; но всичко, което предстоеше на весталката Юстина, беше задушна гробница, където щеше да бъде зазидана с тухли. Весталките, които престъпваха обета си, бяха погребвани живи.

Хванати за ръце, двете жени минаха по улицата.

– Защо? – Паулиний чу Флавия да пита унило – да ме оставят жива на някакъв остров за следващите четирийсет години – защо това да е по-милосърдно от смъртта?

– Кой е казал, че боговете са милосърдни? – гласът на Юлия беше нежен.

– О, знам, че не са! Твоята богиня или моят бог… Момчетата ми са мъртви, Юлия. По-големият заедно с Флавий, а по-малкият – дори не знам къде е екзекутиран.

– Аз не бих била толкова сигурна все още, Флавия.

– Не! Познавам Домициан. Той мрази децата, защото му напомнят, че е смъртен – уби собствените си деца още в утробата, като преби жена си, а сега убива и моите.

– Гледай към хоризонта.

– Какво?

– Когато пристигнеш в Пандатерия. Това е тихо място – треви, полюлявани от вятъра, тихи плитчини и малка каменна колиба с малка гробница. Ти ще си сама и тишината ще бъде непоносима за известно време, затова се вслушвай в крясъците на морските птици и гледай към хоризонта. Няма да си сама за дълго.

Гласът ѝ беше кадифен и успокояващ.

– Един ден, скоро, ще видиш платно на ръба на океана. Избеляло червено платно, струва ми се, с ред гребла от всяка страна. Ще си помислиш, че идват, за да те убият, ще искаш да избягаш, но ще останеш гордо на мястото си, защото си от рода на Флавиите и ще умреш като такава. Но галерата няма да акостира. От нея ще се спусне малка рибарска лодка без гребла и приливът ще я понесе към брега, и много преди да достигне до сушата, ти ще видиш кой седи в нея, махайки с ръце и викайки името ти. И ще се хвърлиш в океана, за да посрещнеш сина си.

– Няма как да знаеш това – гласът на Флавия беше тих като шепот. – Как би могла да знаеш това?

– Понякога виждам някои неща. А ти имаш и още причини да живееш, Флавия Домицила.

Паулиний се обърна. Юлия беше протегнала ръка и я беше положила върху корема на Флавия.

– Моля?

– По-добре да продължаваме да вървим. Не искам да навличам неприятности на Паулиний. – Юлия побутна сестра си напред. – Дъщеря. Все още не можеш да я почувстваш, но тя е там. Ще се роди през пролетта, на Пандатерия, и на мен ми се струва, че ще я наречеш на мое име.

Горещи сълзи пареха в очите на Паулиний. Той гледаше сляпо напред.

– Но… но от къде...

– О, знам! Нека не говорим за това. Знам, но съм единствената, която го знае. Домициан изобщо няма да разбере – веднъж щом те изпрати на твоя тих малък остров, ще забрави за теб. Но не и императрицата. Тя ще се погрижи да си нахранена и дори мисля, че ще ти изпрати акушерка, когато му дойде времето. Може би дори ще намери начин да измъкне теб и децата ти от този остров някой ден. Тя някога беше храбра жена – може би отново ще стане такава!

– Юлия… Юлия, аз

– Време е – каза пазачът до Паулиний.

– Не! – Флавия надигна глас. – Не, аз не...

– Тихо – рече успокоително Юлия. – Пожелавам ти гладко пътуване, Флавия Домицила. И ако нямаш нищо против – наистина дай на дъщеря си моето име.

Един миг… и Флавия вече я нямаше.

Никоя весталка не можеше да бъде погубена в Рим. Малката гробница беше построена извън крепостните стени, близо до Колинската порта в campus sceleratus. Място, по-популярно като Злите полета. Императорът беше наредил да се издигне платформа, като за празненство, но събралата се тълпа бе необичайно притихнала, докато наблюдаваше как девицата весталка се спря пред гробницата си и събра с ръка снежнобелите дипли на робата си. Паулиний видя баща си да стои с Калпурния, ръцете им неочаквано се вплетоха здраво. На специалната платформа императрицата изглеждаше още по-скована и изваяна от мрамор от всякога, императорът стоеше както винаги с румено лице и с непреклонен поглед, а Викс – в алената си туника – не криеше, че му се гади.

Весталката сложи босия си крак на ръба на отворения гроб и погледна надолу към грубите стъпала.

– Спри!

Напрежението ескалира, когато Паулиний скочи от коня си. За миг той се озова до нея и сграбчи ръката ѝ.

– Юстина, Юлия!

– Юстина. Повече ми харесва. Така ме наричаше баща ми. Защото, както казваше той, изглеждам сериозна като съдия.

– Ти не… аз помня… – Той почти не виждаше лицето ѝ от сълзите в очите си – тя беше просто бяла мъглявина. – Юстина, не мога да те оставя

– Значи ще ме откраднеш, като ме метнеш през рамо? Ще съсечеш императора?

– Юстина!

– Шшшт... – Тя сложи ръка върху устата му. Паулиний затвори очи и притисна устни към дланта ѝ. За миг ръката ѝ се задържа там. После се изплъзна и тя изчезна като видение.

Със затворени очи той чу босите ѝ крака по временните стъпала. Представи си проблясъка на косите ѝ с цвета на скитско злато, потопен в гробницата. Видя във въображението си вратата, която се запечатва след нея. Чу ужасяващия звук от пръст, която бързо затрупваше входа на гробницата.

Отвори очи. Домициан гледаше надолу от платформата, наблюдаваше с безизразни черни очи как погребват племенницата му жива. Усмихна се.

– Да поиграем по-късно на зарове, префекте? – предложи той и се запъти обратно към своите документи.

– Хайде да вървим – каза тихичко Ариус и сложи ръка върху рамото на Теа.

– Викс изглеждаше добре – каза Теа със слаб глас. – Изглеждаше добре. Не изглеждаше ли добре? – Спря и добави меко: – Той ме погледна.

– Видях.

Теа не каза нито дума повече, докато Ариус не залости вратата на малката им таванска стаичка в покрайнините на града, която бяха успели да наемат с последните останали им пари. А след това се отпусна на тясното миризливо легло и остана да лежи трепереща.

– Преди да влезе в тази гробница, очите ѝ минаха през тълпата и се спряха върху мен – сякаш знаеше, че съм там.

– Теа… – Ариус положи неуверена ръка върху рамото ѝ, а когато тя не се отдръпна, дойде в студеното легло до нея и я погали по косата. Нямаше сълзи, но тялото ѝ се разтърсваше от време на време, сякаш я побиваха тръпки. Ариус си помисли за мъжа, който тя и Юлия бяха делили.