– Твърде са ми лесни! – подиграваше се той, но треньорът на по-младия от тях се беше разболял и момчето бе помолило Викс за един двубой.

Ариус се чудеше дали после нямаше да съжалява – той беше на възрастта на Викс, но с една глава по-нисък. Добро момче. Често на вечеря тайно измъкваше парчета месо от собствената си чиния за кучето на Ариус.

– Врагът моли за милост! – бърбореше Викс, докато размахваше меча с две ръце. – Първите игри през октомври и Версенжеторикс Свирепия изглежда готов да вземе първата си жертва.

Момчето се измъкна и изпъшка от болка, когато плоската част на меча на Викс се стовари върху рамото му.

– Викс, това не е забавно.

И Ариус започваше да си мисли, че не е забавно.

– Версенжеторикс се доближава. Младият принц се сви на пясъка с вой, от крака му рукна кръв.

– Викс, престани! Хайде, престани, ти спечели! Ти спечели!

Ариус изплю сухата сламка от устата си.

– Колизеумът избухва, когато Версенжеторикс се приближава, за да убие противника си бавно и мъчително! – Викс се метна върху противника си, опря дървения меч в гърлото му и започна бавно да забива тъпия му връх в меката плът.

– Викс… – изхриптя момчето.

– Палците по трибуните сочат надолу за смърт. Викс притисна пръстите си към пулсиращата сънна артерия… И се просна на пясъка, когато Ариус го удари с юмрук.

– Стига толкова – каза Варварина.

Викс примигна, сякаш събуден от сън. Синът на Флавия беше на колене и дишаше тежко. Широк плитък разрез пресичаше гърлото му.

– Той щеше… Той щеше да ме убие.

– Върви да те превържат.

Синът на Флавия не изчака втора подкана. Погледна назад и си тръгна, олюлявайки се.

Ариус си пое дълбоко дъх и изрита Викс с такъв замах, че той се просна по гръб.

– Хей… – извика Викс, докато се опитваше да се изправи. – Аз само си играех! Бях в Колизеума, всички скандираха името ми, както някога твоето. Първият удар изби един зъб от устата му.

Викс повърна два пъти, докато вървеше към колибата на баща си. И двата пъти Ариус го изчака да свърши, а след това го вдигаше отново и го влачеше напред.

– Кървя – каза Викс с подпухнали устни, когато Ариус го стовари на отъпканата земя, която служеше за под на колибата му сред лозята.

– Ще живееш! – Ариус погледна травмите, които беше нанесъл на сина си: загуба на един страничен зъб, подута челюст, насинени очи, разкървавен нос, ребра със следи от сандалите му. Вътрешно трепна, но стисна зъби.

– Ти ме преби! – каза дрезгаво Викс. – Кучи син, ти ме преби!

– Заслужи си го – отвърна Варварина, като метна още дърва в огъня. – Самонадеяно малко пале!

– Я ме остави на мира!

– Тогава и ти ме остави на мира!

Ариус събу сандалите си, метна ги на кучето, за да ги дъвче, и облегна гръб на кирпичената стена. Започна да реже една ябълка с камата си и да яде от нея, чудейки се как ли трябва да постъпи след това. И той беше изяждал пердаха от баща си веднъж или два пъти като дете, но майка му, която вече почти не си спомняше, довършваше урока със строги, но мили думи. Това беше работа на майката, нали? Сега нямаше и най-малка идея какво е редно да каже. Ще ми се Теа да беше тук.

– Няма ли да получа вечеря? – попита Викс.

– Не.

– А превръзки?

– Искаш да бъдеш гладиатор, нали? Седи си там и кърви, и се надявай да се оправиш!

– Благодаря.

Ариус метна огризката от ябълката на кучето.

Викс се изправи сам, довлече се до баща си и облегна гърба си на стената до него.

– Нямаше да го нараня.– Ариус обмисли няколко възможни отговора, но реши да мълчи.

– Само си играех!

– Край на уроците! – каза Ариус най-сетне. – Не и от мен!

– Не е справедливо!

– Не желая да имам син побойник!

– Та ти дори не беше край мен първите десет години! – озъби се Викс.

– Но сега съм тук и няма да уча побойници как да малтретират хората!

Викс мълчеше намръщен.

– Само ми кажи нещо. – Ариус въртеше ножа в ръка, гледайки огъня. – Чуваш ли глас в главата си, когато се биеш? Малко черно гласче?

Викс изглеждаше стреснат. Ариус го погледна, търсейки думи, но не намери. Не го биваше с думите. Те си приличаха… Протегнаха крака към огъня и Викс изохка, когато една от ставите му изпука.

– Мразя те!

– Благодаря, аз също.

– Предполагам, че Флавия няма да ме вземе със себе си в Рим сега.

– Не мисля, че ще го направи.

– Тя ще ходи на вечерен прием в двореца, както ми каза. Следващия месец, когато императорът ще обяви децата ѝ за наследници. Каза, че ще ме вземе, за да мога да видя мама след това. – Викс сви рамене. – И бездруго, какво ме интересува императорът?!

– Ти виждал ли си императора досега? – Ариус разчупи един твърд самун хляб на две половини.

– Веднъж.

– И какво мислиш за него?

– Мразя го – каза Викс. – Дай ми хляб.

Ариус реши, че вече е време да приключи със строгата лекция за тази вечер. Подаде хляб на Викс и му се щеше да попита Теа дали се е справил добре. Задъвкаха: Викс с охкане, Ариус тихо.

– Чувал ли си новини от майка си?

– Не много. Тя изпраща по няколко думи на Флавия от време на време. Казва, че някой вероятно чете писмата ѝ.

Те облегнаха главите си на стената и затвориха очи. Подпряха се с еднакво загрубели от меча ръце върху еднакво покритите с белези кафяви колене.

– Не слушай този глас – каза Ариус със затворени очи. – Този, в главата ти. И все още не се справяш много добре с удара отдолу. Може би нямаше да прекрати уроците на Викс, все още.

– И така, Атина. – Домициан ме погали по главата, докато седях в краката му. – да ти кажа ли какво научих днес?

– Мога ли да те спра, цезаре?

– О, Атина. Все още продължаваш да си толкова заядлива. Мислех, че вече трябва да си се научила

– Добре. Добре. Научих се!

– Тогава мълчи като добро момиче и слушай. Имам си шпионин в Иудея. Трябва да е много изобретателен, защото успя да научи нещо, което убягна на всичките ми други шпиони.

– И какво е то?

– Произхода ти. Скъпа моя, изглеждаш бледа. Малко вино? Реколтата е отлична. Конфискувано от имението на Луций Есерния… Той може и да е бил предател, но определено е разбирал от вина.

– И какво каза той?

– Кой? Луций Есерния ли?

– Шпионинът!

– А, той ли… Както знаеш, вече научих по-голямата част от историята ти – Квинт Полий, онзи атински търговец на роби, който те е научил на гръцки и ти е бил първият мъж, вкуса ти към гладиатори. Но ранните години? Празно. Докато не пристигна доста интересен доклад от един мой човек в Иудея. Крепост на върха на едно високо плато, гореща нощ, град пълен с мъртви евреи… И няколко оцелели… Има ли нужда да продължавам?

– Не.

– Знаеш ли, че е имало още шестима оцелели, освен теб, Атина? Две възрастни жени и четири други деца, всичките момчета. Накарах да проследят какво се е случило с тях, просто от любопитство. Искаш ли да знаеш къде са те сега, твоите братя и сестри, които са оцелели?

– Къде?

– Мъртви са! Всичките. Предимно убити за това, че са донесли лош късмет на семействата, които са ги купили. Последните евреи от Масада, разпръскващи зла орис върху всеки, до когото се докоснат. Ти, както по всичко личи, си единствената оцеляла. А и никога не си ми носила лош късмет, нали?

– Явно не.

– Помня Масада, знаеш ли… Тит Златния се разплака – той имаше слабост към евреите, – но аз се изсмях!

– Не се и съмнявам!

Домициан рязко сграбчи с две ръце главата ми отзад.

– Не… не, това боли, това боли

– Ти каза, че си богиня, Атина!

– Да… да… такава съм

– Не! Лъжеш! – Стискаше главата ми като орех в менгеме. – В една пустиня, някаква еврейка те е родила, пищяща и окървавена, като всеки друг смъртен и ти изобщо не си богиня. Аз съм богът тук, не ти! Само един бог има Рим! Отървах се от Ариус Варварина, отървах се и от теб.