– Е, предполагам, че ти печелиш! – Паулиний се облегна назад. – Освен… А можеш ли да яздиш кон в галоп към орда от крещящи, намацани със синя боя диваци?

– Не – каза сериозно тя. – Воалът ми ще се изцапа.

– Тогава да кажем, че сме наравно.

Паулиний сложи длани зад тила си.

– Паулиний

– Какво?

– Ти се хвалиш

– Може би да.

– Защо си правиш труда да се хвалиш пред жена, която е дала обет за непорочност?

– Защото искам да имаш добро мнение за мен.

– Вече имам такова мнение, Паулиний Норбан! Няма нужда да се хвалиш.

– Добре. Мога ли да те питам само още едно нещо?

– Разбира се.

– Успях ли да те впечатля?

Тя избухна в смях.

Той се ухили и заби поглед в земята, като разчорли косата си.

– Успях ли? – настоя той.

– Невероятно много.

– Наистина ли? – Отново се почувства като малко момче.

– Аз съм весталка, Паулиний – засмя се тя отново, – думата ми е свещена!

 Мечът на Ариус изхвръкна от ръката му, очерта изящна дъга и се приземи в пролетната кал.

За миг Викс се загледа в него. После замахна със своя меч високо във въздуха.

– ДА! Аз обезоръжих Варварина! Да, аз съм БОГ!

Той нададе боен вик и трикракото куче се сгуши на сянка върху наметалото на Ариус и започна да гризе още по-усърдно един от сандалите му.

– Късмет – Ариус беше доволен, но не искаше да се издаде. – Опитай пак!

Ухилен, Викс се наклони назад в нападателна поза в готовност с меча. Ариус го нападна отстрани. Викс го блокира, приклекна и отвърна на удара; тренираните му мускули грациозно преливаха един в друг при всяко замахване. Той се биеше разумно, не се приближаваше прекалено до Ариус и така избягваше сблъсъка с по-силното тяло на противника си. Разчиташе на ловкостта си – вече беше станал много бърз.

Едва когато размитата пролетна слънчева светлина затрептя и се изгуби зад лозята, те забиха мечовете си в земята и седнаха изморени до тях.

– От утре започваме работа с щита. – Ариус му подаде кана с вода. – Отнема време да свикнеш с тежестта.

– С какъв щит?

Щитовете определяха класа на гладиатора: голям продълговат щит за mirmilliones с меч – гладиус; квадратен щит за thraces с извит меч. Без щитове се биеха retiarius – мъже, въоръжени с тризъбци, кама и мрежа, които според Викс бяха най-долни сред долните.

– С голям щит. Ще си с тежко въоръжение.

Ариус погледна към ученика си с преценяващи очи. Беше израснал като лоза – вече достигаше до рамото на Ариус и дори на единайсет тялото му беше мускулесто като на конче. Някой ден щеше да стане едър мъж.

Викс потопи лице в каната с вода и избърса челото си с опакото на ръката, жест, който беше усвоил от Ариус. Освен това си беше подстригал косата късо, като на Ариус, и беше започнал да иска виното си неразредено, както го пиеше Ариус. Ариус беше странно озадачен. Много неща е бил той в този живот: варварин, каторжник, гладиатор, роб, развлечение за публиката, чудовище… Но никога преди не е бил нечий герой.

– Знаеш ли, майка ми ще идва да ни посети – каза Викс. – Домина Флавия е получила писмо.

– Кога ще дойде? – Ариус наведе каната с вода, за да може и кучето да пие.

– Следващия месец. В края на май. Ти не си виждал майка ми, нали?

– Не.

– Тя е ужасна – каза Викс мрачно. – Строга е. Ще ти хареса. Хей, може ли още един двубой, преди да се стъмни?

– Защо не?

– Пак ще те обезоръжа!

– Не се пъчи толкова – усмихна се Ариус и перна момчето по врата.

 Маркус тъкмо беше спрял пред стълбите на Капитолийската библиотека, когато Калпурния Сулпиция извика името му.

– Маркус, ти ли си?

– Калпурния! – Той се отдръпна от взета под наем носилка, край която се беше спрял за малко, за да размени с човека в нея няколко думи, и се усмихна на бъдещата си снаха. Синя пала покриваше раменете ѝ, двама роби вървяха след нея с ветрило и ѝ пазеха сянка от слънцето, а тя носеше кошница в едната си ръка като всяка порядъчна домакиня. – Колко се радвам!

– Да не те прекъснах? – Калпурния направи жест към наетата носилка. Бледа женска ръка, отрупана със смарагди, току-що беше дръпнала сивите завеси, а носачите се отдалечаваха забързано.

– Съвсем не – каза Маркус, без да дава повече обяснения. Той премести вързопа от свитъци в другата си ръка, опитвайки се да не ги изпусне, когато го блъсна една явно притеснена плебейка, която се втурна покрай него след децата си. В ясна пролетна утрин като тази всяка римлянка се беше запътила към Форума.

– Какво те води насам, Калпурния Сулпиция? На пазар ли?

– Да, за обици. Загубих един нефрит.

– Купи си топаз вместо нефрит.

– Моля?

– Топаз – посъветва я Маркус. – Имаш прекрасни очи с лешников цвят. Ако носиш жълт камък в близост до тях, ще изглеждат като златни. Виждала ли си Паулиний наскоро?

– Не… той е… зает.

Маркус проучваше лицето ѝ.

– Пренебрегва те, нали?

– О, не – притеснено отрече тя.

– Да, така е. Посъветвал ли се е въобще с авгурите за дата за сватбата?

– Разбира се. Мислехме за миналия септември, но майка ми беше толкова болна тогава, че изглеждаше по-подходящо да отложим нещата

– Сега по-добре ли е?

– Да, сега да. Така че не е виновен Паулиний – усмихнато каза тя. – Просто лош късмет.

– Можеше да се постарае повече – рече той строго. – Сгодени сте от две години. Лош късмет или не, но семейството ти ще е в правото си да потърси някой друг за теб.

– Не и при положение, че самият император подкрепя този брак. А и освен това… – усмивка пробяга през лешниковите очи на Калпурния. – Баща ми каза, че мога да избера втория си съпруг сама. Аз искам да се омъжа за Паулиний.

Маркус почувства как в него се надига гняв срещу сина му. Такова безупречно момиче – хубаво, с добро възпитание, интелигентно, разбиращо – да го чака, а той да не може да събере смелост!

– Ще говоря с него!

– Не е необходимо, Маркус. Нямам нищо против, наистина… – Робите на Калпурния се доближиха зад нея, за да нагодят сянката над главата ѝ, но тя сякаш не бързаше да продължи. – Ти от библиотеката ли се връщаш? Аз бях там преди по-малко от седмица, четох трактата ти. Този за системата на приемни императори

– Така ли? – усмихна се Маркус. – И какво мислиш?

– Смятам го за изключително добре обоснован. Само не съм напълно съгласна, че трябва да се даде право на вето на Сената. Ако Сенатът може да отхвърли властта на императора, тогава кой въобще го уважава?

– А какво става, ако решенията на императора са грешни?

Дискусията им продължи около половин час.

– По добре да тръгвам – каза Калпурния най-накрая. – Майка ми ще се притесни.

– Отбий се на вечеря следващия четвъртък. – Той леко поизправи прегърбеното си рамо и рече усмихнат: – Ще видя дали не мога да издиря този мой син.

– С удоволствие ще се отбия. И ще си купя обици от топаз.

– Носи ги следващия път, като дойдеш на вечеря.

Сабина беше доволна.

– Ще дойде в четвъртък? – каза зарадвано тя и скочи в скута на Маркус почти преди той да е успял да седне зад писалището си. – Много хубаво. Харесвам Калпурния! Всичките ѝ дрехи са толкова меки, а не боцкащи и изтънчени като на майка ми. А и е мила. Има племенник с епилепсия и ми показа упражнения за дишане, които да правя, когато ме заболи главата.

– Така ли? – рече Маркус, милвайки косата на дъщеря си.

– Радвам се, че ще се ожени за Паулиний. Ще ми се да можеше да дойде да живее при нас.

– А защо не?

– Майка няма да ѝ позволи. Тя не е тук, но няма да позволи и на Калпурния да се нанесе – откровено каза Сабина. – Тя мрази Калпурния!

– Защо мислиш така?

– Майка ми не харесва други жени, ако са хубави. Като леля Диана – тя наистина мрази леля Диана, защото тя е толкова красива и мъжете обичат да я гледат повече, отколкото майка ми. Но Калпурния също е хубава, така че майка ми никога няма да ѝ позволи да дойде да живее тук.