Той се би срещу един тракиец. Лицето му бе като в мъгла пред погледа ми. Всичко, което виждах, бяха двата проклети къси тракийски меча, проблясващи на слънцето, и аз преставах да дишам, особено когато едното извито острие се заби в крака на Ариус и излезе покрито с кръв. Но после някак единият от тези проклети мечове изхвърча и Ариус нападна с премерен удар. Сега се биеше по-спокойно, движенията му бяха плавни, дъгите, които описваше мечът му – по-контролирани. Тракиецът падна ранен, с полуразрязано стъпало и беше бързо довършен с промушване през сърцето. Аз механично започнах да ръкопляскам.

– Каква досада – нацупи се Лепида. – Защо не загуби поне веднъж Ариус свали шлема си, прокара пръсти през косата си, и през сърцето ми също. Метна меча си на един от стражите, тръгна напред, отново кимна с глава към императора. Домициан играеше на зарове и на своите си игрички с двама придворни и дори не обръщаше внимание на арената. Но Ариус спря, изчака един миг и Домициан го погледна. Видях напрежението на врата на императора и си спомних: "Знаеш ли кое е единственото друго човешко същество, което не се бои от мен? Един гладиатор, онзи, когото наричат Варварина". Най-сетне Ариус свали погледа си и се отправи към Портата на живота. Бях забравила как точно са приведени раменете му и как точно се поклаща, когато върви. Как е възможно да забравя подобно нещо?!

Шумът по трибуните преминаха в смях, когато една тайна врата се отвори в пода на арената и оттам изскочи дребна фигура с черна брада. Джудже, облечено като миниатюрно копие на Ариус. Комедиен изпълнител. Не мислех, че мога да се засмея някога отново.

Ариус спря за момент, наведе глава към джуджето. Усмихна се на някаква шега и душата ми се разтопи като восъчна свещ. Значи той си беше намерил приятел. Той имаше нужда от приятели.

Потупа джуджето по рамото и отново продължи към Портата на живота. Но точно когато бях започнала да се отпускам, четирима от пазачите на арената се приближиха и хванаха Ариус. Друга врата на пода на арената се отвори и оттам изскочиха половин дузина британци в зелени шотландски полички, с мечове в ръце.

Докато екзекуциите по обяд течаха бавно, момчето роб с увлечение разказваше на Сабина за приключенията си по пътя към Рим, които явно включваха летящи коне, триглави кучета и банда от четирийсет разбойници. Веднага щом Варварина се появи, Маркус забеляза, че момчето бързо млъкна.

– Ооо! Ехааа! – отпусна се то назад и подсвирна, когато двубоят приключи. – Еха!

– Какво? – проточи вратле Сабина.

Маркус я побутна обратно на място ѝ, зад парапета. Беше твърде малка, за да вижда каквото и да е от онова, което ставаше на арената. Тя нямаше нищо против, макар че очите ѝ се бяха окръглили като чинийки от измишльотините на момчето и сякаш почти не забелязваше звуците от арената – крясъци и удари на метал.

– Варварина! – Викс звучеше изпълнен със страхопочитание. – Знаех си, че е най-добрият, но той е още по-най-добър, отколкото си мислех. Той е бог.

– Да, много е добър. – Маркус се усети, че се съгласява.

Винаги гледат да има двубой, след като Сенатът наложи нов данък. Битката успява да успокои тълпата за седмици.

Сабина примигна.

– Кой е Варварина?

– Ти къде си расла? – Викс я изгледа отвисоко. – В стъкленица ли?

– Обикновено не ми позволяват да идвам на игрите. Имам епилепсия – обясни тя – и вълнението не ми се отразява добре.

– Не познавам никой друг с епилепсия – той погледна Сабина с още по-жив интерес. – Освен Юлий Цезар, но предполагам, че това не е точно – да познаваш някого. Знаеш ли, кръв от гладиатор може да те излекува. Трябва да ти дам малко от моята кръв. Аз също ще стана гладиатор, да знаеш!

Очите ѝ отново се разшириха.

– Но не си.

– Съм! – Момчето замахна към стената с въображаем меч. – Ще стана по-добър и от Варварина!

– Ще си навлечеш неприятности.

– Човек си навлича неприятности независимо какво прави – каза мъдро Викс, – така че по-добре да правиш всичко, което можеш.

Философ, помисли си Маркус. Какво ужасно дете. А Сабина изглеждаше запленена.

– Хей, вижте, отварят врата в пода! – Викс се наведе напред към перилата. – Какво ли ще стане?

– Какво… – Ариус се извъртя, когато пазачите хванаха ръцете му. – Моят двубой приключи.

– Имаме заповед – каза кратко единият пазач. – Ако си знаеш интересите, кротувай.

Те го дръпнаха настрана, като по двама го държаха за всяка ръка, и той видя как се отваря врата в пясъка и оттам се втурват половин дузина момчета от Британия в зелени полички. Подредиха се в дъга, с изправени мечове, насочени към озадачения Херкулес.

– Не! – Ариус започна да се съпротивлява, но бе твърде късно Херкулес се огледа объркан. Трябваше да следва комична сцена: "Ариус Варварина покосява безверниците", а безверниците се играеха от двайсет пауна. Но никъде не се виждаха пауни! … Само половин дузина момчета с извадени мечове!

– О! – възкликна той. – О!

Смешният дървен меч се изплъзна от пръстите му.

Той побягна.

Те го нападнаха.

Момчетата се разпределиха в кръг и Ариус видя как Херкулес се олюлява. Затичва се към една врата. Пада в суматохата от надигащи се и спускащи се мечове.

Сякаш от разстояние Ариус чу сам себе си да ругае, почувства как се измъква от пазачите. Усети удар по тила си и падна на колене.

Задъхан и хлипащ, Херкулес се измъкна. Втурна се да бяга с късите си крачета. Вълна от смях се надигна от трибуните, когато той направи огромен скок нагоре и се опита да се покачи на стената.

Те го свалиха.

Ариус освободи едната си ръка и заби юмрука си в лицето на единия от пазачите. Шипът на един щит притисна рамената на гладиатора и той нагълта пясък.

Херкулес крещеше.

Ариус скочи от земята и хвана пазача за коленете. Сграбчи колана на мъжа и изтръгна камата му.

Херкулес крещеше името му.

Ариус намери място, незащитено от ризница, и намушка пазача. Кръв плисна по лицето му. Той се претърколи, изправи се на крака и успя да отскочи, преди трима от пазачите да го ударят отзад и да го повалят отново на земята.

За миг очите му се изчистиха от пясъка и той видя лицето на Херкулес. Бял кръг, притиснат към земята, две слепи очи, пълни с кръв, размазана уста, зейнала в черен вой.

Ариус почувства как широко отваря уста, как цялото му тяло се пропуква и някъде в главата си нададе рев в отговор. Дълъг, безкраен вик, който го погълна целия, вледеняващ фон на тъпия звук от ударите на дръжките на мечовете върху тялото на Херкулес, докато британските момчета бавно го пребиваха до смърт.

Причерня му пред очите, когато демонът надигна главата си и нададе писък.

Пуснаха го.

– Е – каза меко Маркус, – това беше интересно.

До него момчето роб висеше на перилата със зяпнала уста.

Ариус стоеше на колене, когато го пуснаха. Мечът падна от ръцете му.

Убий ги, ревеше демонът, но викът му изглеждаше толкова далечен.

Не можеше да диша. Смъкна шлема си и го запрати настрана. Пръстите му се свиха в юмрук.

Убий ги, скимтеше демонът. Той можеше да си представи как Галий се усмихва, отпуснат назад в креслото си.

– Това трябва да върне стария Варварин – щеше да каже той весело. – Насладете се на забавлението!

Ариус се олюля на краката си. Британците го гледаха задъхани, с мечове, потрепващи неуверено във влажните им длани.

Ариус разпери ръце. Дланите му кървяха от мястото, където ноктите му се бяха забили в тях, но той не усещаше нищо.

– Убийте ме!

Те го гледаха с широко отворени очи.

– Убийте ме! – изрева той. – Убийте ме, кучи синове!

Гласът му отекна из замрелия в гробно мълчание Колизеум.

Той се изправи на крака и свирепо пристъпи напред, разпервайки голите си ръце.

– Убийте ме!

Шепнейки, те направиха знак за предпазване от "лоши очи", и отстъпиха назад.

Теа в императорската ложа всички бяхме замръзнали като статуи: аз, с ръце притиснати към устата, за да не изкрещя; Лепида, с шепа сладки в ръка, спряла по средата на пътя до устата ѝ; Паулиний, със зяпнала уста; императрицата, сменила обичайното си спокойно изражение, изглеждаше изненадана; синовете на Флавия, вкаменени като омагьосани.