– Прегърни ме – казах аз, ръцете му се обвиха около кръста ми и телата ни се споиха до зазоряване.

– Не се мотай, Теа! Имаме хиляда неща за вършене! – Лепида потупа отстрани носилката и рязко се обърна към носачите. – Римския форум!

Носачите ѝ, шестима добре подбрани руси гали, повдигнаха носилката на рамене и се сляха със сутрешната тълпа. Тръгнах след тях и влязох в ритъма на крачките им, като си тананиках тихичко. Зимният вятър беше режещ и студен и виковете на продавачите се разнасяха с лекота във въздуха от улица в улица. Сега, когато Лепида беше на безопасно разстояние пред мен, си позволих да дам воля на усмивката, която прикривах цяла сутрин.

Той ще ме купи! Ще бъда свободна! Най-скорошният от белезите на китката ми беше избледнял до белезникаво розова линия, а аз бях щастлива! Дори не осъзнавах, че си пея, докато Лепида не подаде глава от носилката и не ми се сопна:

– Спри това тананикане, Теа! – Тя потупа носилката отстрани и момчетата я свалиха на земята, Лепида отметна назад смарагдово зелената си пбла, сините ѝ очи търсеха някого сред тълпата. – Къде ли е?

– Среща ли имате с някого, господарке?

Хубав млад едил[13] или зашеметяващ трибун може би?

Да, тя щеше да се срещне с един мъж, насред Форума, посред бял ден, въпреки предстоящия ѝ брак с Маркус едва след няколко седмици. Изпрати ме да ѝ купя малка торбичка с подсладени плодове от един продавач пред Храма на Юпитер и аз се чудех щастливо дали в момента Ариус не убеждава Галий да ме купи. Галий щеше да мърмори и да се оплаква, разбира се, но той искаше боецът му звезда да бъде доволен. Господарката ми беше потънала в оживен разговор – с мъж, разбира се. Не беше хубав едил, нито зашеметяващ трибун, а просто мъж на средна възраст, с плешива глава и с тога от груба материя. Явно говореха по работа, не за удоволствие. Изтрих усмивката от лицето си за по-късно и направих лек поклон, докато ѝ подавах подсладените плодове.

Изумлението ми, когато плешивият мъж се протегна и ме сграбчи за бедрото, беше пълно.

– Тази ли? – попита той Лепида с дрезгав глас на езика на хората от простолюдието. – Не е красавица.

– Може и да не е, но има хубав здрав гръб. Това не е ли по-важно за вашата сфера на работа?

Очите ми се стрелнаха към Лепида.

– Господарке?!

Тя си взе от плодовете, докато все още говореше на плешивия мъж:

– Тя е и грамотна, да знаете. Говори гръцки и латински.

– Не очаквайте да ви платя допълнително за това, домина. Буквите не служат за нищо на една курва. На колко е години?

– На петнайсет. Но има опит, уверявам ви.

– Не! – думите се изплъзнаха от устата ми в пристъп на безумие. – Господарке, аз ви служих добре! Каквото и да съм направила, никога няма да се повтори, обещавам! Какво съм направила?

Студеният глас на Лепида ме прекъсна.

– Когато не можеше да си намира клиенти, обслужваше гладиаторите безплатно. Разбирате защо трябва да се отърва от нея.

– Може би – рече мъжът и ми хвърли проницателен поглед. – Но вие не я притежавате, домина. Тя принадлежи на баща ви и той трябва да я продаде, не вие.

– Баща ми никога не се бърка в моите дела. А пък и ще ви я дам на много добра цена. Да речем – за две хиляди сестерции.

– Дадено. – Той сложи една кесия в лепкавата длан на господарката ми.

Обърнах се и побягнах. Право в ръцете на един от носачите на Лепида, който ме хвана за раменете с яките си ръце и ме повали на земята.

– Не! Не, не, не!

– Внимавайте с нея! – Лепида метна настрани кесията, която бе получила срещу живота ми. – Тя е коварна! И половин възможност да има, ще се изплъзне от каишката!

– О, аз се справям с тези момичета от години! – Една разперена длан ме шамароса по лицето. – Кротко, момиче, или ще накарам да те бичуват! Ясно ли е?

Ариус! Ариус, къде си?

Едва на няколко пресечки разстояние, в стаята си на улица "Марс". Замечтан за нашите планини.

– Няма да я продавате тук в града, нали? – чух отново гласа на Лепида. Звучеше неясен заради кръвта, която нахлу в ушите ми. – Няма да търпя да ме излага тук, в Рим.

Не. Не. Той ще дойде, Ариус ще дойде и ще ги избие всичките – той ми обеща

– Моят район е надолу, на юг. Остия, Брундизиум, пристанищните градове. В бордеите в близост до морето се плаща добре за римски курви.

– Добре – за пръв път Лепида обърна погледа си към мен. – Е, Теа, предупредих те, че няма да се примиря с това! Да бягаш от къщата, за да се мъкнеш с гладиатори.

– Накарали сте да ме проследят?! – попитах пресипнало.

– Малко е вероятно да направя подобно нещо. Само надникнах през прозореца си днес на зазоряване да видя дали се връщаш от тайнствените си среднощни разходки. И ти се появи! Какво страстно сбогуване… Аз вече подозирах нещо, разбира се. Особено след очарователното ти изпълнение на игрите. Когато видях всичките онези твои вълшебни талисмани… Не особено умно, мила моя.

Галът, който ме държеше за раменете, вдигна едната си ръка, за да се почеше по бузата. След като освободих едното си рамо, аз замахнах с все сила и ударих на бившата си господарка силен шамар през лицето. Един удар, преди ръката на плешивия мъж да се протегне, за да ме сграбчи за косата и да издърпа главата ми назад, толкова силно, че от очите ми потекоха сълзи.

– Не споменахте, че е и зла – рече той.

– Няма значение! – Лепида се качи в носилката си, отпечатъкът от ръката ми гореше аленочервен върху бузата ѝ. Видях я как извади малкото си златно огледало и хладнокръвно разгледа лицето си. – Тя вече е ваша грижа!

Копринените завеси се спуснаха и я скриха от погледа ми.

– Стани, момиче! – плешивият мъж се намръщи. – Разбираш ли ме?

Остия. Брундизиум. Пристанищни градове, бордеи до морето, некъпани мъже… Едва преди шест часа лежах в обятията на Ариус и си представях как никога нищо вече няма да може да ме измъчва. Направих друг отчаян опит да се втурна към улица "Марс", но бях повалена на земята. Поех си дъх, за да се примоля, но налапах цяла шепа прах. Обути със сандали крака стъпваха около мен по улицата: група трибуни, които се наслаждаваха на сцената със звучен смях, матрони, които прибираха полите си, роби, които бързо поглеждаха настрани, за да не се заразят от лошия ми късмет. Новият ми собственик ме прегледа щателно.

– По добре ѝ сложете вериги! – нареди той на едрия роб, застанал зад гърба му.

Те заключиха веригите около покритите ми с белези китки. Извъртях лицето си и започнах да вия като умиращо животно, простряно на земята.

– Да я купим ли? – Галий направи пауза и вдигна перото си от счетоводните бележки. – Скъпо момче, не е необходимо да я купуваш. Ти получаваш каквото искаш и без да я купуваш, нали? За какво да си купуваш крава, когато...

– Парите от наградите ми са достатъчни, за да я купя повече от три пъти.

– Парите от наградите ти? Скъпо момче, кой се занимава с ръководството тук? Кой се занимава с организацията, планирането, проучването?

– А кой се занимава с умирането?

– Но не си мъртъв, нали? – Галий потупа начервените си бузи с меките си пръсти. – Ами напоследък се държиш доста добре. Предполагам, че заслужаваш награда. Спечели двубоя следващата седмица и ще видим какво можем да направим.

– Дадено!

Ариус чакаше до портата на градината тази вечер, но Теа не дойде. Е, тя невинаги успяваше да се измъкне от онази невестулка – господарката ѝ. Леглото му се стори много празно без нея. Липсваше му топлината на тялото ѝ, сгушено в неговото, пръстите ѝ, преплетени в неговите, косата ѝ, разпиляна върху рамото му. Той се усмихна и това вече не му се струваше неестествено.

Следващия следобед той се упражняваше с треньора, а после седна да наблюдава как новобранците замахват и мушкат, застанали един срещу друг.

– Не си отлепяй ходилата от земята – извика той към едно момче с тризъбец от Ориента. – Ето, нека ти покажа… – и в следващия момент вече ги обучаваше, както бяха правили братята му с него. Както щеше да обучава и синовете си някой ден, неговите и на Теа