— Ваша светлост — Кейти успя да овладее гласа си.

Съдията се надвеси напред и прошепна:

— Не си позволявай да униваш, Кейти. Ти доказа този случай. След месец-два малките негодници ще бъдат отново тук по други обвинения. И двамата го знаем, но следващия път няма да ти се измъкнат.

Кейти се помъчи да се усмихне.

— Ето от това се страхувам — че ще се върнат. Бог знае какви злини ще извършат, преди да ги притиснем. Все пак благодаря ви, господин съдия.

Тя излезе от съдебната зала и се върна в кабинета си. Морийн я посрещна с поглед, изпълнен с надежда. Кейти поклати глава и видя как на лицето й се изписа съчувствие. Само сви рамене:

— И какво можеше да направиш?

Морийн я последва в кабинета й.

— Господин Майерсън и доктор Каръл имат съвещание. Наредиха никой да не ги безпокои. Но ти, разбира се, можеш да влезеш.

— Не. Сигурна съм, че става въпрос за случая „Луис“, а точно сега не мога да бъда от полза нито на тях, нито на когото и да било друг. Ще наваксам в понеделник.

— Добре, Кейти. Съжалявам за присъдата на Одендол, но се опитай да не я приемаш толкова тежко. Наистина изглеждаш зле. Мислиш ли, че ще можеш да шофираш? Да не ти се вие свят?

— Не, наистина, а освен това не отивам далеч. Ще карам само петнадесет минути и после няма да мръдна до неделя.

Докато вървеше към колата си, Кейти потръпна. По-рано същия следобед температурата се беше вдигнала докъм четири градуса, но сега отново падаше. Влажният въздух проникваше през широките ръкави на червеното й вълнено палто, което я обгръщаше доста свободно, пронизваше тънкия й чорапогащник. Помисли си с копнеж за собствената си стая, за леглото си. Колко щеше да бъде прекрасно, ако можеше сега да се прибере, просто да си легне с грейката и да спи непробудно през целия уикенд.

В приемното отделение на болницата вече бяха получили нейните попълнени формуляри. Служителката беше енергично приветлива.

— Боже мой, госпожо Де Мейо, явно наистина си ви бива. Доктор Хайли ви е дал спалнята от първи апартамент на третия етаж. Все едно, че сте на почивка. Няма и да си помислите, че сте в болница.

— Той спомена нещо подобно — измърмори Кейти. Не възнамеряваше да споделя ужаса си от болници с тази жена.

— Там може и да ви стане малко самотно. На този етаж има само три апартамента, а двата от тях в момента са свободни. Доктор Хайли поръча да ремонтират всекидневната от вашия апартамент. Защо, не зная. Подновяваха я преди по-малко от година. Но, все едно, тя и бездруго няма да ви трябва. Ще бъдете тук до неделя. Ако искате нещо, трябва само да натиснете звънеца. Сестрите от втория етаж се грижат и за пациентките от третия. Те и бездруго са все на Доктор Хайли. Сега ето инвалидната количка. Просто седнете и ние бързо ще ви откараме на третия етаж.

Кейти я погледна смаяно:

— Не искате да кажете, че сега трябва да използвам инвалидна количка, нали?

— Такъв е правилникът в болницата — каза твърдо служителката от приемното.

Джон в инвалидна количка отива на химиотерапия. Тялото му се сгърчва, а тя го наблюдава как умира. Отслабващият му глас, унилият му хумор, когато доближи количката до леглото му: „Сведи се, колеснице моя, дошла да ме отведеш у дома.“ Антисептичната миризма на болница.

Кейти седна в количката и затвори очи. Нямаше вече връщане назад. Санитарката, набита доброволка на средна възраст, я подкара надолу по коридора към асансьора.

— Имате голям късмет, че сте при доктор Хайли — уведоми тя Кейти. — В цялата болница за неговите пациентки се грижат най-добре. Само натискате звънеца и след тридесет секунди сестрата е на ваше разположение. Доктор Хайли е строг. Когато е наоколо, целият персонал трепери, но иначе е добър.

Вече бяха в асансьора. Санитарката натисна копчето.

— Това място е съвсем различно от повечето болници. Другаде много често не искат и да те видят, преди да ти дойде времето да раждаш, а после, щом бебето стане на два-три дена, те изхвърлят. Но не и доктор Хайли. Виждала съм как приема в болницата бременни и им дава легло два месеца преди термина, просто като предпазна мярка. Затова има апартаменти, тъй че пациентките да могат да се почувстват в домашна атмосфера. В единия апартамент на втория етаж е госпожа Олдрич. Тя роди вчера с цезарово сечение и оттогава не е престанала да плаче. Толкова е щастлива. Съпругът й също. Снощи спа на дивана в гостната на апартамента й. Доктор Хайли поощрява това. А, ето го и асансьора.

С тях се качиха още няколко човека. Те се взряха в Кейти с любопитство. Преценявайки по списанията и цветята, които носеха, тя реши, че вероятно са посетители. Чувстваше се странно отделена от тях. В момента, когато станеш пациент, губиш своята самоличност, помисли си тя. Ставаш просто един случай.

Слязоха на третия етаж. Коридорът беше застлан с мокет в убит зелен цвят. Очертани от фини рамки, по стените висяха великолепни репродукции на Моне и Матис. Въпреки опасенията си Кейти се почувства по-спокойна. Санитарката я откара надолу по коридора и зави надясно.

— Вие сте в последния апартамент — възкликна тя. — Малко е отдалечен. Мисля, че днес нямаме други пациентки на този етаж.

— Това ме устройва — измърмори Кейти.

Помисли си за стаята на Джон. Всеки от тях, обладан от желанието да се слее с другия, да се зареди срещу раздялата. Амбулаторни пациенти, които надникват през вратата: „Как е положението днес, съдия? Изглежда по-добре, нали, госпожо Де Мейо?“ И тя, приела лъжата: „Наистина.“ Отивайте си, оставете ни. Имаме толкова малко време!

— Нямам нищо против да бъда сама на етажа — повтори тя.

Санитарката я отведе в спалнята. Стените бяха с цвят на слонова кост, килимът — в същия мек зелен тон като онзи в коридора. Мебелировката беше в бяло. Пъстри завеси в преливащи се нюанси на зелено и слонова кост се съчетаваха с покривката на леглото.

— О, много е хубаво! — възкликна Кейти.

Санитарката изглеждаше доволна.

— Бях сигурна, че ще ви хареса. Сестрата ще дойде след няколко минути. Защо просто не оставите нещата си и не се разположите удобно?

После си тръгна. С известна несигурност Кейти се съблече, сложи си нощница и топъл халат. Остави тоалетните си принадлежности в шкафчето в банята и окачи дрехите си във вградения гардероб. Какво, за бога, щеше да прави през цялата безкрайна вечер, която я очакваше? Снощи по това време се обличаше, за да отиде на събирането у Моли. А когато пристигна, Ричард я очакваше.

Усети, че се олюлява. Инстинктивно се пресегна към шкафа и се вкопчи в него. Виенето на свят премина. Може би беше просто от бързането, като реакция след делото в съда и… хайде да не се лъжем, помисли си тя — от притеснение.

Намираше се в болница. Колкото и да се опитваше да изтласка тази мисъл от съзнанието си, тя беше в болница и толкова. Невероятно, но съвсем по детински не можеше да преодолее страха си. Баща й, после Джон. Двамата мъже, които обичаше повече от всичко на света, бяха отишли в болница, където ги бе застигнала смъртта. Независимо че се опитваше да разсъждава логично и разумно, тя не можеше да се освободи от ужасното чувство за паника. Е, може би това пребиваване в болницата щеше да й помогне да го преодолее. Случилото се в понеделник вечерта не беше само за лошо. Стаята имаше четири врати — за дрешника, за банята, към коридора… а онази там трябваше да води към хола. Кейти я отвори и надникна в другата стая. Както й беше казала сестрата в приемното, вътре всичко беше разбутано. Мебелите бяха събрани в средата и покрити, за да не се цапат от боята. Тя светна лампата. Без съмнение доктор Хайли беше перфекционист. Доколкото можеше да види, стените си бяха съвсем наред. Нищо чудно, че цените в болницата бяха скандално високи.

Тя сви рамене, угаси лампата, затвори вратата и отиде до прозореца. Сградата на болницата беше П-образна и двете крила зад главната секция бяха успоредни едно на друго.