— Такъв е законът — въздъхна Кейти. — Искрено се надявам, че един ден вече няма да бъда принудена да отстъпвам и да защитавам престъпници. Май че това е всичко, което имам за теб. През уикенда няма да се появявам, тъй че следващата седмица ще настане истинска лудница. Бъди готова.

— Няма да идваш? — Рита повдигна вежди. — Крайно време беше. Не си почивала в събота и неделя от няколко месеца. Надявам се, че възнамеряваш да отидеш някъде и да се забавляваш.

Кейти се усмихна.

— Не знам колко ще бъде забавно. О, Рита, имам чувството, че днес Морийн е разстроена за нещо. Без подробности, знаеш ли дали има някакви неприятности? Още ли е потисната от раздялата с годеника си?

Рита поклати глава.

— Не, ни най-малко. Това беше просто детска история и тя го знаеше. Обичайната ученическа любов, годежен пръстен при завършването и така нататък. Миналото лято и двамата си дадоха сметка, че не са готови за брак. Сега той е в колеж, тъй че проблемът вече не съществува.

— Тогава защо е толкова нещастна? — попита Кейти.

— Мъчно й е — каза просто Рита. — Точно по времето, когато се разделяха, тя разбра, че е бременна, и направи аборт. Сега я потиска чувство за вина. Сподели ми, че непрекъснато сънувала бебето, че чувала плач и се опитвала да го открие. Каза, че би направила всичко, за да е родила това дете, въпреки че после е щяла да го остави за осиновяване.

Кейти си спомни колко се беше надявала да забременее от Джон, колко беше гневна, когато след неговата смърт някой изкоментира, че имала късмет, дето не била вързана с бебе.

— Животът е толкова идиотски — каза тя. — Забременяват тези, които не трябва, а след това е толкова лесно да направиш грешка, с която си принуден да живееш до края на дните си. Това обаче не е обяснение. Благодаря ти, че ми каза. Аз вече се притеснявах, че съм я обидила с нещо.

— Не, не си — каза Рита. Прибра папките, които Кейти беше отделила за нея. — Добре. Ще разпратя тези призовки и ще потърся бръснаря.

След като Рита излезе, Кейти се облегна назад в стола си. Искаше да поговори още веднъж с Гъртруд Фицджералд и Гейна Крупшак. Госпожа Фицджералд и Една бяха добри приятелки. Често обядваха заедно. Госпожа Крупшак редовно се е отбивала вечер у Една. Може би тя е казала на някоя от тях нещо за доктор Фукито и Ванджи Луис. Струваше си да опита.

Обади се в болницата „Уестлейк“ и получи информация, че госпожа Фицджералд е болна и не е на работа. Помоли за домашния й телефон и получи номера. Когато се обади, жената явно още беше разстроена. Гласът й едва се чуваше и трепереше.

— Пак ме нападна моята мигрена, госпожо Де Мейо — каза тя, — и нищо чудно. Всеки път, като си спомня как изглеждаше Една, горката…

— Исках двете да се срещнем или тук, или у вас — каза Кейти. — Но утре целия ден ще бъда в съда, тъй че, предполагам, ще остане за понеделник. Има само едно нещо, което бих искала да ви попитам, госпожо Фицджералд. Една наричала ли е някой от двамата лекари, за които работеше, „Прекрасния принц“?

— Прекрасния принц? — В гласа на госпожа Фицджералд прозвуча недоумение. — Боже мой! Доктор Фукито или доктор Хайли? Защо някой ще ги нарича с това име? О, боже, няма такова нещо.

— Добре. Просто ми хрумна. — Кейти се сбогува и позвъни на госпожа Крупшак.

Обади се домакинът. Жена му не си била вкъщи, обясни той. Щяла да се върне към пет.

Кейти погледна часовника. Беше четири й половина.

— Смятате ли, че би имала нещо против, ако намина да си поговорим? Обещавам, че няма да й отнема много време.

— Както обичате — отвърна мъжът кратко и после добави: — Какво става с апартамента на Бърнс? Кога ще бъде свободен?

— Този апартамент няма да се пипа, докато прокуратурата не даде разрешение за това — каза Кейти строго.

Затвори телефона, приготви няколко папки, сложи ги в чантата за документи и си взе палтото. Имаше достатъчно време да разговаря с госпожа Крупшак, после да се прибере вкъщи и да се преоблече. Тази вечер не възнамеряваше да остава до късно у Моли. Преди операцията имаше нужда от пълноценен сън. Знаеше, че в болницата няма да може да спи спокойно.

Успя за малко да изпревари вечерното натоварено движение и когато позвъни, госпожа Крупшак се беше прибрала.

— Не е ли това да си разчетеш времето точно? — възкликна тя, щом чу Кейти. Шокът от обстоятелството, че бе намерила тялото на Една, вече избледняваше у тази жена и тя явно започваше да се наслаждава на вълнението, което предизвикваше полицейското разследване. — Този следобед ми е абсолютно бинго — обясни тя. — Когато разказах на приятелките си какво се случи, те за малко да си изпуснат картите.

Бедната Една, възкликна мислено Кейти, но после си помисли, че тя би била ужасно доволна да бъде център на внимание.

Госпожа Крупшак я въведе в Г-образната всекидневна, огледален образ на апартамента, в който беше живяла Една. Само че стаята на Една беше обзаведена със старомодно канапе с велурена тапицерия, съответни столове с високи дървени облегалки и персийски килим в убити цветове. Както и самата Една, апартаментът притежаваше собствено достойнство.

Жената на домакина имаше диван с тапицерия от изкуствена кожа, масивно кресло, доста голяма коктейлна масичка, върху която точно в средата бяха поставени изкуствени цветя, и една гравюра над дивана в преобладаващи оранжево-есенни тонове, които надминаваха по яркост живописните краски на килима. Кейти седна. Това място е съвсем обикновено, помисли си тя. Няма нищо особено и все пак е чисто и удобно. Добиваш усещането, че макар съпругът й да е рязък и необщителен, Гейна Крупшак е една щастлива жена. В следващия миг Кейти се запита какво толкова изведнъж се загрижи да търси определение за щастието.

Наложи си и се върна към въпроса, който искаше да зададе.

— Госпожо Крупшак, снощи говорихме, разбира се, но тогава вие бяхте в шок. Сега се питам дали бихте искали да ми разкажете подробно какво се случи във вторник вечерта, колко време бяхте с Една, за какво говорихте, когато тя реши да се обади на капитан Луис. Вие останахте ли с впечатлението, че тя си уреди среща с него?

Гейна Крупшак се облегна назад, погледът й се плъзна покрай Кейти, притвори очи и прехапа устни.

— Ами… чакайте да си помисля. Отидох у Една точно в осем часа, защото Гюс започна да гледа баскетбол и аз си помислих: „Да го вземат дяволите този негов баскетбол, ще прескоча до Една и ще си пийна с нея една бира!“

— И отидохте — подкани я Кейти.

— Да. Само че Една си беше приготвила цяла кана манхатън, която вече беше полупразна, пък и беше доста замаяна. Ей тъй, както й става понякога, някак криво, ако разбирате какво имам предвид, и аз си помислих, че пак е изпаднала в едно от тези свои настроения. Също както миналия четвъртък. Беше рожденият ден на майка й. Отбих се у Една, заварих я обляна в сълзи и тя ми обясни колко й било мъчно за нея. Не казвам, че си го изкарва на другите, в никакъв случай, но когато наминах в четвъртък, тя седеше със снимката на родителите си в ръце, кутията за бижута беше в скута й, а по лицето й се стичаха сълзи. Прегърнах я и казах: „Една, сега ще ти налея един хубав манхатън, двете ще се чукнем за майка ти и ако тя беше тук, щеше да седне заедно с нас.“ Тъй че, ако разбирате, аз опитах с шега да й помогна да се посъвземе и после наистина й стана по-добре. Но когато се отбих във вторник вечерта и отново я видях пак в същото настроение, си помислих, че все още й е мъчно и се чувства самотна.

— Тя каза ли ви, че във вторник вечерта е била много потисната? — попита Кейти.

— Не. Изобщо. Но беше някак възбудена. Говореше несвързано за пациентката, която починала — колко била хубава като кукла, колко се влошавало състоянието й и как тя — Една имам предвид — можела да разкаже на полицията много неща за нея.

— Какво стана после? — попита Кейти.

— Ами, изпих един-два манхатъна заедно с нея и реших, че ще е по-добре да си ходя, защото Гюс се дразни, ако ме няма вкъщи, когато си ляга. Но ми беше неприятно, че Една изпи много повече, защото знаех, че на сутринта ще се чувства ужасно. Затуй извадих оная хубавата шунка, отворих консервата и й отрязах няколко филийки.