– Точно така – приглася ѝ Кармел. – Може и да нямаме камата, но ако не бъркам, имаме нея – кима към Анна. – А това никак не е малко. Уил и Чейс са мъртви. Знаем какво ги е убило. Може ние да сме следващите. Давайте да подреждаме каруците в кръг14 и да направим нещо!

Петнадесет минути по-късно сме във форда на Томас. И четиримата – Томас и аз отпред, Кармел и Анна на задната седалка. Защо не взехме по-удобното, по-надеждно и по-малко набиващо се на очи ауди на Кармел – не ме питайте. Но така става, като се прави план за петнадесет минути. Само дето планът не е кой знае какво, понеже не знаем какво точно се случва. Тоест, имаме предположения, шесто чувство – при мен е направо седмо – но как да измислим план, без да знаем какво е това нещо и какво иска то?

Така че вместо да се тревожим какво не знаем, ще се водим по това, с което сме наясно. Трябва да намерим камата ми. Ще я потърсим с магия, Томас ме уверява, че може да се направи с помощта на Морфран.

Анна настоя да дойде с нас, защото независимо от приказките ѝ за крал Артур, мисля, че е наясно, че аз на практика съм беззащитен. И не знам колко я помни тази легенда, но Артур е бил убит от един призрак от миналото му, който го хванал неподготвен. Сравнението ѝ май не е най-подходящото. Преди да тръгнем, обсъдихме набързо някакви алибита за пред полицията, в случай че ни разпитват, след като намерят телата на Уил и Чейс. Но бързо се отказахме. Защото, да си го кажем направо, ако има вероятност да бъдеш изяден през следващите няколко дни, на кого му пука за полицията?

Имам някакво странно усещане, мускулите ми са като пружини. Въпреки всичко, което се случи – смъртта на Майк, картините от убийството на Анна, нахапаните Уил и Чейс, факта, че онова нещо, което е убило баща ми, е наоколо и най-вероятно се готви да убие мен – аз се чувствам добре. Знам, че няма никаква логика. Всичко е толкова объркано. И все пак съм добре. Чувствам се почти в безопасност с Томас, Кармел и Анна. Когато стигаме магазина, ми хрумва, че трябва да кажа на майка ми. Ако това наистина е нещото, което е убило баща ми, тя трябва да знае.

– Чакайте – казвам, когато излизаме от колата. – Трябва да се обадя на майка ми.

– Защо направо не отидеш да я доведеш? – казва Томас и ми подава ключовете за колата. – Тя може да помогне. Ще започнем без теб.

– Благодаря – отвръщам и сядам зад волана. – Ще се върна възможно най-скоро.

Анна плъзга бледия си крак над предната седалка и сяда до мен.

– Идвам с теб.

Няма да споря. Имам нужда от компания. Паля двигателя, обръщам и тръгваме. Анна не казва нищо, просто гледа дърветата и къщите, покрай които минаваме. Предполагам, че смяната на пейзажа провокира интереса ѝ, но на мен ми се ще тя да каже нещо.

– Заболя ли те, когато Кармел те удари? – казвам, колкото да започна някакъв разговор.

Тя се усмихва.

– Не ставай глупав.

– Справяш ли се, имам предвид в къщата?

Лицето ѝ е някак безизразно и ми се струва, че това е нарочно. Винаги е непроницаема, но имам чувството, че умът ѝ е като акула, която плува с лекота, а всичко, което съм видял до момента, е само перката ѝ.

– Продължават да ми се явяват – казва бавно тя. – Но все още са слаби. Като изключим това, просто си стоя и чакам.

– Какво чакаш?

Не ме съдете. Понякога да се правя на по-глупав, отколкото съм, е единственият ми ход. За съжаление, Анна не ми се връзва. Затова седим, аз карам, а на върха на езика ми е да кажа, че не е нужно да го правя. Животът ми е много странен и мога да намеря в него място за нея. Вместо това казвам:

– Нямала си избор.

– Това няма значение.

– Как може да няма значение?

– Не знам, обаче няма.

С крайчеца на окото си виждам, че леко се усмихва.

– Ще ми се това да не трябваше да те наранява – казва тя.

– Така ли?

– Разбира се. Повярвай ми, Касио. Никога не съм искала да бъда толкова трагична.

Виждам къщата ни на хълма пред нас. С облекчение установявам, че колата на майка ми е паркирана отпред. Мога да продължа с този разговор, мога да бъда по-настоятелен, може да поспорим. Но не искам. Искам да оставя това за малко настрана и да се съсредоточа върху належащия проблем. Може пък всичко да се нагласи от само себе си. Нещо да се промени.

Паркирам пред къщи и излизаме от колата, но като тръгваме към верандата, Анна започва да души въздуха. Свива очи, сякаш я боли главата.

– А – казвам. – Вярно. Извинявай. Забравих за заклинанието.

Свивам рамене вяло.

– Нали се сещаш, малко билки и песнопения и после нищо мъртво не може да мине през вратата. Така е по-безопасно.

Анна скръства ръце и се обляга на парапета на верандата.

– Разбирам – казва тя. – Влез и вземи майка си.

Като влизам, чувам майка ми да си тананика някаква мелодийка, която не разпознавам, вероятно измислена от самата нея. Виждам я да минава под свода на кухнята, като хлъзга обутите си в чорапи крака по паркета, а коланчето на блузата ѝ се влачи след нея. Приближавам се и го хващам.

– Хей! – казва тя с леко раздразнение. – Не трябва ли да си на училище?

– Имаш късмет, че съм аз, а не Тибалт. Иначе този пуловер щеше вече да е разплетен.

Тя изсумтява и завързва коланчето, където му е мястото, на кръста ѝ. Кухнята мирише на цветя и сушени сливи. Топъл зимен мирис. Майка ми приготвя нова партида от нейните „Сушени листа от благословени неща“, както прави всяка година. Продават се като топъл хляб на сайта ѝ. Но трябва да спра да се разсейвам.

– И? – пита тя. – Няма ли да ми кажеш защо не си на училище?

Поемам дълбоко дъх.

– Случи се нещо.

– Какво?

Тонът ѝ е почти уморен, сякаш вече очаква само лоши новини. Сигурно винаги очаква лоши новини, като знае с какво се занимавам.

– Кажи де?

Не знам как да ѝ го кажа. Сигурно ще реагира емоционално. Което едва ли може да бъде избегнато в тази ситуация. Сега се взирам в едно много разтревожено и изнервено лице.

– Тезеус Касио Лоууд, по-добре казвай направо.

– Мамо, само, моля те, не се панирай.

– Да не се панирам? – Ръцете ѝ вече са на кръста. – Какво става? Усещам някаква много странна вибрация от теб.

Без да сваля поглед от мен, тя влиза в кухнята и включва телевизора.

– Мамо – изстенвам, но вече е твърде късно.

Когато заставам до нея пред телевизора, виждам кадри на полицейски сирени, а в ъгъла на екрана – паспортни снимки на Уил и Чейс. Значи са открили телата. Ченгета и репортери се щурат нагоре-надолу по моравата пред къщата като мравки по парченце сандвич, готови да го разбият на малки трохи и да го отнесат за консумация.

– Какво е това? – Тя слага ръка пред устата си. – О, Кас, познаваше ли тези момчета? О, колко ужасно. Затова ли не си на училище? Освободиха ви за деня?

Полага усилия да не ме поглежда в очите. Макар че ръси всички тези стандартни въпроси, напълно ѝ е ясен по-важният въпрос. Дори себе си не може да излъже. След още няколко секунди спира телевизора и започва бавно да клати глава, като се опитва да възприеме информацията.

– Кажи ми какво е станало.

– И аз не знам точно.

– Опитай.

Опитвам. Пропускам колкото се може повече детайли. Освен раните от ухапване. Когато ѝ казвам за тях, дъхът ѝ спира.

– Мислиш, че е същото? – пита тя. – Това, което...

– Знам, че е. Усещам го.

– Но не можеш да бъдеш сигурен.

– Мамо. Знам го.

Опитвам се да ѝ говоря нежно. Устните ѝ са свити толкова, че не се виждат. Мисля, че всеки момент може да заплаче.

– Ти си бил в тази къща? Къде е камата?

– Не знам. Просто се успокой. Ще ни трябва помощта ти.

Тя не казва нищо. Едната ѝ ръка е на челото, а другата на кръста. Взира се в нищото. Познатата дълбока тревожна бразда се е появила на челото ѝ.

– Помощта ми – казва тихо тя и после пак, само че по-твърдо, – помощта ми.

Май ѝ дойде в повече, май я вкарах в някакъв ступор.

– Добре – казвам нежно. – Просто си почини малко. Аз ще се оправя, мамо. Обещавам.