– Щях да ти повярвам, докато беше затворена в тази къща – контрира Томас. – Но може би сега, когато си на свобода, ходиш къде ли не. И защо не? Защо ти е да стоиш тук, където си била в капан в продължение на петдесет години?

Той се оглежда нервно, макар че в къщата е тихо. Засега няма и следа от гневни духове.

– На мен дори сега не ми се стои тук.

Стъпки изтрополяват по верандата и Кармел влита през вратата, стиснала метална бейзболна бухалка.

– Махни се от тях веднага! – крещи тя с цяло гърло.

Засилва се и замахва, като удря Анна с бухалката през лицето. Ефектът е като да удариш Терминатор с оловна тръба. Анна просто изглежда леко изненадана, а после и леко обидена. Струва ми се, че виждам как Кармел преглъща.

– Всичко е наред – казвам аз и тя отпуска малко бухалката. – Не го е направила тя.

– Откъде знаеш? – пита Кармел.

Очите ѝ хвърлят искри, а бухалката се тресе в ръцете ѝ. Пращи от страх и адреналин.

– Откъде знае какво? – намесва се Анна. – За какво говорите? Какво се е случило?

– Уил и Чейс са мъртви – казвам аз.

Анна свежда поглед. После пита:

– Кой е Чейс?

Може ли всички да спрат да ме засипват със скапани въпроси? Или поне някой друг да отговаря от време на време?

– Той е едно от момчетата, които помагаха на Майк да ми скрои номер в нощта, когато... – правя пауза. – Той беше другото момче на прозореца.

– О!

Когато става ясно, че нямам намерение да продължа, Томас разказва всичко на Анна. Кармел потръпва при по-кървавите детайли. Томас я поглежда, сякаш да се извини, но продължава да разказва. Анна слуша и ме гледа.

– Кой може да направи нещо такова? – пита гневно Кармел. – Вие пипахте ли нещо? Някой видя ли ви?

Погледът ѝ се стрелка между Томас и мен.

– Не. Носихме ръкавици и не мисля, че сме местили нещо, докато бяхме там – отговаря Томас.

Гласовете и на двамата са равни, макар че говорят трескаво. Обръщат внимание на практичната страна на нещата и така им е по-леко. Но аз не мога да ги оставя да продължават. Не ми е ясно какво се случва, а трябва да разберем. Трябва да им кажа всичко, доколкото имам сили.

– Имаше толкова много кръв – казва Томас с отпаднал глас. – Кой би могъл да направи такова нещо? Защо някой би...?

– Не е точно някой. А по-скоро нещо – казвам аз.

Изведнъж се чувствам много уморен. Прашното канапе ми изглежда фантастично в момента. Облягам се на него.

– Какво нещо? – пита Кармел.

– Ами такова. Нещо. Не е човек. Или поне вече не е. Същото нещо, което е откъснало крайниците на този в парка – преглъщам. – Сигурно нарочно са пропуснали да кажат за следите от ухапвания. Държали са уликите в тайна. Не са искали да излиза по телевизията. Затова не се сетих по-рано.

– Следи от ухапване – прошепва Томас, очите му се разширяват. – Това ли видяхме? Не е възможно. Раните бяха твърде големи; цели парчета липсваха.

– Виждал съм го и преди – казвам аз. – Чакай. Това не е вярно. Всъщност не съм го виждал. И не знам какво прави тук десет години по-късно.

Кармел несъзнателно потропва с алуминиевата бухалка по пода; звук като от глуха камбана ехти из празната къща. Без да казва нищо, Анна минава покрай нея и взима бухалката, а после я обляга на канапето.

– Извинявай – прошепва Анна и свива рамене, а Кармел скръства ръце и на свой ред свива рамене.

– Няма нищо. Дори не се усетих, че го правя. И... съжалявам, че те цапардосах преди малко.

– Не ме заболя... – Анна застава до мен. – Касио. Ти знаеш какво е това нещо.

– Когато бях на седем, баща ми преследваше някакъв призрак в Батън Руж, Луизиана – гледам в пода, в краката на Анна. – Така и не се върна. Това нещо го уби.

Анна слага ръка върху моята.

– Той е бил ловец на призраци като теб – казва тя.

– Като всички мои предци. Да, той беше като мен. И беше по-добър от мен.

Като си помисля, че убиецът на баща ми е тук, свят ми се завива. Не си го представях така. Трябваше аз да го преследвам. Трябваше да съм готов за този момент, да имам всичко нужно, за да го смажа.

– И все пак, това нещо го уби.

– Как го уби? – пита тихо Анна.

– Не знам... – ръцете ми треперят. – Преди си мислех, че се е случило, защото нещо го е разсеяло. Или че е попаднал на засада. Дори ми хрумна, че може ножът да е загубил силата си, че след известно време спира да работи за теб, когато ти дойде редът. Мислех, че може аз да съм виновен. Че аз съм го убил, като съм пораснал и съм станал готов да го заместя.

– Това не може да е вярно – казва Кармел. – Това е нелепо.

– Може да е така, може и да не е така. Но когато си на седем и баща ти умре, а тялото му изглежда все едно скапани сибирски тигри са вечеряли с него, наум ти идват доста нелепи неща.

– Той е бил изяден – казва Томас.

– Да. Чух как ченгетата го описват. Големи парчета са били откъснати от тялото му, точно както при Уил и Чейс.

– Това не значи задължително, че е същото нещо – разсъждава Кармел. – Доста голямо съвпадение е, не мислиш ли? След десет години?

Не казвам нищо. Не ми се спори за това.

– Така че може би е нещо друго – казва Томас.

– Не. Това е. Същото нещо е. Просто го знам.

– Кас – казва той. – Как го знаеш?

Поглеждам го изпод вежди.

– Хей. Може и да не съм вещица, но и моята професия си има бонуси. Просто знам, разбираш ли? А и опитът ми показва, че няма много призраци, които ядат човешка плът.

– Анна – казва внимателно Томас. – Ти никога не си яла човешка плът, нали?

Тя клати глава.

– Никога?

– А и аз щях да се върна там – добавям. – Това винаги е била целта ми. Но този път наистина смятах да се върна.

Поглеждам Анна.

– Тоест, така си мислех. След като приключа тук. Може би това нещо някак си го е разбрало.

– И сега идва за теб – казва Анна замислено.

Разтривам очи. Опитвам се да мисля. Изтощен съм. Направо ми се подгъват краката. Което е странно, защото спах като пън тази нощ, сигурно за пръв път от седмици. И тогава ми просветва.

– Кошмарите – казвам аз. – Стават все по-лоши, откакто дойдох тук.

– Какви кошмари? – пита Томас.

– Че някой се надвесва над мен. Мислех, че са просто лоши сънища. Но от самото начало това е било предзнаменование.

– Тоест? – пита Кармел.

– Като предупреждение от свръхестествените сили. Пророчески сънища.

Този глас – сякаш има чакъл в устата, сякаш идва от черната пръст, сякаш стърже като циркуляр. Този акцент – почти креолски, почти карибски.

– Имаше и някакъв мирис – казвам и сбърчвам нос. – Като на сладникав пушек.

– Кас – казва Анна, гласът ѝ е пълен с тревога. – Нали ти споделих, че помирисах пушек, когато камата ти ме поряза. Ти каза, че сигурно е спомен от лулата на Елиас. Но какво, ако не е?

– Не – казвам аз.

Но веднага си спомням един от кошмарите ми. „Ти загуби камата“ – казваше гласът. „Ти я загуби.“ Този глас сякаш идваше от уста, пълна с изгнили растения и ножчета за бръснене.

Страхът прокарва ледени пръсти по гърба ми. Мозъкът ми се опитва да открие връзката, опипва почвата внимателно, дендрит търси дендрит. Това, което е убило баща ми, е вуду магия. Поне това знам. А какво е в крайна сметка вуду магията?

Нещо ми убягва, нещо, което знам, но не мога да извадя на светло. Нещо, свързано с това, което ми каза Морфран. Кармел вдига ръка, все едно сме в час.

– Гласът на разума – казва тя. – Каквото и да е това нещо и каквато и връзка да има, или да няма, с ножа, или с Кас, или с баща му, вече е убило поне двама души и е изяло по-голямата част от тях. Така че, какво ще правим?

Всички се умълчаваме. Без камата съм безполезен. Кой знае, може това нещо да е взело камата от Уил и да се окаже, че съм забъркал Томас и Кармел в страхотевична бъркотия.

– Камата не е в мен – измънквам аз.

– Не започвай с това – казва Анна. Рязко се отдръпва от мен. – Артур без Екскалибур пак е бил Артур.