Наблюдавах я как омайва групичка мои приятели. Тя беше ярка, жизнена личност. Имах чувството, че в нея гори някакъв неизтощим вътрешен огън, скрит под здрави прегради, и само топлината от него можеше да се промъква във веселия й, равномерен глас. Кейт ще си остане привлекателна дори когато остарее, помислих си аз без никаква връзка и изведнъж ми мина през ум, че ако и Сила притежаваше тази бликаща жизненост, а не присъщата й спокойна въздържаност, намеците на инспектор Лодж може би нямаше да бъдат толкова далеч от истината.

Изгледахме първата гонка и след края й оставих Кейт да решава кого от новите си познати ще удостои с честта да я покани на кафе, а аз отидох да се претегля за състезанието за дебютанти. Отдалече видях, че тя се отправя към масите, последвана от поклонниците си като комета, теглеща зад себе си опашка. Бляскава, примамлива комета.

За пръв път в живота си съжалих, че трябва да се състезавам.

В съблекалнята Сенди Мейсън, заел поза с ръце на кръста, си беше разпуснал езика. Къдрав, червенокос мъж, забил разкрачените си крака като греди в пода, той излъчваше с всяка клетка от тялото си живот. Беше як и набит, около тридесетгодишен, малко нисичък, с тъмнокафяви очи, край които някак объркващо се виеха светлочервеникави мигли.

Като жокей професионалист не попадаше в десетката на най-добрите, но все пак имаше зад гърба си доста победи, които се дължаха предимно на бойния му дух. Не се плашеше от нищо. Понякога принуждаваше коня си да профучи на косъм през нищожна, почти несъществуваща, отворена сякаш по силата на волята му пролука между хълбоците на другите животни. Агресивното му поведение на пистата неведнъж му бе навличало проблеми с надзорниците на гонките, ала останалите жокеи не хранеха лоши чувства към него благодарение на неустоимия му, заразително весел характер.

Чувството му за хумор беше буйно като всичко останало в характера му и въпреки че аз лично, без да споделям мнението си гласно, намирах понякога шегите му за малко грубовати и жестоки или пък отвратително непристойни, очевидно представлявах малцинство.

— Ей, кретени такива, кой от вас ми е забърсал пръта за балансиране? — изрева той и силният му глас се разнесе над оживената гълчава до всяко кътче на помещението. Въпросът за местонахождението на камшика му остана без отговор.

— Защо не си размърдате задниците и не проверите дали не се е измътил под тях? — попита той трима-четирима жокеи, седнали на пейката да си обуят ботушите. Те наостриха уши и зачакаха остатъка от тирадата. Сенди продължи изобретателно да сипе нови и нови ругатни, докато един от слугите не му намери изчезналия камшик.

— Къде го намери? — поиска да узнае Сенди. — У кого беше? Ще му извия вратлето на тоя.

— Беше на земята под пейката, на която седеше.

Сенди никога не се засрамваше от грешките си. Той се изсмя гръмко и взе камшика.

— Е, добре, този път ще ти простя.

Той нарами седлото си и се запъти към теглилките. Размахваше камшика във въздуха и плющеше с него, сякаш за да се увери, че е все така еластичен. — Сенди често си служеше с него по време на състезанието.

Аз стоях на прага на съблекалнята и на излизане той мина край мен. Очите му ме стрелнаха весело и присмехулно — затова го харесваха въпреки недостатъците му. Загледах се подире му. Седна на теглилката, остави камшика на масичката до себе си и каза нещо, не чух какво, но и двамата — и секретарят, отговарящ за претеглянето, и съдията, който стоеше там, за да запомни цветовете на всеки, та да може да ги различи на финала — се засмяха, докато го отмятаха в списъците си и го допуснаха до състезанието.

Преди известно време се бяха разнесли слухове, че на Сенди му се е случвало „да задържа“ конете си, в замяна на което е получил щедро възнаграждение от букмейкърите за услугата. Нищо не се доказа и официалното разследване приключи само за час. Жертвите на някои от по-грубите шеги на Сенди допускаха, че е способен на всичко. Останалите се придържаха към мнението, че подобно деяние не е в характера на човек, известен със стремежа си на всяка цена да победи.

Наблюдавах как свободно и леко общува с официалните представители на асоциацията и ми беше понятно защо, изправени пред подобно открито и дружелюбно поведение, надзорниците, проверили разследването, не са могли да повярват, че е виновен, без да им бъдат предоставени непоклатими доказателства. Разпространеното сред жокеите мнение бе, че Сенди е „пристегнал мундщука“ на един-два коня преди време, но не и през последните няколко месеца.

„Задържането“ се извършва, като забавиш коня на старта, изостанеш с няколко дължини или се държиш на опашката на колоната. По този начин от предпоследния пост нататък нечестният жокей може най-почтено да се включи в последната част от състезанието пред очите на публиката, знаейки много добре, че конят едва ли ще се справи с непосилната задача да спечели. Случва се рядко, защото, ако забележат някой жокей да го прави, той много бързо остава без работа.

През кариерата си на жокей — сезон и половина — бях наблюдавал подобно явление два пъти. И в двата случая виновникът беше един и същ — младият, русокос, кръглолик Джо Нантуич. При втория инцидент, преди около два месеца, се размина на косъм с разрешителното си, тъй като беше проявил глупостта да пробва номера по време на състезание, в което участваше Дейвид Стамп — а той не само беше по-малкият син на главния комендант, но обичаше и да клюкарства.

Джо, а по мое убеждение и Сенди съвсем преднамерено бяха задържали коне, които без тяхната намеса имаха всички изгледи да победят. По същество това представляваше чисто и просто престъпление с цел измама. Запитах се обаче, докато си слагах каската и носех седлото към теглилките, с какво те са по-лоши от мен. Самият аз възнамерявах благоразумно да преведа Последен шанс през препятствията с единствената цел да стигнем до финала. Нямах никакво намерение да му изцедя силите заради слабата възможност, че може би ще се класира на някое от първите три места. Още не беше укрепнал и всяко по-сериозно натоварване щеше да му навреди. Разбира се, ако по някакво непредвидено стечение на обстоятелствата, например отпадането на голям брой коне, се появеше шанс да спечеля, нямаше да го изпусна. Има огромна разлика между двете — да „задържаш“ коня си и без да си даваш труд, да се надяваш на победа, — но за залагащите резултатът в крайна сметка е един — разочарование. Те губят залозите си.

Занесох седлото в отсека за оседлаване. Там ме чакаха Пит и Последен шанс. Пит му сложи такъмите и дребничкият Рупърт, конярят, го поведе към парадния ринг. Последвахме го, увлечени в разговор за качествата на останалите коне в състезанието. От Кейт нямаше и следа.

Стана време да се кача на седлото и да се отправя към старта. Усещах в кръвта си познатия прилив на възбуда. Смъртта на Бил, мъката на Сила, мисълта, че Кейт може би изпада под обаянието на някой друг — нищо не можеше да надвие всеобхватното щастие, което винаги ме обзема, докато насочвам коня си към стартовата вратичка. Точно от това — бързото препускане, мигновените решения, рисковете — имах отчаяна нужда като контрапункт на спокойствието на съвременната цивилизация. Понякога може да се почувстваш твърде защитен. Приключенията се отразяват добре на духа, особено ако човек е като мен и баща му е спрял да брои милионите си, след като е спечелил четвъртия.

Моят баща, воден от собствения си опит, натрупан през доста по-буйните му младини, без всякакви възражения ми беше осигурил бърза кола, три жребеца и ме беше изпратил да се оправям както мога в страна, намираща се на девет хиляди мили от родината ми. А освен всичко на сбогуване ми каза, че според него надбягванията с препятствия били доста кротко занимание за човек, който от десетгодишна възраст всяка година е воден на лов за крокодили по река Замбези. Едномесечната почивка, през която баща ми си позволяваше да се откъсне от търговската си империя, обикновено преминаваше в ускорен преход през обраслата с храсталаци пустош, последван от поход из гъстата девствена гора, понякога с минимум снаряжение, носено на собствените ни гърбове. И аз, въпреки че се чувствах в дивата джунгла, сякаш се разхождам по кварталното игрище, откривах така необходимите ми предизвикателства в една цивилизована страна, сред опитомени животни, участвайки в спорт, ограничен от рамките на какви ли не правилници и правила. Странна работа, като се замислиш.