Видях кракът му да се вдига за трети път. Струваше ми се, че минават часове — така го възприемаше разстроеният ми мозък, докато той се появи пред очите ми по-голям и по-голям, докато все още можех да го виждам.

Ритна ме в лицето и аз отлетях към тъмнината.

Първо се върна слухът ми. Появи се внезапно, като че ли някой бе завъртял ключ. В един момент никакви фрази не можеха да проникнат през хаоса от объркани сънища, които като че ли отдавна пълнеха главата ми, а в следващия миг бягах в неподвижна тъмнина и всеки звук отекваше остро в ушите ми.

— Още е в безсъзнание — каза една жена.

Исках да й кажа, че не е вярно, но не можех.

Звуците продължиха; шумолене, потропване, поскърцване, мърморене на далечни гласове, бълбукане на вода в стара водопроводна тръба; слушах всичко, но без особен интерес.

След малко осъзнах, че лежа по гръб. Когато почувствах крайниците си, разбрах, че са натежали като олово и боляха непрекъснато, а клепачите ми тежаха един тон.

Чудех се къде съм. После се запитах кой съм аз. Не можех да си спомня нищо. Това ми се стори много сложно и потънах в сън.

Следващия път, когато се събудих, тежестта от клепачите ми я нямаше. Отворих очи и видях, че лежа в полутъмна стая, чиито изкривени линии постепенно започнаха да си идват на мястото. В единия ъгъл имаше мивка, маса с покривка, люлеещ се стол с дървени облегалки, прозорец от дясната ми страна, врата — право отпред. Гола, функционална стая.

Вратата се отвори и влезе една сестра. Погледна ме приятно учудена и се усмихна. Имаше хубави зъби.

— А, здравейте — каза тя. — Значи най-после се върнахте. Как се чувствате?

— Добре — отвърнах, но това прозвуча като шепот и в моя случай съвсем не беше вярно.

— Удобно ли ви е леглото? — попита тя, като хвана китката ми, за да премери пулса.

— Не — казах, като оставих преструвките.

— Ще отида да кажа на доктор Мичъм, че сте се събудили, и мисля, че ще дойде да ви види. Ще се държите ли още няколко минути? — Тя написа нещо на картона, който беше на масичката, отново ми се усмихна весело и се измъкна от вратата.

Така, значи бях в болница. Но все още нямах представа какво се бе случило. Дали през мен е минал парен локомотив? Или стадо слонове?

Когато дойдеше, доктор Мичъм щеше да разреши само половината от загадката.

— Защо съм тук? — попитах с дрезгав шепот.

— Паднали сте от кон — отвърна.

— Кой съм аз?

При този въпрос той почука зъбите си с края на писалката си и ме загледа напрегнато няколко секунди. Беше млад мъж, с остри черти, с разрошена, вече оредяваща светла коса и светли, интелигентни, бледосини очи.

— Сам трябва да си припомните това. Скоро ще стане, сигурен съм. Не се безпокойте. Не се тревожете за нищо. Само се отпуснете и паметта ви ще се върне. Не веднага и не изцяло. Не очаквайте това, но малко по малко ще си спомните всичко, с изключение може би на самото падане.

— Какво по-точно не е наред с мен? — попитах.

— Сътресение на мозъка е засегнало паметта ви. Колкото до останалото от вас — той ме огледа от глава до пети, — имате счупена ключица, четири пукнати ребра и многобройни контузии.

— Нищо сериозно, благодаря на бога — изхриптях.

Отвори уста и зяпна, после се разсмя искрено.

— Не, нищо сериозно — каза той. — Вие, вашего брата, всички сте еднакви. Съвсем луди.

— Кои точно? — рекох.

— Няма значение, скоро ще се сетите — каза той. — Сега, ако можете, поспете още малко и когато се събудите, е възможно да разберете много повече неща.

Последвах съвета му, затворих очи и отново се унесох. Насън чух дрезгав глас, който идваше от центъра на една стъклена купа с червени и жълти минзухари, който ми шепнеше някакви заплахи, докато се опитвах да пищя и да избягам надалеч. После осъзнах, че моят собствен глас шепне, и минзухарите изчезнаха, заместени от гледката на тъмнозелени гори с яркочервени птици, стрелкащи се в сенките. Помислих си, че съм някъде много високо, загледан към земята, и се накланям все по-напред, докато не паднах, и този път произнесеното от мен имаше ясен смисъл.

— Паднах от едно дърво. — Знаех, че ми се беше случило в детството.

Дочух възклицание близо до мен. Отворих очи. До краката на леглото стоеше доктор Мичъм.

— Какво дърво? — попита той.

— В гората — отвърнах. — Ударих си главата и когато се събудих, баща ми беше коленичил край мен.

Тогава от дясната ми страна се чу ново възклицание. Обърнах глава, за да погледна натам.

Беше там, загорял от слънцето, стегнат, елегантен. На четирийсет и шест години приличаше все още на младеж.

— Здравей — казах.

— Познавате ли кой е това? — попита доктор Мичъм.

— Баща ми.

— А как се казвате?

— Алън Йорк — казах внезапно и паметта ми нахлу мощно. Можех да си спомня всяка подробност от сутринта, когато отидох на състезанията в Бристол. Спомних си миналото, но какво бе станало, всъщност все още ми беше неясно.

— Как пристигна? — попитах баща си.

— Със самолет. Госпожа Дейвидсън ми звънна да ми каже, че си паднал и си в болницата. Реших, че е по-добре да хвърля едно око.

— Колко дълго…? — започнах бавно.

— Колко време сте били в безсъзнание ли? — каза доктор Мичъм. — Сега е четвъртък сутринта. Два дни и половина. Немного дълго, като се има предвид страшният удар. Запазих счупената ви каска, за да я видите. — Отвори едно шкафче и извади жокейската каска, която несъмнено бе спасила живота ми. Беше разцепена почти на две.

— Ще ми трябва нова — казах.

— Съвсем луд. Всички сте напълно луди — каза доктор Мичъм.

Сега разбрах какво имаше предвид. Ухилих се, но това се оказа трудна работа, защото открих, че половината ми лице е бинтовано, а освен това е болезнено и схванато. Започнах да вдигам лявата си ръка, за да проверя нараняванията, но се отказах заради внезапната болка, която движението предизвика в рамото ми. Въпреки стегнатата превръзка, която държеше раменете ми изпънати назад, чух и усетих как счупените крайчета на ключицата се търкат едно в друго.

Като че ли бяха чакали сигнал, всички различни болки в натъртеното ми тяло оживяха — туптящи, отровно люти. Поех дълбоко дъх и счупените ребра остро въстанаха срещу това. Наистина лош момент.

Затворих очи.

— Всичко наред ли е? — запита тревожно баща ми.

— Да, не се безпокойте — отвърна доктор Мичъм, — предполагам, че счупените места в него са се обадили. Ще му дам нещо болкоуспокояващо след минута.

— Ще стана утре — казах. — И преди това съм ожулван и съм чупил ключица. Не трае дълго. — Но за себе си добавих, че докато продължава, е много неприятно.

— Определено няма да се надигнете утре — каза доктор Мичъм. — Ще останете на легло седмица, за да премине мозъчното сътресение.

— Не мога да лежа цяла седмица — протестирах. — После ще отслабна като бълха, а трябва да яздя Адмирал в Ливърпул.

— На коя дата? — със съмнение попита доктор Мичъм.

— Двайсет и четвърти март — отвърнах.

Последва за малко тишина, докато пресмятаха.

— Това са седем дни до следващия четвъртък — обади се баща ми.

— Може веднага да си го избие от главата — строго каза доктор Мичъм.

— Обещай ми — обади се и баща ми.

Отворих очи и го погледнах и когато видях тревогата на лицето му, за първи път в живота си разбрах колко много означавам за него. Бях единственото му дете и десет години след като почина майка ми, той се грижеше лично за мен, като не прехвърляше работата на серия слугини и гувернантки, колежи и възпитатели, както биха направили повечето от богатите мъже, а прекарваше времето си, като играеше с мен, учеше ме, преподаваше ми, за да се увери, че още от юноша ще науча как да живея щастливо и дейно под бремето на огромно богатство. Лично ме бе научил как да се справям с всякакъв вид опасности и осъзнах, че настояването ми да участвам в гонките в Ливърпул в това лошо състояние означаваше риск, който нямах право да поема.