Общият ефект беше наистина колоритен, но едва ли архитектът от епохата на регентството е имал точно това предвид. Представих си го колко често се обръща в гроба си и дори се усмихнах, когато един глас внезапно произнесе:

— Вандализъм, нали?

Жена на средна възраст бе седнала на масата ми, докато зяпах през прозореца. Имаше нещо печално в конското лице без грим, в страховитата кафява шапка, която допълнително я състаряваше, и в наивния, открит поглед. Кафенето се пълнеше и вече не можех да пазя масата само за себе си.

— Наистина озадачаващо е — съгласих се.

— Не бива да се позволяват такива неща. Всички стари къщи в района бяха изтърбушени и превърнати в офиси и сега изглеждат направо отвратително. Членувам в група за опазване на архитектурата — сподели тя тържествено — и подготвяме петиция, призоваваща хората да спрат да развалят хубавите сгради с ужасни рекламни надписи.

— Имате ли успехи в това отношение? — попитах.

— Немного, страхувам се. — Тя изглеждаше потисната. — Очевидно хората не се интересуват. Бихте ли повярвали, половината от хората в Брайтън не знаят как изглежда къща от периода на регентството, като през цялото време са заобиколени от тях? Погледнете квартала отсреща с всички тези надписи и реклами. И онзи неон — гласът й трепна от вълнение — е последният удар. Поставиха го само преди няколко месеца. Изпратихме им петиция да го свалят, но те не желаят.

— Това е доста обезкуражаващо — казах, без да свалям поглед от вратата на „Марконикарс“. Двете машинописки излязоха и като си бъбреха, тръгнаха надолу по пътя, следвани от още две момичета, очевидно от по-горните етажи.

Съседката ми по маса говореше между две лъжици доматена супа.

— Никак не сме доволни от Пърт, защото никой, заемащ отговорен пост там, не поиска да се срещне с нас, а хората в офисите казваха, че не могат да свалят неоновия надпис, защото не бил техен, поради това трябвало да се срещнем лично със собственика. — Открих, че симпатизирам на невидимия собственик на „Пърт“ в неговото нежелание да се срещне с хората от групата по опазване на архитектурата. — По-рано беше също зле, когато имената им бяха изрисувани по прозорците, но неонът… — Очевидно думите не можеха да изразят цялото й негодувание.

И Мериголд отиде да обядва. Последваха я четирима мъже. Никой не влезе вътре.

Отпивах от кафето си, без да обръщам внимание на дамата на средна възраст, която безмилостно пилеше слуха ми. Най-после се отказах. Взех влака обратно до колата си и подкарах към Лондон. След дългия следобед в офиса тръгнах към къщи в най-натоварения час на движението. При дългите спирания пред кръстовищата и завоите започнах да мисля не за загадката около Бил, а за проблемите на Джо Нантуич.

Разсъждавах върху неговите „задържания“, омразата му със Сенди Мейсън, изпадането му в немилост пред Тюдор и неясните заплашителни писма до него. Размишлявах за вътрешните проблеми на стаята с кантара, където само коняри, жокеи и служебни лица можеха да влязат, за да стигнат съблекалните, докато треньорите и собствениците се тъпчеха само пред нея: там, където журналистите и зрителите въобще нямаха достъп.

Ако се вярваше на записката „Болингброк, тази седмица“, Джо вече бе получил наказанието си, защото седмицата всъщност беше минала. Затова предположих, че ще го видя жив и здрав в Бристол следващия ден, макар и в немного добро настроение. Когато вече стигах апартамента си, знаех, че бих могъл да му кажа кой му праща тези бележки, макар че не бях сигурен дали ще го сторя.

Сънят понякога помага по много странен начин за разгадаване на объркан пъзел. Когато в сряда вечер си лягах, мислех си, че съм прекарал една повече или по-малко безплодна сутрин в Брайтън. Но в четвъртък сутринта се събудих с едно име в главата си и със съзнанието, че съм го виждал и преди това на определено място. Слязох по стълбите по халат до бюрото на Бил и взех билетите за залагане, които бе запазил за Хенри. Разрових ги и открих това, което ми трябваше. Три от тях носеха името Л. С. Пърт.

Обърнах ги обратно. Отзад Бил бе надраскал с молив името на един кон, размера на залога си и датата. Винаги беше така методичен. Занесох всички билети горе в стаята си и погледнах в специалния дневник на състезанията. Припомних си редица реплики по време на различни разговори. И внезапно много неща ми се изясниха.

Но все пак недостатъчно, недостатъчно.

В Бристол валеше проливен дъжд, навсякъде беше студено — постоянна, всепроникваща влага, която разваляше удоволствието от конните надбягвания.

Кейт ми изпрати съобщение, че няма да дойде заради времето, нещо доста странно за нея, и се запитах какъв ли силен натиск е упражнила върху нея леля Деб, за да остане вкъщи.

В залата за претегляне най-много обсъждаха Джо Нантуич. Комендантите бяха разследвали поведението му по време на последното състезание с препятствия и му бе отправено „строго предупреждение във връзка с по-нататъшната му езда“. Общото мнение беше, че е голям късметлия, щом се е отървал толкова леко на фона на досегашните му „подвизи“.

Самият Джо беше нахакан както винаги. По кръглото му розово лице нямаше следа нито от страх, нито от пиянството, предизвикало голямата бъркотия в Челтнъм. Освен това научих, че е прекарал предишния петък, събота и по-голямата част от неделята в турска баня, за да изкара напълно махмурлука от себе си. Почти през цялото време е бил пиян като теле и потейки се, постоянно обяснявал на служителите със сълзи на очи, че при тях се чувства в безопасност, и отказвал да се облече и да си отиде вкъщи.

За верността на тази история гарантираше Сенди, който постоянно я доукрасяваше, защото — както сам твърдеше — така се бе случило, че самият той отишъл на турска баня в неделя сутринта с желание да загуби някой и друг килограм пред състезанията в понеделник.

Намерих Джо да чете обявленията. Свиркаше си през зъби.

— Е, Джо — казах му аз, — какво те развесели толкова?

— Всичко — усмихна се той напрегнато. От близко разстояние можах да забележа ситните бръчки около устата му и леко зачервените му очи, но държанието му не издаваше други признаци на напрежение. — Не бях наказан с отстраняване от комендантите. И ми платиха, че загубих онази гонка.

— Какво говориш? — възкликнах.

— Платиха ми. Знаеш, нали ти казах. Пакет с пари. Пристигна тази сутрин. Сто кинта. — Аз го зяпнах. — Ами аз ти казах тогава, нали така? — попита той измъчено.

— Предполагам, че си ми казал — съгласих се неуверено.

— И още нещо, онези заплашителни бележки. Аз ги измамих. Стоях в турската баня през целия уикенд и не можаха да ме докопат. Успях да се избавя — допълни Джо триумфиращо, като че ли „тази седмица“ не можеше да бъде променена в „следващата седмица“. Той не разбираше, че вече е претърпял наказанието си и че освен физическите има и други терзания и мъки. Цяла седмица бе преследван от остра тревога, последвана от три дни парализиращ страх, и сега си въобразяваше, че вече се е избавил.

— Радвам се, че мислиш така — казах тихо. — Джо, отговори ми на един въпрос. Мъжът, който ти звъни, за да ти каже кой кон не трябва да победи, какъв глас имаше?

— Не можеш да определиш, когато го слушаш. Може да бъде всеки. Говори тихо и някак си неясно. Почти шепот, понякога изглежда сякаш се бои някой да не го подслушва. Но какво значение има това? — попита Джо. — След като раздава шекерчета, може да кряка и като жаба, не ми пука.

— Искаш да кажеш, че би спрял и друг кон, ако те помоли? — попитах го.

— Бих могъл. Или пък не — каза Джо, очевидно решил със закъснение, че е говорил прекалено. С хитър, неспокоен поглед ме отмина и отиде към съблекалнята. Издръжливостта му беше направо фантастична.

Недалеч от мен Пит и Дейн обсъждаха плановете за деня. Приближих се. Пит проклинаше времето и говореше, че ако продължава така, скоро ще попаднем в истински ад, но Пелиндръм въпреки всичко може да участва с пълна сила.