— Видял ли е жицата? — попитах нетърпеливо аз.

— Не. Попитах го дали е забелязал нещо необичайно, но той не спомена за нея. Каза, че нямало нищо особено.

— Видял ли е работника да я навива, докато е тичал към него?

— Попитах го дали майор Дейвидсън или работникът са били в полезрението му, докато е тичал към тях. Ръсел отвърна, че поради острия завой и оградите ги е видял едва когато наближил. Доколкото разбрах, заобиколил е по пистата, вместо да тръгне напряко, тъй като тревата е висока и гъста и било доста мокро.

— Разбирам — отчаяно казах аз. — А какво е правел служителят, когато Ръсел е пристигнал?

— Стоял изправен до майор Дейвидсън и го гледал. Изглеждал уплашен. Това се сторило странно на Ръсел, защото въпреки падането нямало признаци за сериозни наранявания. Ръсел помахал с бялото флагче, колегата му от „Бърза помощ“ го видял и предал сигнала по-нататък и така той достигнал до екипа на линейката.

— А служителят? Какво направил след това?

— Нищо особено. Останал при препятствието, след като линейката откарала майор Дейвидсън, и според Ръсел си седял там, докато обявили, че последната гонка се отменя.

Хващах се за сламки, но попитах:

— Появил ли се е с другите да си получи надницата?

Лодж ме погледна с интерес.

— Не — отвърна той, — повече не се върнал.

Инспекторът отново взе някакви листове.

— Това са показанията на Питър Смит, старши коняр в конюшните на Грегъри, където тренирали Адмирал. По неговите думи, след като избягал от хиподрума. Адмирал се е опитал да прескочи някакъв трънлив плет. Заседнал в него и там го уловили. Бил много уплашен и кървял. Гърдите, плешките и предните му крака целите били в драскотини и рани. — Той вдигна очи от листа. — Дори и да е останала следа от удара в жицата, вече е напълно невъзможно да я различим от другите.

— Извършили сте много щателно разследването — казах аз, — и при това в доста кратък срок.

— Да. Имахме късмет, че намерихме веднага всички, които ни трябваха.

Беше останал още само един документ. Лодж го взе и произнесе бавно:

— Това е докладът от аутопсията на майор Дейвидсън. Причина за смъртта — многобройни вътрешни наранявания. Черният дроб и жлъчката са разкъсани.

Той се облегна на стола и се вторачи в ръцете си.

— А сега, господин Йорк… налага се да ви задам няколко въпроса, които… — и той внезапно ме погледна в очите — няма да ви се сторят много приятни. Но се налага да ми отговорите. — Усмивката му беше напълно дружелюбна.

— Карайте направо — съгласих се аз.

— Влюбен ли сте в госпожа Дейвидсън?

Изправих се на стола си от изненада.

— Не — отвърнах.

— Но живеете с нея.

— Живея с цялото семейство.

— Защо?

— Нямам собствен дом в Англия. Когато се запознах с Бил Дейвидсън, той ме покани на гости през почивните дни. Хареса ми у тях, а и те вероятно ме харесаха. Така или иначе често ме канеха и постепенно гостуванията ми започнаха да стават все по-дълги. Накрая Бил и Сила ми предложиха да се преместя у тях. Но всяка седмица прекарвам ден-два в Лондон.

— От колко време живеете при семейството? — попита Лодж.

— От около седем месеца.

— Отношенията ви с майор Дейвидсън приятелски ли бяха?

— Да, много.

— Ас госпожа Дейвидсън?

— Също.

— Но не сте влюбен в нея?

— Много съм привързан към Сила. Но все едно като към по-голяма сестра — поясних аз, опитвайки се да сдържам гнева си. — Тя е с десет години по-голяма от мен.

Изражението на Лодж ясно подсказваше, че възрастта няма никакво значение в случая. В този момент изведнъж се сетих за полицая в ъгъла, който записваше отговорите ми.

Отпуснах се и спокойно казах:

— Тя много обичаше съпруга си, а и той нея също.

Ъгълчетата на устните на Лодж потръпнаха. За моя изненада изглеждаше като че ли развеселен. Той отново подхвана въпросите си:

— Доколкото разбирам, майор Дейвидсън е бил водещият в Англия жокей аматьор в надбягванията с препятствия.

— Да.

— А вие сте заели второто място преди година, след първия си сезон в Англия?

Изгледах го и казах:

— Доста сте осведомен за човек, който до вчера не подозираше за съществуването на този спорт.

— Вярно ли е, че сте били на второ място след майор Дейвидсън в класацията на аматьорите миналата година? И вярно ли е, че по всяка вероятност отново сте щели да останете втори? Не е ли също така вярно, че сега, след неговото отпадане, ще оглавите ранглистата?

— Отговорът на първите два въпроса е „да“, а на последния — „надявам се“.

Подтекстът във въпросите му беше ясен, но аз нямах намерение да започна да се оправдавам, преди да ми бъде отправено обвинение. Зачаках. Ако инспекторът смяташе да развие хипотезата, че съм се опитал да раня или да убия Бил, за да се сдобия със съпругата му, да го изместя в класирането или и двете, взети заедно, щеше да му се наложи да го направи сам.

Той обаче спря дотук. Измина цяла минута. Аз не помръдвах. Накрая Лодж се усмихна и каза:

— Е, мисля, че това е всичко, господин Йорк. Информацията, която ни дадохте вчера, и днешните ви отговори ще бъдат напечатани и оформени като показания. Ще ви бъда благодарен, ако впоследствие ги прочетете и ги подпишете.

Полицаят с бележника стана и излезе във външното помещение.

— Разследването на причините за смъртта на майор Дейвидсън ще се състои в четвъртък. Ще бъдете призован като свидетел. Госпожа Дейвидсън — също, в качеството си на лицето, опознало тялото. Ние ще й се обадим.

Докато изготвяха показанията ми, той поведе с мен най-обикновен разговор за конния спорт. Прочетох внимателно документа и го подписах. Думите ми бяха отразени абсолютно точно и непредубедено. Представих си как страниците отиват в спретнатата папка на Лодж. Колко ли дебела щеше да стане тя, докато открият убиеца на трагично загиналия Бил?

Ако изобщо се стигне дотам.

Лодж се изправи и ми протегна ръка. Поех я — този човек ми допадаше. Почудих се кой ли го е навел на мисълта да провери дали аз не се крия зад престъплението, за което лично бях съобщил.

Два дни по-късно имах състезания в Плъмптън.

Полицията беше провела разследването съвсем дискретно, сър Кресуел също не беше вдигнал много шум, ето защо в стаята с теглилките никой не обсъждаше причините за смъртта на Бил. Агенцията за разпространение на слухове не беше надушила нищо.

Потънах в обичайната суетня преди състезание — неудобствата на претъпканата с жокеи тясна съблекалня, нецензурните шеги, смеха, струпаните край нажежената до червено печка зъзнещи полуоблечени мъже.

Клем ми подаде чисти бричове, гащета, тънка кафява риза за под куртката, чиста бяла кърпа за врата и чифт найлонови дълги чорапи. Свалих си дрехите и се преоблякох. Найлоновите чорапи естествено имаха бримка, но все пак с тях съвсем лесно си обух меките, тесни ботуши за езда. Клем ми подаде униформата — дебел вълнен пуловер на кафяви и бели квадратчета и кафява сатенена жокейска шапка — и завърза кърпата около врата ми. Облякох си куртката и поставих жокейката върху предпазния шлем — щях да си го сложа по-късно.

— Само в едно надбягване ли ще участвате днес, господине? — попита Клем. Той извади две дебели ластични превръзки от широките джобове на престилката си и ги надяна на китките ми. С тях пристягаме ръкавите, да не ги издуха вятърът към лактите ни.

— Да — потвърдих, — поне засега. — Никога не губех надежда.

— Искате ли да ви намеря някое леко седло? Струва ми се, че тежестта ви приближава горната граница.

— Не. Предпочитам да яздя с мое седло. Ще се претегля с него и ще видя с колко превишавам лимита.

— Така да бъде, господине.

Отидохме с Клем да вземем тежащото три килограма състезателно седло, около което бяха увити коланите за пристягане и стремената. Претеглих се с него и шлема, килнат нестабилно на тила ми. Излязох шестдесет и седем килограма и половина — с два килограма повече от подходящото според съдията тегло, което конят ми трябваше да носи.