И с тези мили думи ми затвори телефона.

Подкарах унило към къщи. Надникнах в стаята на Сила. В тъмното се чуваше само равномерното й дишане. Все още беше потънала в дълбок сън.

Долу Джоан и децата седяха пред приятния огън в камината и играеха покер. Бях ги научил през един дъждовен ден, когато им беше омръзнало да играят на Черен Петър и Джин Руми и започнаха да безобразничат, да крещят, да се карат и да лазят по нервите на всички. Покерът — мистериозната дотогава игра на каубоите от уестърните — имаше магически резултат.

За няколко седмици Хенри стана такъв изпечен покерджия, че човек трябваше да си отваря очите на четири, когато играе с него. Острият му като бръснач мозък на математик изчисляваше с абсолютна точност вероятностите коя карта ще бъде обърната, визуалната му памет беше изключителна, а леко озадаченото му изражение беше вкарало не един нищо неподозиращ възрастен право в заложения капан. Възхищавах се на Хенри. Той беше в състояние да блъфира успешно даже ако насреща му седи Господ.

Поли също играеше сравнително добре — поне можех да бъда сигурен, че няма непрекъснато да губи в обикновена компания — и дори Уилям разпознаваше кога има флош и фул.

Изглежда, играеха от доста време. Купчината с чипове пред Хенри както винаги беше три пъти по-голяма от тези на останалите.

— Хенри вече веднъж ни обра всичките чипове — уведоми ме Поли, — затова си ги раздадохме пак и започнахме отначало.

Взех си десет от чиповете на Хенри и седнах да играя с тях. Джоан раздаде картите. Паднаха ми се чифт петици, а после изтеглих още една. Хенри изчисти и си взе само две карти. Като че ли му харесаха.

Другите се отказаха при следващите две разигравания. Аз смело побутнах още два чипа към двата, които вече лежаха в центъра на масата.

— Качвам два, Хенри — обявих.

Той ме погледна, за да се увери, че го гледам, после разигра страхотна сценка на нерешителност — започна да барабани с пръсти и да въздиша. Познавах номерата му, когато блъфира, и подозирах, че държи страхотни карти и крои планове как да ме отърве от повечко чипове.

— Качвам още един — най-накрая произнесе той.

Тъкмо се канех смело да кача с още два, но изведнъж се спрях и казах:

— А, не, Хенри, този път няма да мине. — Хвърлих картите си и побутнах четирите чипа към него. — Получаваш само тези четирите и нито един повече.

— Какви карти имаше, Алън? — Поли ги обърна и видя трите петици.

Хенри се ухили и не направи никакъв опит да попречи на Поли да разгледа и неговите карти. Имаше чифт попове. Нищо и никакъв чифт.

— Този път те преметнах, нали, Алън? — щастливо попита той.

Поли и Уилям изстенаха.

Играта продължи. Успях да си възвърна репутацията и прибрах значителна част от чиповете на Хенри. Когато стана време децата да си лягат, се качих при Сила.

Тя се беше събудила, но лежеше, без да светва лампите.

— Влез, Алън.

Отидох до леглото й и светнах нощната лампа. Първоначалният шок беше преминал. Изглеждаше притихнала и спокойна.

— Гладна ли си? — попитах я, защото не беше хапвала нищо след вчерашния обяд.

— Знаеш ли, Алън, май наистина съм гладна. — Каза го, сякаш това я изненада.

Слязох в кухнята при Джоан и приготвихме нещо. Качих се с подноса и хапнах с нея. Облегната на възглавниците, съвсем сама в голямото легло, тя ми разказа как са се запознали с Бил, какви преживелици и весели моменти са имали заедно. Щастливите спомени съживиха погледа й. Тя продължи да ми разказва какво ли не още за Бил и аз я спрях чак когато устните й започнаха да треперят. В този момент й разказах за Хенри и чифта попове. Тя се усмихна и отново се поуспокои.

Много ми се искаше да я попитам дали Бил е имал неприятности и дали не са му се случили някакви инциденти през последните няколко седмици, но моментът не беше подходящ. Накарах я да изпие успокоителните, които ми бяха дали от болницата, загасих лампата и й пожелах лека нощ.

Докато се събличах в стаята си, умората изведнъж ме повали. Не бях спал от почти две денонощия, много от часовете през които изминаха доста бурно. Тръшнах се на леглото. В моменти като този заспиването е истинско удоволствие, което съзнателно си доставяш.

След около половин час ме събудиха — Джоан, облечена в халат, ме разтърсваше за рамената.

— За бога, Алън, събуди се. Чукам от векове на вратата ти.

— Какво има?

— Търсят те по телефона. По личен въпрос.

Изпъшках тежко. Имах чувството, че е късно след полунощ.

Погледнах часовника си — единадесет часа.

Слязох как да е долу с подпухнали за сън очи.

— Ало?

— Господин Алън Йорк?

— Да.

— Изчакайте така, моля. — В слушалката се чуха няколко изщраквания. Прозях се.

— Господин Йорк? Имаме съобщение за вас от инспектор Лодж. Той иска да дойдете утре тук, в участъка на Мейдънхед, в четири часа следобед.

— Добре — съгласих се аз. Затворих, върнах се в леглото и потънах в дълбок сън.

Лодж ме очакваше. Той стана от стола си, ръкува се с мен и ми посочи да седна. Този път бюрото му беше разчистено — пред инспектора имаше само една спретната папка. На малка масичка в ъгъла зад мен седеше полицай с молив и стенографски бележник в ръка.

— Тук разполагам с някои показания — Лодж почука с пръст папката, — с които искам да ви запозная. После бих искал да ви задам няколко въпроса. — Той отвори папката и извади два закачени един за друг листа. — Това са показанията на господин Л. Дж. Дейс, отговорник за гонките на хиподрума в Мейдънхед. Той твърди, че винаги наемат девет помощници да стоят край препятствията, в случай че се наложи да поправят нещо по време на състезанието. Трима от тях били нови.

Лодж остави показанията му настрани и взе следващия документ.

— Това пък са показанията на Джордж Уоткинс — един от постоянните служители. Той твърди, че теглят жребий, за да определят кой при кое препятствие ще отиде. На някои от препятствията обикновено имало по двама. В петък както винаги теглили жребий, но в събота един от новите предложил сам да отиде на най-далечното препятствие. Никой не обичал да работи там според Уоткинс, тъй като им се налага да се разкарват повече в паузата между надбягванията, ако искат да заложат нещичко. Ето защо с удоволствие оставили непознатия да поеме препятствието и теглили жребий само за останалите.

— Разполагате ли с външно описание? — попитах аз.

— Вие самият сте го видели — каза Лодж.

— Всъщност почти не съм. Видях просто някакъв мъж, но не съм го разглеждал истински. На всяко препятствие има по един. Ако ги видя пак, няма да ги позная.

— Уоткинс смята, че би го разпознал, но не може да го опише. Бил съвсем обикновен на вид. Немного висок и немного нисък. На средна възраст. Носел кепе, стар сив костюм и широк шлифер.

— Всичките изглеждат така — мрачно потвърдих аз.

— Представил се с името Томас Кук — продължи Лодж. — Казал, че е останал без работа — имал някакъв ангажимент чак другата седмица — и искал да си запълни времето. Напълно приемливо обяснение и според Уоткинс нямало нищо странно у него. Само дето говорел с лондонски акцент.

Лодж остави документа и взе друг.

— Това са показанията на Джон Ръсел от екипа за бърза помощ в болницата „Свети Джон“. Казва, че стоял при първото препятствие и наблюдавал конете, които вземали завоя в другия край на хиподрума. Поради мъглата виждал добре само три от препятствията — това, до което се намирал, следващото по-нататък по правата и най-далечното, където паднал майор Дейвидсън. По-предишното препятствие — онова, което се е намирало право срещу него, на другия край на пистата — му се мержелеело само като някакво петно. Видял как майор Дейвидсън изниква от мъглата, след като го прескочил. И веднага след това го видял, че пада. Майорът не се изправил, въпреки че конят му станал на крака без ездача и избягал. Ръсел се запътил към мястото на произшествието, а когато вие сте го подминали, оглеждайки се назад, се затичал. Намерил пострадалия на земята.