— Още малко следене — казах.

— Добре тогава. Взе ли си увеличителната лупа и полицейската хрътка?

Влязохме в хотела. Кейт ми каза, че ще отиде да си оправи косата. А аз попитах младото момиче на рецепцията дали знае къде бих могъл да открия Клифърд Тюдор. Тя трепна с мигли, а аз й се усмихнах обнадеждаващо в отговор.

— Страхувам се, че току-що го изпуснахте — каза тя. — Върна се в апартамента си.

— Често ли идва тук? — попитах.

— Мислех, че знаете — погледна ме тя изненадано. — Той е в съвета на директорите на хотела. Един от основните акционери. На практика — добави тя със забележителна откровеност — той е почти собственик на това място и думата му тежи повече, отколкото на управителя.

От тона й личеше, че определено одобрява господин Тюдор.

— Има ли кола? — попитах.

Това бе много странен въпрос, но тя забърбори без колебание.

— Да, има прекрасна голяма кола с дълга предница и много хром. Висока класа. Но не я използва често, разбира се. Обикновено взима такси. Защо ли? Само преди минута звъннах на едно от онези радиотаксита. Наистина са полезни. Само позвъняваш в централата им, те изпращат радиосъобщение на най-близката кола и само след минута тя вече чака отвън. Всички гости ги използват…

— Мейвис!

Бъбривото момиче млъкна веднага и се огледа с виновен поглед. На рецепцията се появи строга госпожица на около трийсет години.

— Благодаря ти, че ме замести, Мейвис. Сега можеш да тръгваш — каза тя.

Мейвис ми се усмихна загадъчно и изчезна.

— Господине, мога ли да ви бъда полезна с нещо? — Беше достатъчно учтива, но не беше от типа хора, които клюкарстват за началниците си.

— Хъм — казах. — Може ли да пием чай тук?

Тя погледна към часовника.

— Малко е късно за чай, но отидете във фоайето и келнерът ще ви сервира.

Кейт изгледа донесените сандвичи с рибен пастет с неодобрение.

— Това е една от опасностите при разследването, предполагам — каза тя, като предпазливо отхапа малко парченце. — Какво откри?

Казах, че не съм абсолютно сигурен, но е интересно дали има някаква връзка между такситата с жълти табелки и Бил Дейвидсън. Или Клифърд Тюдор.

— Бих приела, че едва ли има нещо общо — каза Кейт, като свърши сандвича си, но не взе втори.

— Не мисля така — въздъхнах.

— Сега какво следва?

— Ако можехме да открием кой е собственикът на такситата с жълти табелки…

— Нека им звъннем и да ги питаме — предложи Кейт, като стана. Отиде до телефона и започна да търси номера им в указателя. — Аз ще свърша това — каза. — Ще твърдя, че имам оплакване и бих искала да се свържа директно със собствениците на фирмата.

Свърза се с централата на такситата и изигра страхотна сценка, като настояваше за имената и адресите на собствениците, директорите и на юристите на компанията. Накрая остави слушалката и ме погледна отвратена.

— Не ми казаха нито едно име — рече. — Трябва да призная, че човекът отсреща беше наистина много спокоен. Въобще не трепна, когато се нахвърлих върху него. Всичко, което каза, беше; „Моля, пратете ни писмено подробностите на вашата жалба и ще я разгледаме най-внимателно.“ Освен това каза, че фирмата нямала политика да разкрива имената на своите собственици и не му е разрешено да прави това. Не мръдна на милиметър.

— Няма значение. Беше един смел и добър опит. Наистина не мислех, че ще ти кажат. Но това ми даде една идея…

Звъннах в полицейския участък в Мейдънхед и помолих да ме свържат с инспектор Лодж. Отвърнаха ми, че бил излязъл по работа. Бих ли оставил някакво съобщение? Така и направих.

— Обажда се Алън Йорк — казах. — Моля ви, бихте ли попитали инспектор Лодж дали може да открие кой притежава или контролира радиотакситата „Марконикарс“ в Брайтън? Той знае за какво става дума.

Гласът от Мейдънхед отвърна, че ще предаде съобщението на инспектора сутринта, но не може да потвърди дали инспектор Лодж ще изпълни желаното разследване. Хубав служебен жаргон. Благодарих на полицая и затворих.

Кейт стоеше близо до мен до телефонната кабина. От нея се носеше деликатен аромат на цветя, толкова слаб, че беше като полъх. Целунах я нежно. Устните й бяха меки, сладки и сухи. Тя постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите, усмихвайки се. Отново я целунах.

Един мъж отвори вратата на телефонната кабина и се засмя, като ни видя.

— Съжалявам… Исках да телефонирам… — Той се дръпна назад притеснен.

Погледнах часовника си. Беше почти шест и половина.

— Кога ни каза да се върнем леля Деб? — попитах.

— Вечерята е в осем. Дотогава ще сме там. — Кейт беше в добро настроение. — Нека се разходим по булеварда и да разгледаме антикварните магазини.

Закрачихме бавно по крайморския булевард на Брайтън, като се спирахме пред всяка ярко осветена витрина и се любувахме на изложените предмети. Спряхме и на един-два ъгъла в настъпващия сумрак, за да продължим това, което бяхме прекъснали в телефонната будка. Целувките на Кейт бяха сладки и девствени. Нямаше опит в любовта и макар че тялото й потрепери веднъж или два пъти в ръцете ми, нямаше страст в начина, по който ми отвръщаше.

На края на булеварда, когато обсъждахме накъде да продължим, внезапно зад нас блеснаха светлини. Обърнахме се. Заведението „Синята патица“ отваряше вратите си за вечерта. Изглеждаше приятно и уютно местенце.

— Какво ще кажеш за глътка алкохол, преди да се върнем? — предложих.

— Прекрасно — каза Кейт. И по този съвсем незабележителен начин направихме най-решителната си стъпка в следобедното разследване.

Влязохме в „Синята патица“

Барът бе покрит с голям лист блестяща мед. Крановете за наливна бира блестяха. Чашите искряха от чистота. Това беше малко, чисто и приветливо заведение, с топло осветление и оригинални маслени картини на рибарски селца по стените.

Кейт и аз се опряхме на бара, за да обсъдим видовете шери със съдържателя. Беше човек на около петдесет години, с военна стойка, с щръкнали мустаци, напомадени в краищата. Предположих, че е пенсиониран старши сержант. Но си знаеше работата и шерито, което ни препоръча, беше превъзходно. Бяхме му първите клиенти и продължихме да си бъбрим с него. Имаше приятния маниер на всички добри съдържатели на заведения, но под него усещах прикрита войнственост. Напомняше ми реакцията на газела, долавяща опасността в африканската савана, застанала нащрек, с разширени ноздри, дори когато всичко изглеждаше мирно и безопасно. Но не обърнах много внимание, защото проблемите му, мислех си наивно, нямаха нищо общо с мен.

Влезе още един мъж с момиче и ние с Кейт се обърнахме, за да пренесем питиетата си на една от малките, пръснати из помещението маси. Докато го правеше, Кейт се спъна, удари чашата си в ръба на бара и я счупи. Остро парче поряза ръката й и тя започна да кърви силно.

Барманът повика съпругата си, слаба, дребна женица с безцветна коса. Тя забеляза кръвта, капеща бързо от ръката на Кейт, и възкликна загрижено:

— Елате и я поставете под студената вода. Това ще спре кървенето. Добре, че не сте си оцапали хубавото палто.

Тя отвори вратичка в бара, за да ни пропусне в кухнята, която беше също така идеално чиста. На една маса встрани бяха наредени филийки хляб, масло, филета и нарязани салати. Бяхме попречили на жената на съдържателя в подготовката на сандвичите за вечерните клиенти. Тя отиде до раковината, отвори кранчето и подкани Кейт да сложи ръка под течащата вода. Стоях на прага на кухнята и се оглеждах наоколо.

— Толкова съжалявам, че ви причиних неприятности — каза Кейт, докато кръвта капеше в умивалника. — Всъщност това не е толкова лошо порязване. Само изглежда ужасно, защото очевидно е засегната някоя по-голяма вена.

— Въобще не ни притеснявате, скъпа — каза съпругата на бармана. — Сега ще ви намеря нещо за бинтоване. — Тя отвори едно чекмедже в кухненския бюфет, като погледна Кейт с окуражаваща усмивка.