— Ако искате да научите за нагли измами, би трябвало да проверите данните за конните състезания в Ирландия. Фантастично е.

— Не и днес. Засега това ми е напълно достатъчно — каза детективът, като търкаше с длан лицето си и пощипваше върха на носа си с палец и показалец.

— Доколкото разбирам, всичко, което остава, е да ни кажеш кой организира всичко това — каза баща ми с леко шеговит тон, който възприех като одобрение след дългите години общуване с него.

— Това, скъпи тате, не мога — отвърнах.

— Може ли да е бил някой — каза със сериозен тон Лодж, — когото сте познали по време на гонката? Трябва да е човек, свързан с конните надбягвания. Какво ще кажете за Пърт, за букмейкъра?

— Може и да е той. Не го познавам. Може името му въобще да не е Пърт. Това име е продадено заедно с фирмата. Следващия път ще заложа при тази фирма и ще видя какво ще се случи.

— Въобще няма да правиш подобни неща — каза настоятелно баща ми и аз се почувствах твърде слаб, за да споря.

— А нещо за жокей или за треньор, или за собственик? — подпитваше Лодж.

— По-добре е да включите в списъка комендантите и Националния ловен комитет — казах с ирония. — Те бяха сред първите, които научиха, че съм открил металната жица и че се интересувам от случая. Много отрано знаеха, че провеждам разследване. Не съм казал на много хора, че подозирам нещо повече от злополука, и не съм задавал много въпроси преди аферата с конския фургон.

— Хората, които познавате… — подсказваше Лодж. — Какво бихте казали за Грегъри?

— Не — отвърнах.

— Защо не? Живее близо до Брайтън, достатъчно близо, за да води сутрешните телефонни разговори с „Марконикарс“.

— Не би рискувал да нарани Бил или Адмирал — казах.

— Как бихте могли да сте сигурен? — попита Лодж. — Хората не са винаги това, което изглеждат, и убийците често обичат животните, докато не им се изпречите на пътя. Наскоро в съда наблюдавах един, който бе убил нощен пазач и който въобще не се притесняваше от този факт. Но когато казаха, че кучето на нощния пазач е със смазана глава, онзи се разплака и рече, че много съжалява.

— Покъртително — казах. — Но не пасва в случая. Това не е Пит.

— Вяра или очевидни доказателства? — настояваше Лодж.

— Вяра — казах неохотно, макар че бях напълно сигурен.

— Някой жокей? — продължаваше да пита полицаят.

— Никой от тях не ми прилича на такъв тип човек, когото търсим — отвърнах. — И мисля, че пренебрегвате факта, че състезанията са номер две в бизнеса им и може би са се заели с тях само защото някаква мижава букмейкърска фирма е заемала етажа над „Марконикарс“. Искам да кажа, че може би този факт е насочил боса на таксиджийската фирма към конните надбягвания.

— Може би сте прав — съгласи се Лодж.

— Възможно е също — добави баща ми — човекът, който отначало е ръководил фирмата „Марконикарс“, да е решил да започне престъпни действия, за да прикрие следите си, след като е извършил фалшива сделка.

— Имате предвид Клифърд Тюдор, роден Тасос ли? — попитах Лодж с любопитство.

Баща ми кимна, а инспекторът на свой ред попита:

— Какво ще кажете за него?

— Тюдор се навърта навсякъде — отвърнах. — Той познаваше Бил, а и Бил имаше адреса му, надраскан на парче хартия. — Мушнах ръка в джоба си. Старият плик все още беше там. Извадих го и го погледнах за момент. — Тюдор ми каза, че е помолил Бил да язди коня му.

— Кога ви каза това? — попита Лодж.

— Четири дни след като Бил загина, го откарах от състезанията в Плъмптън до Брайтън. По пътя си говорихме за него.

— Нещо друго? — попита пак Лодж.

— Ами… конете на Тюдор бяха яздени — поне доскоро — от нашия корумпиран приятел Джо Нантуич. Веднъж на коня на Тюдор — Болингброк — Джо спечели, макар че бе инструктиран да загуби… но в Челтнъм загуби една гонка с кон на Тюдор и той много му се ядоса.

— Камуфлаж? — предположи баща ми.

Опрях главата си, която ме цепеше от болка, до рамката на прозореца и рекох:

— Не мисля, че Тюдор е евентуалният мошеник, когото търсим.

— Защо не? — попита Лодж — Има организационни способности, живее в Брайтън, притежава фирма за таксита, наема Джо Нантуич и познава майор Дейвидсън. Той е най-вероятният обект.

— Не — казах уморено, — най-добрата следа, с която разполагаме, са такситата. Ако не бях разбрал, че хората, които ме задържаха в конското фургонче, са също таксиметрови шофьори, никога нямаше да открия нищо. Който и да ги е изпратил срещу мен, може би и сега не подозира, че знам за тях, иначе не би се осмелил да го стори. Но ако има личност, която знае, че разполагам със сведения за тях, това е Клифърд Тюдор. Той стоеше до мен, когато таксиджиите се биеха, и му е ясно, че съм имал достатъчно време да ги наблюдавам, докато дойде полицията и ги разпръсне.

— Въпреки това не бих го махнал толкова лесно от списъка на заподозрените — каза Лодж, като започна да събира бумагите си и да ги слага обратно в куфарчето. — Престъпниците често правят възможно най-глупави грешки.

— Ако някога намерите вашия Клод Тивъридж — рекох, — мисля, че ще се окаже някой, когото никога не съм срещал и за когото не съм чувал. Напълно непознат. Така ми се струва.

Исках да ми повярва.

Кой освен Тюдор знаеше преди случая с конския фургон, че исках смъртта на Бил да бъде отмъстена? Кейт. И на кого би могла да каже? На чичо Джордж. Чичо Джордж, когото подозирах, че крие слаба и жадна душа в дебелото си тяло, скрита зад благодушното възпълно изражение.

Чичо Джордж заради скука бе купил кон за племенницата си. Защо? За да разшири интересите й, беше казал. Но подозирам, че покрай нея бе научил много неща, които се случват на конните състезания.

И именно чичо Джордж беше изпратил Божествения да бъде трениран в конюшните, където беше и конят на Бил. Дали това беше съвпадение… или началото на схема, прекъсната от смъртта на Бил?

Но това беше много мъгливо, неубедително. Основаваше се само на предположения и бе подкрепено единствено от спомена за шокираното лице на чичо Джордж, когато Кейт му разказа, че сме били в „Синята патица“ — шок, който той бе нарекъл проблем с храносмилането. А може би наистина беше нещо, свързано със стомаха му.

А и всички онези примитивни оръжия в студиото му и ритуалните предмети. И скалпът… Бяха ли това играчки за човек, обожаващ насилието? Или се отвращаваше от него? Или и двете едновременно?

Сила влезе във всекидневната, като внесе медна купа, напълнена с форзиции и жълти нарциси. Постави ги на нисичката маса до мен и пролетното слънце изведнъж засия по златистите цветове, те заприличаха на взрив от светлина, като хвърлиха отблясъци върху лицето й, докато се навеждаше да ги подреди.

Погледна ме косо, после се обърна към другите.

— Алън изглежда твърде уморен — каза тя. — Какви ги вършите?

— Приказваме си — усмихнах й се.

— Ако не внимаваш, ще се озовеш обратно в болницата — заплаши ме тя меко и незабавно предложи следващото кафе на Лодж и на баща ми.

Доволен бях от това прекъсване, защото не исках да обсъждам с тях какво трябваше да се прави по-нататък за проследяването на господин Клод Тивъридж. Всеки малък напредък, който бях постигнал в това направление, ми бе струвал скъпо — това беше истината; при всяка негова стъпка бях намирал по един ключ към загадката. Увредената ми памет все още не ми позволяваше да си припомня информацията, за която бях заплатил със стъпкването ми в Бристол, но това не можеше да ме откаже да продължа разследванията.

Трябваше да се приближа повече до Тивъридж. Той би ударил пак и по този начин щеше отново да ми покаже следващата стъпка към него, както просветването на изстрел в тъмнината открива позицията на един снайперист.

Джо Нантуич пръв откри снайпериста.

Осем дни след посещението на Лодж шофирах към състезанието в Съсекс, след като бях прекарал малко време в офиса си. Натъртванията бяха вече изчезнали; ребрата и ключицата ми бяха зараснали в идеален вид и дори упоритото, постоянно главоболие бе почнало полека-лека да ме отпуска. Свирках си по пътя към съблекалнята и показах на Клем чисто новата си каска, купена сутринта от „Бейтс“ на улица „Дърмин“ за малко повече от три лири.