Почти усетих отново миризмата на зеле в кафенето „Стария дъб“.

— Една доверчива лейди сподели с мен, че преди около половин година букмейкърската фирма е купена от други хора, но надписът е все още същият: „Л. С. Пърт“, изписан с неон. Беше много разгневена от факта, че такъв безвкусен надпис стърчи над един архитектурен бисер, и тя, и нейното дружество за съхраняване на старите сгради, чието име забравих, са се опитвали да убедят новите собственици да свалят това, което току-що било качено на покрива. Единственото, което не могли да разберат, е кои са собствениците. Голямо съвпадение е да има две еднакво сенчести фирми една над друга и двете с невидими и неоткриваеми собственици. Според мен те се управляват от едно и също лице.

— Въобще не е задължително и не виждам връзката — обади се баща ми.

— Ще я видиш след минута — отвърнах. — Бил умря, защото не е поискал конят му да загуби една гонка. Знам, че не са искали непременно смъртта му, но срещу него е оказван натиск. По телефона човек със съскащ, шепнещ глас му е казвал да не печели състезанието. Хенри, по-големият син на Бил — обясних на Лодж, — има навика да подслушва телефонните разговори от горния етаж и е чул всяка дума. Момчето твърди, че два дни преди Бил да умре, гласът му е предложил по телефона петстотин лири, за да не излезе първи, и когато Бил се разсмял на това предложение, неизвестният му заявил, че той няма да спечели, защото конят му ще падне.

Спрях. Нито баща ми, нито Лодж се обадиха. Като погълнах останалата част от разредения коняк, продължих:

— Има един жокей на име Джо Нантуич, който през последните шест месеца — откакто „Л. С. Пърт“ е сменила собственика си, редовно получава по сто лири, понякога и повече, за да не участва в надпреварата за първото място. Джо също получава инструкции по телефона от човек със съскащ глас, когото никога не е срещал.

Лодж се размърда на твърдия стол, който сам бе избрал.

— Както знаете — продължих аз, — бях причакан от шофьори на „Марконикарс“ и няколко дни по-късно човекът със съскащия глас ми звънна и ми каза да взема предвид предупреждението, което съм получил във фургончето. Не трябва да си непременно Шерлок Холмс, за да разбереш, че нагласените състезания и рекетът на „Марконикарс“ се ръководят от един и същи човек.

Замълчах.

— Кажи и останалото де — подкани ме нетърпеливо баща ми.

— Единствената личност, която би предложила на жокей голяма сума пари, за да загуби гонка, е някой букмейкър-мошеник. Ако той знае, че един кон с много добри възможности няма да спечели, може да приеме каквато и да е сума като залог за този кон без всякакъв риск.

— Малко по-подробно — помоли Лодж.

— Обикновено букмейкърите се опитват да балансират залозите си, така че независимо кой кон излезе победител, те да са от печелившата страна — обясних. — Ако твърде много хора подкрепят определен кон, те приемат залозите, но тогава залагат и лично — при друг букмейкър на същия кон; така че ако въпросното състезателно животно спечели, прибират печалбата си от втория букмейкър и плащат на клиентите. Това е общоприета система и се нарича „отплуване“. Сега да предположим, че сте долнопробен букмейкър, а Джо Нантуич ще язди кон — любимец на тълпата. Подкупвате Джо да загуби. Тогава независимо колко е заложено на неговия кон вие не „отплувате“, защото сте уверен, че няма да се наложи да изплащате печалби.

— Бих предположил, че сто лири са повече, отколкото си струва да дадеш — рече замислено Лодж. — Защото все пак букмейкърите търсят някаква печалба, нали?

— Очевидно вашият приятел не е бил доволен от законните приходи от такситата — уточни баща ми.

Въздъхнах и потрих вдървените си рамене в рамката на прозореца.

— Разбира се, има още нещо — допълних. — Ако един букмейкър е сигурен, че не трябва да плаща за определен състезателен кон, той би могъл да предложи по-високи залози. Не толкова, че да предизвика съмнение, но достатъчно големи, за да привлече допълнителни суми. Дори една точка в повече от другите му колеги върши работа — да кажем, единайсет към четири, докато съседното най-добро предложение е пет към две. Тогава парите биха се стекли по-бързо, не мислите ли?

Станах и тръгнах към вратата, като казах:

— Ще ви покажа нещо.

Стълбите изглеждаха по-стръмни от обикновено. Качих се до стаята си, взех служебната книжка за състезанията и пачка билети от букмейкъри и заслизах бавно към всекидневната. Разположих билетите на масата пред Лодж и баща ми се приближи да гледа.

— Това са — обясних аз — някои от билетите, които Бил е пазил, за да си играят децата с тях. Както виждате, три от тях са издадени от „Л. С. Пърт“, а другите са от различни фирми и един с друг не си приличат. Бил беше методичен човек. На гърба на всеки билет е написал датата, подробности за залога и името на коня, на който е заложил парите си. Беше свикнал да проверява в залата на тотализатора за най-добрите залагания и за наддавания в брой, а не залагането с кредит — както при „Тоут инвестърз“ или други букмейкъри на перилата. Онези — добавих заради Лодж, понеже видях, че на устните му се оформя въпрос, — които работят на перилата между тотализатора и оградата на клуба и записват залози, правени от членове на Клуба на жокеите и техни познати. Те плащат седмично сметките за печалби или загуби. Бил не залагаше големи суми, а освен това смяташе, че залагането на кредит не е достатъчно вълнуващо.

Лодж обърна трите билета от „Пърт“.

Трудно можеше да бъде сбъркан закръгленият почерк на Били. Взех първия билет и прочетох на висок глас:

— Странстващ, седми ноември. Десет лири, заложени при единайсет към десет. Тоест очаквал е да спечели единайсет лири срещу своите десет.

Отворих дневника на състезанията и обърнах листа на датата 7 ноември.

— Кон на име Странстващ — казах — е загубил гонка на четири километра с препятствия в Съндаун с четири дължини същия ден. Яздил го е Джо Нантуич. Началната цена на залога е била единайсет към десет — би трябвало да заложите десет, за да спечелите единайсет. Преди това е било и по-ниско; единайсет към осем. „Л. С. Пърт“ е направил добра търговия при залог единайсет към десет.

Взех втората картичка и прочетох:

— Тромбон, 10 октомври. Заложени пет лири при залог шест към едно.

Отворих официалния календар за деня. В Нюбъри на този ден състезателният кон Тромбон не се е класирал пръв. Яздил го е Джо Нантуич. Най-добрата цена е била пет към едно, а началната — седем към две.

Оставих настрани билета за кон Тромбон и прочетох третия фиш, който лежеше на масата:

— Кон Малабар, втори декември. Заложени осем лири при залог петнайсет към осем.

Взех отново справочника и го отворих на втори декември.

— Малабар е финиширал четвърти в Бирмингам. Жокей е бил Джо Нантуич. Начална цена на залога шест към четири.

Лодж и баща ми мълчаливо сверяваха официалния дневник със стария билет за залагания.

— Прегледах също така и останалите фишове от залаганията — казах. — Разбира се, всички билети, които Бил бе запазил, губеха; но един от тях бе донесъл по-добра печалба, отколкото би могло да се очаква. Джо не е яздил въпросния кон и не мисля, че това има някакво значение, защото жокеят и конят са били аутсайдери при залог сто към шест.

— Бих искал вашите хора по хиподрумите да работят само с цели числа или с половинки — каза Лодж с примирен тон.

— Не сте ли чули — попитах ги аз — историята за запаления комарджия от хиподрума, който учил малкия си син да брои? Едно, шест към четири, две…

Лодж се засмя, тъмните му очи се присвиха и в ъгълчетата се образуваха ситни бръчици.

— Трябва да запиша цифрите от талоните на „Пърт“ и някои данни от вашия справочник, за да не ги пазя в главата си — каза той, като развинти писалката си и се зае да пише.

Баща ми приседна до него, гледайки как колонката от цифри и данни расте върху белия лист. Върнах се до прозореца, седнах и зачаках.

— Сега разбирам защо сте липсвали на баща си като човек, разкриващ измами — рече Лодж, докато прибираше обратно писалката в джоба си.