— Сид се обажда — чух мъжки глас, — няма и следа от него. Минах около три километра по пътя нагоре по цялото протежение на гората, където се намира. Кълна се, че не е пресичал тук. Движението е доста плътно, за да премине бързо. Сигурен съм, че ще го забележа, ако се опита. Гласът на Сид излизаше от високоговорителя слаб и тънък, като по телефона, и той говореше спокойно, сякаш ставаше дума за загубено куче.

Запалих колата, докато той говореше, преместих лоста на скоростите и се спуснах по шосето в южна посока. Току-що дневната светлина беше почнала да отслабва — половин час здрачаване, после десет минути сумрак. Натиснах с крак газта.

За известно време разговорите по радиото замряха. После някой се обади:

— Трябва да бъде намерен преди мръкване.

Макар че полу се надявах, полу го очаквах, съскащият, лишен от тембър шепот ме накара да се размърдам в седалката си. Сграбчих силно кормилото и мускулите около очите ми се свиха. Гласът беше толкова близко, като че ли опасността отново надвисваше право над мен, и за да се уверя в противното, погледнах наоколо пустата област и назад в огледалото към празния път зад мен.

— Правим всичко, което можем, сър — каза почтително тих глас. — Обикалям вече час нагоре-надолу това проклето шосе. Четири километра нагоре, четири — надолу. Всички паркирани коли в моя сектор са на позиция.

— Колко от вас имат пистолети? — попита шепотът.

— Общо четирима, сър. Бихме могли да осигурим и повече, за да бъдем по-сигурни с него.

За момент настъпи тишина. После съскащият глас рече:

— Имам един, но нямате време, за да дойдете да го вземете. Трябва да се оправяте с това, което ви е подръка.

— Да, сър.

— Внимавайте, всички шофьори. Търсете коня. Стреляйте по коня. Мъжът не трябва да бъде открит с куршуми в тялото. Разбрахте ли?

Няколко гласа хорово потвърдиха.

— Флетчър, повтори нарежданията.

— Веднага щом го видим — започна възпитано шофьорът, — независимо дали между дърветата или на открито, стреляме по коня. Викаме колегите, преследваме и залавяме човека. После го… хм… задържаме, ако е необходимо, вкарваме го в една от колите и чакаме указанията ви.

На половината от тази рецитали на плана за залавянето ми разпознах гласа. Издаде го учтивият начин на говорене. Бях го чул на шосето край Мейдънхед, като ме подлъгваше с измамна любезност в отворения капан; това беше шофьорът на конското фургонче. Флетчър. Запомних името.

Внезапно, като че ли някой бе завъртял ключ, в главата ми просветна и си спомних препятствието в Бристол. Спомних си падащия дъжд върху лицето ми и сивотата, обгръщаща всичко наоколо. Ясно си спомних шофьора на конския фургон, който режеше металната жица от препятствието, като я навиваше и я окачваше на рамото си.

Имаше и нещо друго също… но преди да мога да се добера до него, стигнах до знак „стоп“ пред главен път. Завих наляво от пустото шосе в гъстия поток на движението и започнах да гледам за знак, от който да разбера колко далеч съм от Брайтън. След километър забелязах един. Двайсет километра. Да кажем, около двайсет минути от мястото, където се намирах.

Замислих се отново за препятствието в Бристол, но паметта ми отново бе засенчена и сега дори не бях сигурен дали има някаква празнота. Пръстите ми несъзнателно пробягаха по белега на бузата ми и го попипаха внимателно, но това беше жест, който се бях уловил веднъж-дваж, че правя, без да му отдавам значение. Освен това предстоящите минути изискваха цялото ми внимание.

По пътя към Брайтън слушах репликите на съскащия шепот. Тонът се повишаваше, гласът ставаше все по-напрегнат и по-агресивен. Отначало го сметнах за любопитно — да наблюдаваш преследване на човек, чиято цел си самият ти, — но след няколко минути привикнах и започнах да му обръщам по-малко внимание, което за малко не ме доведе до катастрофална грешка.

— Имате ли да ми докладвате нещо, двайсет и три? — попита съскащият глас. Отговор по радиото не последва. Почти не обръщах внимание на въпроса. Гласът повтори по-остро: — Двайсет и три, Блейк, имаш ли нещо за докладване?

Върнах се рязко към действителността. Грабнах микрофона, щракнах ключа и казах:

— Не — със скучаещ носов глас.

— Следващия път отговаряй по-бързо — каза строго гласът. Очевидно проверяваше дали всички таксита са на местата си, защото продължи да разпитва други трима шофьори дали имат нещо да докладват. Благодарих на Бога, докато изключвах микрофона, че трябваше да имитирам гласа на Блейк само за секунда, защото всеки опит за разговор би ме разкрил. Оттук нататък се вслушвах по-внимателно в размяната на реплики по радиостанцията.

Шептящият глас започна да придобива някои характерни особености, докато се избистри в маниер на изразяване, който ме притесни и раздразни отначало, защото не можех да си спомня къде съм го чувал и от кого.

После разбрах. Накрая разбрах със сигурност.

Може да започнеш с план, за който мислиш, че ще стигне границите на собствените ти възможности; а после си принуден да правиш повече, много повече. Веднъж си намерил пролуката, след това тя става все по-широка. Напрягаш мускули, кръвта ти завира… напрягаш сили до сетен предел. Това не е като в пиесите на Бил Шекспир, където понякога нещата стават ясни с две думи.

Навлязох в предградията на Брайтън замислен дълбоко.

Ако шофьор на такси попита къде е полицейският участък, това би предизвикало съмнение дори у слабоумен човек. Паркирах таксито в една странична улица и се забързах към ъгъла, за да науча посоката от най-близкия магазин. Оказа се магазинче за тютюн и цигари, и то достатъчно пълно, така че се наложи да разпитам един от клиентите, възрастен мъж с воднисти очи и платнена шапка. Той ми обясни достатъчно ясно, макар че често подсмърчаше.

— В беда ли си изпаднал, приятел? — попита ме той, като оглеждаше изпомачкания ми, покрит с прах костюм, докато му благодарях.

— Загубих си кучето — оправдах се с най-невероятната причина, която можах да измисля в момента.

Воднистите очи загубиха интерес. Върнах се бързо до таксито и заварих две момчета да слушат радиостанцията със зяпнали уста. Вмъкнах се вътре, намигнах им и рекох:

— Това е най-страшната история в детския час, нали? — Малките им лица просветнаха и те се усмихнаха.

Потеглих. Съскащият глас казваше:

— …на всяка цена. Не се интересувам как ще го сторите. Не трябва да се измъкне. Ако го хванете жив, ще трябва да го убиете. Но без куршуми.

— Ще бъде по-сигурно, ако ни позволите да го застреляме, сър — обади се възпитаният глас на Флетчър.

Като се водех по указанията на стария господин, открих без затруднение полицейския участък. Когато минавах покрай него, вътре вече светеха лампи. Бързо се свечеряваше.

Обиколих полицейския участък, докато намеря подходящо тихо местенце на стотина метра разстояние. После спрях близо до бордюра. Включих мигащите светлини и вдигнах прозорците. Радиото продължаваше да пращи и мъжът със съскащия глас не можеше вече да сдържа гнева си. За сетен път чух как отказа на молбата на Флетчър да им позволи да стрелят, ако ме забележат. После с гадна усмивка затръшнах вратата и закрачих към участъка.

Спомних си, че офисът на „Марконикарс“ беше на разстояние около километър от мястото, където се намирах сега. Вървях, почти подтичвах, като междувременно се оглеждах за телефон. Уличните лампи светнаха и крушките бледо заблестяха в настъпващата нощ.

Червената телефонна кабина, поставена пред пощенски клон, беше осветена отвътре и макар разумът да ми подсказваше, че в момента не съм в опасност, инстинктът ме караше да се крия на тъмно. Съскащият глас очевидно не се бе отразил добре на нервите ми.

Макар да знаех, че оттук не могат да ме забележат от офиса на „Марконикарс“, с усилие на волята влязох в телефонната будка. Помолих централата да ме свърже с полицейския участък в Мейдънхед и незабавно се обади дежурният сержант. Каза ми, че инспектор Лодж си е тръгнал преди час, и след малко настояване ми довери домашния му номер. Благодарих му и окачих слушалката.