Мина мотоциклет и си наложих още да чакам; после се зададе голям камион, натоварен с празни бутилки от мляко, и с дрънчене мина от дясната ми страна. Не можеше да бъде по-добре. Когато избръмча край мене, пришпорих Адмирал напред. Той не закачи сухите клонки, които бях разположил на оградата, прехвърча до тревистата ивица, на три скока премина асфалта и за секунди бяхме в безопасност сред зеленината на отсрещната страна. С дрънчене млекарският камион се загуби от погледа ми. Зад първия голям храсталак скочих от коня и надникнах към пътя.
Бях минал точно на секундата. Една от колите на „Марконикарс“ се движеше бавно в облака дим, оставен от млекарския камион, и главата на шофьора беше обърната към гората, която току-що бях напуснал.
Ако един шофьор мислеше, че съм все още сред боровете, така мислеха всички. Отведох Адмирал по-далеч от шосето, където вече спокойно можех да го яхна, после скочих на гърба му и го подкарах в бавен тръс. Тук почвата беше значително по-неравна, с ями и хълмчета, с къпинаци и коренища и кафяви останки от миналогодишни листа, така че оставих коня да избира пътя си, докато размишлявах какво трябваше да сторя по-нататък. След малко той мина на бавен ход и аз го оставих така, защото ако крайниците му бяха толкова натежали като моите, по-скоро трябваше да пълзи.
Доколкото разбирах, движехме се на запад, обратно по посоката, от която бях дошъл. Ако има едно нещо сигурно в Англия, то е, че след като се движите по права линия — в каквато и да е посока, — не след дълго ще се натъкнете на път и бях минал по-малко от два километра, когато стигнах до следващия. Без да се приближавам плътно, поех покрай него на север.
Сега аз преследвах плячка. Едно такси, откъснато от стадото.
Адмирал напредваше тихо през дебел килим от сухи листа, когато внезапно долових познатото ми вече бръмчене на радиостанцията на „Марконикарс“ и отговарящия глас на шофьора. Спрях след две крачки, слязох от коня и завързах Адмирал на близкото младо дърво. После се закатерих нагоре между клонаците.
Някъде напред мярнах бял пътен знак, а до него беше спряло такси, от което се виждаше само покривът и горната половина на стъклата. Останалото беше скрито от погледа ми от храсталаци, дървета и други ниски растения, които образуваха зелена стена пред мен. Встрани вдясно се издигаше старата ми приятелка — боровата гора, тънеща вече в тъмнозелени окраски.
Слязох от дървото и проверих в джоба си дали малкият топуз от монети беше още там. Открих също две бучки захар, които дадох на Адмирал. Той разтвори шумно ноздри и близна ръката ми. Потупах го нежно по врата и благослових Сила, че ми го е дала.
При толкова добро укритие бе сравнително лесно да приближа кръстовището, без да бъда забелязан, но когато от един гъсталак вече можах добре да огледам колата, оказа се, че шофьорът не е вътре. Той беше младолик мъж, с жълтеникаво лице, в светлосин костюм и стоеше гологлав на средата на кръстовището с разкрачени крака, като подрънкваше някакви монети в джоба си. Огледа се във всички посоки, не видя нищо и се прозя.
Радиото изпращя отново, но шофьорът не го забеляза. Имах намерението да се прокрадна до колата му и да го поваля в безсъзнание, преди да успее да подаде знак за тревога; сега обаче изчаквах, като го проклинах, а той си седеше там и си чоплеше носа.
Изведнъж забързано пое към мен.
За миг си помислих, че ме е видял, но не беше така. Той заобиколи един голям къпинак близо пред мен, обърна се с гръб към скривалището ми и започна да се облекчава. Не изглеждаше много честно да се напада човек в такъв момент и осъзнавах, че се усмихвам, докато излизах от шубрака, но това не беше възможност за изпускане. Направих три бързи крачки, завъртях завързаната в чорапа топка монети и здраво я стоварих върху тила му. Свлече се без звук на земята.
Мушнах ръце под мишниците му и го завлякох навътре, където беше Адмирал. Като действах колкото се може по-бързо, съдрах кафявия кант от ръба на конското покривало и го пробвах на здравина. Изглеждаше достатъчно здрав. Извадих джобното ножче от панталона си, разрязах лентата на четири части и завързах глезените и коленете на шофьора с две от тях. После го замъкнах по-близо до дървото и вързах отзад китките му. С четвъртото парче за по-сигурно го привързах към ствола на дървото.
Опипах джобовете му. Единственото му оръжие беше метален бокс с шипове, който прехвърлих в собственото си яке. Започна да се пробужда. Погледът му тъпо зашари между мен и Адмирал и после устата му зяпна, когато разбра кой съм.
Не беше голям мъж на ръст, а сега разбрах — и на смелост. Видът на коня, извисяващ се над него, очевидно го безпокоеше повече, отколкото това, че бе овързан или имаше цицина на главата.
— Ще ме смачка — измуча той, като уплашено сви назад устните си, разкривайки пожълтели от никотина евтини изкуствени зъби.
— Много внимава, когато стъпва — отвърнах.
— Махни го настрани, махни го веднага! — викна той. Адмирал започна неспокойно да помръдва заради шума.
— Пази тишина и нищо няма да ти направи — казах остро на шофьора, но той не ми обърна внимание и отново завика. Безцеремонно натъпках носната си кърпа в устата му, докато очите му се изцъклиха.
— Сега млъквай! — казах. — Ако не мърдаш, няма да те нарани. Ако шаваш, ще го уплашиш и може да те настъпи. Разбираш ли?
Той кимна. Махнах носната си кърпа от устата му и той започна да се заканва, но сравнително тихо.
Успокоих Адмирал и удължих въжето, с което бе завързан, така че да може да пощипва трева. Започна кротко да си пасе.
— Как се казваш? — попитах таксиметровия шофьор.
Той плю и не каза нищо.
Повторих въпроса си и той рече:
— Какво общо, по дяволите, има това с теб?
Държах много да зная името му и освен това бързах.
Без да чувствам угризения на съвестта, взех поводите на Адмирал и го обърнах така, че шофьорът можеше отблизо да гледа мощната му задница. Новопоявилата се съпротива на моя пленник изчезна моментално. Отвори уста да викне отново.
— Не го прави — казах, — помни, че може да те ритне, ако вдигаш шум. Сега, как ти е името?
— Джон Смит.
— Опитай отново — рекох, като приближих Адмирал със стъпка по-близо.
Таксиджията се предаде напълно, устата му затрепери и на челото му изби пот.
— Блейк — измърмори той.
— Малкото ти име?
— Кории. Това е нещо като прякор — очите му страхливо бягаха между мен и задните крака на Адмирал.
Зададох му няколко въпроса за работата с радиостанцията, като държах коня подръка. Когато научих всичко, което ме интересуваше, развързах юздите от дървото и ги закачих на един клон на два метра встрани, та ако случайно се стъмнеше, конят да не може случайно да настъпи таксиметровия шофьор.
Преди да ги напусна, за последен път предупредих Блейк:
— Не викай за помощ. Първо, никой няма да те чуе тук, а, от друга страна, ще разтревожиш много животното. Той е гладен, което означава нервен, ако смяташ, че така е по-ясно за теб. Ако запищиш за помощ, конят е достатъчно силен, за да скъса юздите и да се нахвърли върху теб. Мълчи си и той ще си стои на мястото. Схвана ли? — Знаех, че ако Адмирал скъса юздите, нямаше да се нахвърли върху мъжа, но Блейк не го знаеше. Той кимна, тялото му се изпъваше от страх и притеснение.
— Няма да те забравя — рекох, — няма да прекараш тук цялата нощ. Не че ме интересуваш толкова, но конят трябва да бъде прибран в конюшнята.
Адмирал беше навел глава към тревата. Потупах го по хълбоците, уверих се, че възлите по тялото на скапания духом шофьор са все така здрави, и бързо си проправих път през храстите към таксито.
Пътният знак беше от съществено значение, защото трябваше да се връщам километри в непозната гориста област, за да го открия. Записах си всички имена и километражи в четирите направления, за да бъда по-сигурен. После влязох в таксито и заех шофьорското място.
Вътре в колата човек можеше да чуе радиото като глас, а не като неясно пращене. Приемникът беше постоянно включен, така че всеки шофьор можеше да чуе всички съобщения и да отговори от таксито до базата и обратното.
