За малко да сбърка. Направи един къс и един дълъг разкрач, събра мощта на бедрените си мускули и се изхвърли във въздуха. Необезпокояван дори от отварящите се врати и заплашителните викове на мъжете, които се измъкваха от колата, той се прехвърли над блестящия черен покрив. Дори не докосна боята.
Почти паднах, когато той се приземи. Конят приклекна и аз се плъзнах от покривалото към рамото му, като се държах като удавник за кожения колан с една ръка и за буйната му грива — с другата. Юздите виснаха надолу, като опасно се вееха край препускащите му нозе, и се уплаших да не се омотае в тях и да се спъне. Все още единият ми крак беше на задницата му и сантиметър по сантиметър се върнах обратно на гърба му. Едно пробождане в рамото ми напомни, че зарасналата ключица не можеше да издържа повече такива упражнения, но въпреки това се наведох напред покрай врата му и го прегърнах с всичка сила. Добрах се до юздите, вдигнах ги и накрая успях да накарам Адмирал да укроти бесния си бяг.
Когато можах да си поема дъх, аз се огледах, за да разбера дали черната кола ме преследва, но тя беше далеч зад мен, така че не бях сигурен дали се движи или не. Нямах излишно време да спирам и да се оглеждам.
Осъзнах, че съм подценявал хората от „Марконикарс“ и само благодарение на чудесната смелост на Адмирал все още бях свободен. Те имаха предимството, че познаваха местността и че използваха малкия хълм за наблюдателница. Подозирах, че от върха му се вижда доста голям район и ме бяха забелязали незабавно, след като навлязох сред младите борчета.
Бях принуден да приема, че са познали в каква посока ще тръгна, и обикаляха пред мен. Значи знаеха, че искам да отида до конюшните на Пит. Ако се натъкнех на тях отново, това можеше пак да ме свари неподготвен и да имам още по-малък шанс да се измъкна.
Оставих хълма зад себе си и завих надясно по следващата канавка, като в далечината видях район с по-високи дървета. Конят галопираше неуморно, но това не можеше да продължи вечно: трябваше да стигна до някакво убежище колкото се може по-скоро и да се скрия от погледа на мъжа, който все още стоеше на върха на хълма, а същевременно да избегна опасността да бъда причакан внезапно в някоя от тези канавки. Веднъж да се скрием сред големите дървета, щяхме да си починем, обещах тържествено на Адмирал.
Под високите борове цареше сумрак. Дърветата растяха сравнително на гъсто и за да израснат нагоре, короните им бяха значително по-високо, образувайки нещо като покрив, който в голяма степен преграждаше пътя на дневната светлина. Зарадвах се на мрачината. Когато навлязохме между дърветата, слязох от Адмирал и го накарах да върви бавно. Закрачихме спокойно навътре между боровете. Все едно че вървяхме между гора от телеграфни стълбове. А може би точно това щяха и да станат, мина ми през главата.
В гората имах чувството, че съм си у дома, макар да беше различно от това, с което бях свикнал. Беше много тихо и доста тъмно. Нямаше никакви птици. Нито животни. Конят и аз напредвахме, смълчани между дебелите огромни игли на боровете, разчитащи на инстинкт, за да държим правилната посока.
Не смятах, че положението е много окуражаващо. Накъдето и да потеглех в тази гора, накрая щях да изляза на шосе, а в рамките на няколко квадратни километра хората от „Марконикарс“ знаеха къде съм. Трябваше само да стоят около гората като хрътки, очакващи лисицата да се появи от леговището си, след това да се свържат по радиостанциите и да започнат отново лова.
Видях пред себе си канавка. Беше тясна. Завързах юздите на едно дърво и продължих сам, като застанах неподвижен в края на канавката. Надявах се, че добре имитирах дънер на дърво в костюма си от туид, и се огледах бавно в двете посоки. Тук дневната светлина беше доста по-силна заради разстоянието между дърветата и можех да виждам неколкостотин метра напред. Никого не забелязах.
Върнах се за Адмирал, направих последна проверка и го преведох през канавката. Никой не вдигна тревога. Продължихме напред. Адмирал беше започнал да се поти отдавна и отдавна се беше запенил след паническото ни бягство от черната кола, като беше намокрил голяма част от покривалото. Сега, когато изстиваше, за него не беше хубаво да продължава така, но нямах друго подръка, за да го изсуша, реших, че влажната наметка е по-добре от нищо, и продължих.
Постепенно започнах да чувам шума от движението по шосето — случайни изсвирвания на клаксони и веднага след като можах да мерна пътя в далечината, вързах Адмирал за едно дърво и продължих сам.
Краят на изкуственото насаждение беше маркиран с ограда, направена само от два реда здрава тел, която изглеждаше като че ли е поставена само за да пречи на излезлите на пикник да навлизат с колите си в гората. Избрах си едно дърво, възможно най-близо до оградата, приклекнах зад него и започнах да оглеждам пътя. Само от време на време по него минаваха коли. От другата страна на шосето нямаше насаждения, нито ограда. Това беше хаотична гора, смес от различни дървета, храсти и трънаци. Чудесно прикритие, само да можех да се добера дотам.
На пет метра пред носа ми с громолене мина тежък камион, който избълва задушлив облак дизелов дим. Заврях лице в боровите иглички и се разкашлях. Две лимузини минаха в обратната посока, като едната се опитваше да надмине другата, следвани от едноетажен провинциален автобус, пълен с безгрижни хора, завръщащи се от следобедното пазаруване в четвъртък. Двойка ученички в зелени униформи минаха покрай мен на велосипеди, без да ме забележат, и когато пискливите им гласове замряха в далечината и шосето остана празно, опрях ръце под гърдите си, за да се надигна и да се върна при Адмирал.
В този момент две таксита „Марконикарс“ се появиха зад завоя. Забих отново лице в земята и застинах абсолютно неподвижно; минаха покрай главата ми бавно и макар да не ги гледах, предполагах, че зорко се вглеждат в гората. От все сърце се надявах, че съм оставил достатъчно далеч Адмирал, за да не се вижда, и че нямаше да вдигне шум.
Таксиджиите минаха на отсрещната страна на шосето и спряха извън пътя на около двайсет и пет метра разстояние. Шофьорите излязоха и шумно затвориха вратите. Рискувах и погледнах към тях — бяха запалили цигари, облегнати небрежно върху колите, и си бъбреха. Чувах шума от гласовете им, но не разбирах какво си казват.
Не бяха видели нито мен, нито Адмирал. Все още. Но изглеждаше, че не бързат да си тръгват. Погледнах часовника си. Беше шест часът. Час и половина, откакто бях напуснал хиподрума. Нещо по-важно — оставаше само един час дневна светлина. Когато мръкнеше, нямаше да мога да се придвижвам повече с Адмирал и трябваше да прекарам цяла нощ в гората, защото не можех да прескоча ограда, ако той не можеше да я види. Чу се внезапно пращене в едно от такситата. Шофьорът мушна ръката си през прозореца и извади микрофон, свързан с кабел. Говореше от разстояние, така че този път успях да го чуя.
— Аха, точно, покрихме шосето. Не, не е минавал още… — Дочу се някакво бръмчене по радиото на таксито и шофьорът отвърна: — Да бе, сигурен съм, ще ви съобщя на секундата, когато го забележим. — Върна обратно микрофона в таксито.
В мен бавно започна да се ражда идея как да използвам преследването, което бях предизвикал.
Но всяко нещо по реда си, помислих си; бавно започнах да пълзя заднишком между дърветата, като се държах ниско към земята и навеждах надолу лице. Бях оставил Адмирал доста навътре в гората и сега бях сигурен, че таксиметровите шофьори не са го забелязали. Не беше много удобно да се придвижвам по корем, но знаех, че ако стана, таксиджиите щяха да ме забележат между голите стволове на дърветата. Когато най-после се изправих на крака, костюмът ми беше целият в кафеникава мърсотия, набоден с борови иглички. Изтръсках полепналите боклуци, доколкото можах, стигнах до Адмирал и му развързах юздите.
На дневна светлина все още можех да зърна между стволовете на дърветата двете проблясващи таксита на шосето и фигурите на двамата шофьори, но бях сигурен, че те не могат да ме видят. Тръгнах на запад, успоредно на шосето, на известно разстояние от него. Според мен бях изминал около петстотин метра, когато видях още една кола на „Марконикарс“, паркирана встрани от пътя. Върнах се назад и насъбрах наръч сухи клонки. Някъде в средата между спрелите таксита, откъдето не се виждаха, заведох Адмирал до телената ограда, за да може да я погледне. Въпреки че беше съвсем проста, беше трудно да се забележи в сянката, хвърляна от дърветата. Поставих малко сухи клонки, опрени на долния ред на телта, за да се вижда по-ясно; после скочих на гърба на коня, отдалечих го малко от оградата и зачаках да мине някоя тежка машина. В тихия въздух чаткането на подкови по асфалта щеше да се чуе ясно и не исках таксиджиите да разберат, че пресичам шосето. Колкото по-дълго смятаха, че съм в боровата горичка, толкова по-добре. Само че не знаех колко дълго такситата щяха да останат паркирани и дланите на ръцете ми се навлажниха от напрежение.
