Кейт беше очарована.

— Господ да благослови чичо Джордж за страхотното хрумване. Не съм прекарвала по-щастлив ден.

— Мислех, че ти е изпята песента на втория ров, Алън — коментира Питър Грегъри, докато разкопчавах коланите на седлото.

— И аз така си мислех — ядосано потвърдих аз. — Извадих чиста проба късмет, че се справих.

Пит изучаващо огледа Божествен — гръдният кош на коня учестено се повдигаше и спускаше, но животното не беше задъхано много.

— Вижда ми се в доста добра форма, като вземем всичко предвид. Ще спечели едно-две състезания още този сезон.

— Не искате ли да отидем и да отпразнуваме повода, както си му е редът — с бутилка шампанско? — предложи Кейт. Очите й блестяха от възбуда.

— Изчакайте да ви донесе победата и тогава пукайте тапите — засмя се Пит. — С удоволствие бих вдигнал малко по-скромен тост за бъдещи победи с вас, но имам кон, който се състезава в следващото надбягване. Но Алън няма да откаже да ви направи компания. — Той ми хвърли кос поглед, очевидно все още развеселен от пълната ми капитулация пред обаятелната госпожица Елъри-Пен.

— Ще ме изчакате ли, Кейт? Трябва да отида да се претегля, понеже финиширахме на четвърто място. После по най-бързия начин ще се преоблека и ще дойда.

— Ще ви чакам пред стаята, където ще се претегляте — обеща тя.

Измериха теглото ми, връчих седлото си на Клем, измих се и се преоблякох в нормални дрехи. Кейт ме чакаше отпред и наблюдаваше близката групичка оживено бъбрещи млади момичета.

— Кои са тези? — попита. — Стоят тук откакто дойдох и не правят нищо.

— Предимно съпругите на жокеите — отвърнах й усмихнат.

— Чакането пред подобни помещения е основното им занимание.

— Или приятелките им — кисело отбеляза Кейт.

— Да. Самият аз току-що открих колко е приятно да те чака някой, когато излезеш.

Отидохме в бара и седнахме на чашка кафе.

— Чичо Джордж няма да го преживее, ако разбере, че сме полели участието на Божествен с напитка без грам алкохолно съдържание. Гроздовите и зърнени дестилати нямат ли място във вашия живот?

— Разбира се, че имат. Но така и не се научих да ги употребявам в три часа следобед. А вие?

— Шампанско на закуска — усмихнато отговори Кейт.

Поканих я да излезе на вечеря с мен, но тя не прие. Леля Деб щяла да има гости на вечеря, а чичо Джордж сигурно умирал от нетърпение да разбере как се е представил подаръкът му.

— А утре?

Кейт колебливо замълча и забоде поглед в чашата си.

— Ами… аз всъщност… утре ще излизам с Дейн.

— Дяволите да го вземат — избухнах.

Кейт направо се изсмя.

— А в петък?

— С удоволствие.

Отидохме на трибуните и гледахме Дейн, който спечели на косъм петата гонка. Кейт посрещна победата му с несдържан възторг.

На паркинга се водеше истинска битка. Тръгнах си след последната гонка, но когато излязох през портата, спрях като закован на място. В свободното пространство между изхода и първата редица паркирани коли близо двадесетина мъже водеха ожесточен бой. От пръв поглед се усещаше с каква злоба си нанасят немного почтени удари.

Въздействието беше зашеметяващо. На хиподрума често стават сбивания между двама-трима от присъстващите, но толкова сериозен сблъсък от този порядък едва ли се дължеше на нерешен спор във връзка със залаганията.

Загледах се. Нямаше съмнение — някои от мъжете имаха на ръцете си боксове. Във въздуха профуча верига от колело. Близо до мен, на земята, почти неподвижни, въпреки че телата им излъчваха напрежение от усилието, се бяха вкопчили две фигури, сякаш преплетени в някакъв странен племенен ритуал. Пръстите на единия стискаха здраво китката на другия, който държеше в ръката си нож с тънко, шестсантиметрово острие. Дължината му не позволяваше да се нанасят смъртоносни рани, предназначението му по-скоро беше да накълца и обезобрази противника.

Силите на двете страни, участващи в побоя, като че ли бяха равни, но беше трудно да се определи кой кого напада. Човекът с ножа, който започваше да губи, се оказа всъщност съвсем младо момче, но повечето от другите бяха зрели мъже. Единственият по-възрастен на вид участник се беше свил на колене с ръце над главата, за да се опази от профучаващите край него юмруци.

На полесражението цареше необичайна тишина. Чуваше се само учестеното им дишане и някое изпъшкване. Кръгът от зяпналите от изненада тръгнали към домовете си хора набъбваше, но никой очевидно не изпитваше желание да се набута в мелето и да се опита да го прекрати.

Един от продавачите на вестници се озова до мен.

— Какво става? — попитах го аз. На тях рядко им убягва нещо, свързано с надбягванията.

— Тия са таксиметрови шофьори. Две воюващи банди — едната от Лондон, другата от Брайтън. Винаги стават неприятности, когато се срещнат.

— А защо?

— Не мога да ви кажа, господин Йорк. Но не им е за пръв път.

Загледах се отново в разлютената група. Един-двама още имаха на главите си униформени каскети. Някои от двойките се търкаляха по земята, други се бъхтеха върху такситата. Колите им бяха паркирани в два реда. Всички шофьори участваха в боя.

Щетите от юмруците и металните предмети започваха да стават осезаеми. Двама се бяха превили и се държаха за коремите от болка. По всички лица имаше кръв, на някои дрехите бяха разкъсани до кожата.

Биеха се с вледеняваща ярост, без да обръщат внимание на нарастващата тълпа край себе си.

— Ще се изпотрепят — каза едно момиче, което наблюдаваше сцената със смесица от ужас и любопитство. От другата й страна стоеше едър мъж, близо метър и осемдесет висок, с тъмна кожа. Виждах го в профил. Той наблюдаваше боя неодобрително, с мрачно лице и присвити очи. Имах чувството, че го познавам, въпреки че не можех да си спомня името му.

Зрителите на побоя като че ли започнаха да се тревожат и се заоглеждаха за полиция. Думите на момичето не бяха случайни.

Нямаше никакви признаци, че касапницата ще намалее и всеки момент смъртта можеше да сполети някой нещастник.

В резултат на побоя на паркинга се беше получило задръстване. Пристигна полицай, огледа се и веднага изчезна да извика подкрепления. Върна се с четирима униформени и един конен полицай, въоръжени с палки. Те се втурнаха сред биещите се, но успяха да ги разтърват едва след неколкоминутни усилия.

Пристигнаха още полицаи. Разбутаха таксиметровите шофьори и ги събраха на две групички. Всички бяха еднакво пострадали — очевидно никоя от страните не бе получила превес. Бойното поле бе осеяно с шапки и парцали от саката и ризите им. Две обувки, кафява и черна, лежаха преобърнати, запокитени на три метра една от друга. По земята се виждаха петна кръв. Полицията започна да събира оръжията и да ги трупа на купчинка.

Възбудата сред зрителите взе да утихва и хората тръгнаха да се разотиват. Малка групичка потенциални клиенти за такситата отиде да разпита полицая докога ще бъдат задържани шофьорите. Високият мургав мъж, когото бях забелязал близо до себе си, също отиде при тях.

Край мен, драскайки съсредоточено в бележника си, спря един спортен журналист.

— Кой е онзи, едрият мъж, Джон? — попитах го аз.

Той вдигна очи и го погледна.

— Мисля, че се казва Тюдор. Собственик е на няколко коня. Отскоро се занимава. Някакъв богаташ е. Не знам много за него. Май ситуацията с транспорта не му допада особено.

Всъщност Тюдор изглеждаше направо вбесен, ако се съди по здраво стиснатата му челюст. Продължаваше да ми се струва, че има нещо, което трябва да си спомня за него, но то все още ми убягваше. Очевидно не му провървя с полицая — той само клатеше отрицателно глава. Такситата си останаха празни, без шофьор зад волана.

— Каква е тая работа? — попитах го аз.

— Война между две банди според шпионите ми — ведро ми отвърна той.

Петима шофьори лежаха по гръб на студената влажна земя. Единият не спираше да стене.