— Собственик е на Болинброк. Често ме наема за състезания.

Отговорът му ме изненада.

— Той зарадва ли се на победата?

— Предполагам — него тогава го нямаше. Но ми изпрати десетте процента и благодарствено писмо, както си му е редът.

— Той май е отскоро в конния спорт, нали?

— Изтърси се по същото време като теб. — Джо очевидно започваше да си възвръща нахакания маниер на поведение. — И двамата се появихте с плътен тен посред зима.

Бях пристигнал със самолет и от летните жеги в Африка попаднах направо в ледените обятия на октомврийска Англия. За осемнадесет месеца моят тен беше избледнял за разлика от този на Тюдор.

— Знаеш ли защо онзи скапан Клифърд Тюдор живее в Брайтън — изхили се презрително Джо. — За да има извинение за целогодишния си тен. А пък той всъщност си пада малко чернилка.

След тези думи не изпитах никакво съжаление, че се разделям с Джо. Оставих го на автобусната спирка в Епсъм. Изглежда, като изля тревогите си пред мен, той, макар и временно, си възвърна обичайното самочувствие.

Подкарах към Котсуолдс — Отначало размишлявах върху въпроса как Сенди Мейсън е надушил, че Джо възнамерява да спре Болингброк.

Но през последната отсечка от пътя мислите ми бяха изцяло заети с Кейт.

Сила беше заспала на дивана. Върху краката й бе наметнато одеяло, а на масичката до главата й имаше стъклена чаша, пълна до половината. Взех я и помирисах течността в нея. Алкохол. Обикновено пиеше кампари. Наливаше си джин само в тежки случаи.

Тя отвори очи.

— Алън! Толкова се радвам, че си се прибрал. Колко е часът?

— Девет и половина.

— Сигурно умираш от глад — тя избута одеялото от краката си, — защо не ме събуди? Вечерята чака от часове.

— Току-що пристигнах. Стой си спокойно — Джоан е в кухнята.

Отидохме да вечеряме. Седнах на обичайното си място. Столът на Бил, срещу Сила, стоеше празен и си помислих, че трябва да го преместя до стената.

По средата на вечерята Сила наруши проточилото се мълчание:

— Днес идваха двама полицаи да говорят с мен.

— Така ли? За какво — за съдебното разследване утре ли?

— Не. Разпитваха ме за Бил. — Тя бутна чинията си настрана. — И те като теб питаха дали напоследък е имал неприятности. А след това половин час ми задаваха едни и същи въпроси в различни варианти. Единият намекна, че ако съм била толкова привързана към съпруга си, както твърдя, би трябвало да знам дали е имал проблеми. Беше много неприятно.

Избягваше да ме погледне. Гледаше в чинията с полуизядената, изстиваща пържола. В държанието й се долавяше някакво необичайно смущение.

— Разбирам те напълно — досещах се каква е причината. — Навярно са те попитали в какви отношения си с мен и защо продължавам да живея в дома ти.

Тя ме погледна с изненада и явно облекчение.

— Да, така беше. Не знаех как да ти го кажа. За мен няма нищо по-нормално от твоето присъствие тук, но като че ли не успях да ги убедя.

— Утре ще се изнеса. Сила. Няма да позволя повече клюки по твой адрес. След като на полицаите им е минало през главата, че може да си изневерявала на Бил с мен, същото може да хрумне и на хората в селото. Това е много безотговорно от моя страна, за което ти се извинявам.

Всъщност според мен бе напълно нормално да продължа да живея в къщата на Бил след кончината му.

— Дума да не става, че ще си тръгваш заради мен, Алън — заяви Сила с категоричност, на каквато не бях очаквал, че е способна. — Нужен си ми. Ако не си тук да си говоря с теб, особено вечер, само ще седя и ще плача. Денят се изкарва по-лесно — децата, къщата… Ала нощем…

Внезапно изписалата се по лицето й покруса ми разкри колко свирепа и раздираща е болката от пряспата, четиридневна рана.

— Не ми пука, да си приказват каквото искат. — В очите й избликнаха сълзи. — Нужен си ми тук. Моля те от сърце, не си отивай.

— Добре. Не се тревожи. Ще остана колкото трябва. Но искам да ми обещаеш, че ще ми кажеш, когато вече си в състояние да ме пуснеш.

Тя избърса очите си и се опита да се усмихне.

— Когато започна да се тревожа за репутацията си ли? Обещавам.

Бях изминал близо сто и петдесет километра зад волана в добавка към двете състезания и се чувствах уморен. Прибрахме се рано по стаите. Сила ми обеща да си вземе приспивателните.

В два часа през нощта обаче тя отвори вратата на спалнята ми. Събудих се веднага. Тя светна лампата на нощното шкафче и приседна на леглото.

Приличаше на малко, беззащитно момиченце. Под леката светлосиня, дълга до коленете копринена нощница прозираха очертанията на стройното й тяло и стегнатите й гърди.

Подпрях се на лакът и прокарах пръсти през косата си.

— Не мога да спя.

— Взе ли си хапчетата? — попитах, въпреки че и сам можех да си отговоря. Погледът в очите й беше някак отнесен, а и с ясно съзнание никога не би влязла в стаята ми в подобни одежди.

— Да. Малко ме замаяха, но не можах да заспя. Изпих даже още едно. — Произнасяше думите завалено и бавно. — Ще си поприказваш ли с мен? Може да се унеса. Когато съм сама, само лежа в леглото и си мисля за Бил… Разкажи ми какво стана в Плъмптън… Каза, че си яздил някакъв чужд кон… Моля те, разказвай…

Седнах в леглото, наметнах юргана на гърба си и й разказах за Кейт и подаръка на чичо Джордж. През цялото време си мислех колко пъти съм стоял до леглата на Поли, Хенри и Уилям и съм ги приспивал с приказки. След известно време обаче забелязах, че тя стои с наведена глава и не ме слуша. Скоро по ръцете й бавно закапаха едри сълзи.

— Сигурно ме мислиш за глупава ревла, но просто не мога да се сдържам. — Тя се отпусна немощно и легна на възглавницата ми. Хвана ми ръката и затвори очи. Погледнах милото й, красиво лице, по което криволичеха ручейчета сълзи, стичаха се покрай ушите и попиваха в пухкавата черна коса, и я целунах по челото. Тежко ридание разтърси тялото й. Легнах до нея и пъхнах ръка под врата й. Тя се извърна, вкопчи се в мен и се разхлипа горестно в безутешната си скръб.

След известно време приспивателните най-после задействаха. Тялото й се отпусна с ръка, пъхната в горнището на пижамата ми. Дишаше тежко и шумно. Завивките бяха затиснати под нея, а февруарската нощ беше студена. Издърпах внимателно със свободната си ръка чаршафа и одеялата, покрих я с тях и наметнах юргана над раменете ни. После изгасих лампата и в тъмнината я държах грижовно в прегръдките си, докато дишането й се успокои и тя потъна в дълбок сън.

Усмихнах се, като си представих изражението на инспектор Лодж, ако можеше да ни види. Мина ми също през ум, че поведението ми в леглото едва ли щеше да е толкова пасивно, ако в прегръдките ми лежеше Кейт.

През нощта Сила се размърдваше няколко пъти неспокойно и измърморваше нещо несвързано, но щом я погалвах по косата, веднага се успокояваше. Призори притихна. Станах, увих я с юргана и я отнесох в стаята й. Знаех, че ако се събуди в леглото ми, изтрезняла от приспивателните, ще бъде подложена на излишен срам и съжаление.

Когато излязох от стаята, тя продължаваше да спи спокойно.

Няколко часа по-късно закусих набързо и я закарах в Мейдънхед, където щеше да се проведе съдебното разследване. Тя спа през по-голямата част от пътя. Не й споменах случилото се през нощта и дори не бях сигурен, че го помни.

Лодж очевидно ни чакаше. Дойде при нас още щом влязохме. Държеше в ръка сноп документи и изглеждаше солидно и делово. Когато го запознах със Сила, той я изгледа, сякаш впечатлен от бледата й хубост. Думите му обаче ме изненадаха.

— Бих искал да ви се извиня — поде той — за доста неприятните намеци, които са ви били отправени по повод на отношенията ви. — Лодж се обърна към мен. — Всички съмнения, че може би сте замесен по някакъв начин в злополуката с майор Дейвидсън, са разсеяни.

— Много мило — шеговито отвърнах аз, въпреки че вътрешно изпитах облекчение.

— Разбира се, ваша работа е какво ще кажете на съдията за жицата, но искам да ви предупредя да не храните прекалени надежди. Той не обича свободните съчинения, а вие не разполагате с каквито и да било доказателства. Не се разстройвайте, ако не сте съгласен със становището му — мисля, че почти със сигурност ще е „смърт в резултат на злополука“. Тъй като решението не е окончателно, при необходимост следствието може да бъде възобновено.