— Не ставай глупав, Джо.

— Не можеш да кажеш, че нямаше да спечеля — приведе довод Джо.

— Не мога да твърдя и че щеше да спечелиш — възразих аз. — Падна поне на километър и половина от финала.

— Не паднах. Нали това ти казвам? Гадният Сенди Мейсън ме избута в загражденията.

— И как? — попитах небрежно аз, съсредоточавайки вниманието си в шофирането.

— Притисна ме към загражденията. Извиках му да ми направи място. А той знаеш ли какво направи? Знаеш ли? Изсмя се. Изсмя се, гаднярът му с гадняр. И после ме избута. Заби си коляното в мен, натисна яко и аз изхвърчах през перилата. — Краят на хленчещата му тирада бе увенчан с истинско изхлипване.

Погледнах го. Две сълзи се стичаха по кръглото му лице на светлината от таблото и паднаха на козинявата яка на кожуха му от овча кожа.

— Сенди не е такъв човек — внимателно възразих аз.

— Да бе, не е. Каза ми, че ще си разчисти сметките с мен. Щял съм горчиво да съжалявам. Но нищо не можех да направя, Алън, наистина не можех. — Още две сълзи се стекоха по лицето му.

Почувствах се объркан. Нямах представа за какво говори, но започваше да ми се струва, че ако Сенди наистина го е бутнал, не е било без причина.

— Винаги си се държал добре с мен, Алън — продължи Джо. — Ти не си като другите. Ти си ми приятел… — Той стовари ръката си върху рамото ми и го замачка наведен над мен, обливайки ме с алкохолния си дъх. Прецизното кормилно устройство на моя „Лотос“ реагира на внезапния натиск върху ръката ми с рязък завой към канавката.

Аз се отърсих от него.

— За бога, Джо, стой мирно, че ще се обърнем.

Но той беше потънал в грижите си и не ми обърна внимание. Отново ме задърпа за ръката. Видях отбивка наблизо, намалих и спрях.

— Ако не се облегнеш и не ме оставиш на мира, излизай и тръгвай пеша — пробвах да го сплаша аз.

Но той продължаваше да подсмърча в захлас.

— Не знаеш какво е да си имаш такива неприятности — изхлипа Джо. Примирих се, че ще трябва да го слушам. Колкото по-скоро си излее душата, толкова по-бързо ще се успокои и ще заспи.

— Какви неприятности? — попитах, въпреки че изобщо не ме интересуваше.

— Алън, на теб ще ти кажа, защото си приятел и си човек. — Той сложи ръка на коляното ми, а аз я избутах. Сред нов поток от сълзи Джо внезапно изтърси на един дъх: — Трябваше да задържа един кон, но не го сторих и Сенди загуби много пари и каза, че ще си разчисти сметките с мен, и оттогава само ме преследва непрестанно и аз си знаех, че ще направи нещо ужасно, и така и стана. — Той спря да си поеме дъх. — Имах късмет, че паднах на размекната земя, щото можеше да си счупя врата. Никак не беше смешно. А оня скапан Сенди — той едва процеди името му — се смееше. Ще му дам аз един смях, като му размажа гадната мутра.

При тези думи ме досмеша. Джо с бебешкото си лице, силно може би тяло, но слаб характер надали би устискал пред напористия, печен Сенди, който беше с десет години по-възрастен и безкрайно по-самоуверен от него. Хвалбите на Джо, както и хленченето му се дължаха на вътрешна несигурност. Но това, което каза в началото, когато избухна, беше нещо друго.

— Кой кон не си задържал? — попитах аз. — И откъде Сенди е знаел, че трябва да го направиш?

За секунда ми се стори, че въпросите ми ще го накарат да си затвори устата, но след кратка неуверена пауза той продължи да дрънка. Алкохолът не се беше изпарил от кръвта му, както и сълзите в очите му.

От хълцащия му, изпълнен със самосъжаление, полунеразбираем разказ узнах жалката история. Сведена до най-важното и изчистена от ругатните, тя беше следната:

В няколко състезания — две от които и аз бях гледал — на Джо му платили няколко пъти, за да задържи коня си. Но когато след последния случай Дейвид Стамп казал на баща си, който е главен надзорник, и Джо едва не загубил разрешителното си, това малко го поотрезвило. Когато отново получил поръчка да спре коня си, приел, но щом му дошло времето, поради съвсем разбираема нервност пропуснал да го направи по-рано и когато наближил финиша, му станало ясно, че ако иска да се лиши от победата, ще трябва да се лиши и от разрешителното си. Спечелил. Това се случило преди десет дни.

Нещо не проумявах.

— Сенди ли е единственият човек, който ти е причинил зло?

— Той ме избута през перилата… — Май се канеше отново да започне.

— Но нали Сенди не е човекът — прекъснах го аз, — който ти е плащал, за да губиш?

— Не, мисля, че не е той — подсмъркна Джо. — Не знам.

— Нима изобщо не знаеш кой ти плаща?

— Един мъж ми се обаждаше, когато искаше да спра някой кон, и после получавах плик с пари по пощата.

— Колко пъти е ставало?

— Десет. Всичките през последния месец. — Изгледах го втренчено. — Понякога беше лесно — отбранително каза той. — Тия кранти все едно нямаше да спечелят, даже и да не им бях попречил.

— И колко получаваше за услугите си?

— Стотарка. На два пъти двеста и петдесет. — Джо все така плещеше без задръжки. Вярвах му. Това бяха големи суми и всеки, който е готов да плаща така щедро, би потърсил подобаващо отмъщение, когато Джо не е спазил нарежданията. Но Сенди? Някак не ми се вярваше.

— Какво ти каза Сенди, когато спечели?

Джо продължаваше да плаче.

— Каза, че бил заложил на коня, който победих, и щял да си разчисти сметките с мен. — Очевидно беше изпълнил заканата си.

— И не си получи плика с пари, нали?

— Не — подсмъркна Джо.

— Имаш ли представа откъде ги изпращат?

— На някои имаше пощенски печат от Лондон. Не съм обръщал внимание. — Сигурно е бил по-зает да брои съдържанието, а не да разглежда опаковката.

— Е, добре — заключих аз. — Поне сега, след като си е получил отмъщението, Сенди ще те остави на мира. Не е ли време да спреш да се окайваш? Всичко е свършило. Какво си се разкиснал?

Вместо отговор Джо извади от джоба си лист хартия и ми го подаде.

— По-добре да научиш всичко докрай. Не знам какво да правя. Помогни ми, Алън. Много съм уплашен.

На светлината от лампичките на таблото добре се виждаше, че последните му думи са истина. Джо започваше да изтрезнява. Разгърнах листа и запалих вътрешното осветление. На обикновена хартия с главни букви с химикал бяха написани пет думи: „Болинброк, ще си получиш наказанието.“

— Болинброк е конят, който е трябвало да спреш, а не си, така ли?

— Да. — Сълзите бяха пресъхнали в очите му.

— Кога го получи?

— Намерих го в джоба на якето си днес, когато се преоблякох. Точно преди петото надбягване. Когато се събличах, не беше там.

— И като си го открил, си заседнал в бара да си удавиш страха в чашката, предполагам.

— Да… и се върнах пак там, когато отиде да откараш господин Тюдор в Брайтън. Надявах се, че историята с Болинброк няма да има последствия, но откак спечели, непрекъснато ме е страх. Тъкмо бях започнал да си мисля, че ще ми се размине, и ето — Сенди ме избута през перилата и намерих писмото в джоба си. Не е справедливо. — В гласа му отново се долавяха сълзливи нотки на самосъжаление.

Върнах му листа.

— Какво да правя? — попита Джо.

Не знаех какво да му отговоря. Беше се забъркал в голяма каша и имаше пълно основание да се тревожи. Когато някой си позволява да манипулира резултатите и жокеите толкова на едро, играта загрубява. Десетте дни разлика между победата на Болинброк и появата на писмото говореше, че неизвестният поръчител е по-склонен да си играе на котка и мишка с жертвата си, отколкото да пристъпи към непосредствени действия. А това едва ли беше някаква утеха за Джо.

Като изключим пристъпите на хълцане и подсмърчанията му от време на време, спътникът ми като че ли приключи със сълзите, а и алкохолът се бе поизпарил от главата му. Изгасих лампичката, запалих двигателя и потеглих отново. Надеждите ми, че Джо ще заспи, скоро се оправдаха — той шумно захърка.

Близо до Доркинг го събудих. Исках да му задам още няколко въпроса.

— Този господин Тюдор, когото откарах в Брайтън, Джо, какъв е? Нали се познавате?