Хрумна ми, че както злополучното падане, така и историята с конския фургон даваха известен ключ към ума, който ги бе замислил и осъществил. Логично бе да се предположи, че е една и съща личност. И двете случки бяха пипнати грижливо, подчинени на простичък, но ефикасен план и думата „хитроумно“ се промъкна в ума ми. Започнах да ровя из паметта си, като гонех отзвука й. Най-после стигнах и до Джо Нантуич и заплашителното писмо, което бе получил преди десет дни, но реших, че проблемите на Джо нямат нищо общо с тези на Бил.

Както клопката срещу Бил, така и предупреждението срещу мен бяха по-насилствени като действие, отколкото като план. Отчасти Бил бе загинал поради лош късмет и с мен нямаше да се държат толкова грубо, ако не се бях опитал да избягам. Стигнах до извода, че търся някого с ограничено въображение, човек, готов да стигне до определена точка на грубост и насилие, чиито малки заговори — поради сложната им природа — стигаха до по-гръмотевичен край, отколкото бяха замисляни.

Утешително беше да стигна и до извода, че моят противник не беше мъж със свръхчовешка интелигентност. Можеше да прави грешки. В това отношение най-голямата му беше да ми изпрати съвсем ненужно предупреждение, чийто краен резултат бе да ме накара да заработя още по-активно по въпроса.

Два дни не предприех нищо. Нямаше нищо лошо в това да създам впечатлението, че предупреждението ме е впечатлило дълбоко.

Играех покер с децата и губех от Хенри, защото половината от ума ми беше заета с работите около смъртта на баща му.

— Не мислиш за това, което правиш, Алън — каза ми веднъж Хенри с подигравателно скръбен глас, като ми отмъкна десет чипа с два чифта.

— Сигурно е влюбен — добави Поли и ми отправи преценяващ женски поглед. Така беше.

— Ами — каза Хенри, докато разбъркваше картите.

— Какво е това влюбен? — попита Уилям, който си играеше на „бълхи“1 с пържените си картофи за голямо неудоволствие на Хенри.

— Сладникава работа — каза Хенри. — Целувки и други такива лигавщини.

— Тогава мама е влюбена в мен — каза Уилям. Той бе гальовно дете.

— Не говори глупости — каза Поли надуто от височината на единайсетте си години. — Влюбен означава сватба, булка, конфети и такива неща.

— Добре, Алан — каза Хенри с подигравателен глас, — по-бързо приключвай с влюбването, защото няма да ти остане нито един чип.

Уилям вдигна ръка. Очите му останаха широко отворени. Това означаваше, че има най-малко два аса. Това всъщност бяха единствените карти, които познаваше. Видях Хенри как го поглежда бързо, после отново се взира в ръката си. Изчисти три карти и взе три нови. Когато дойде редът му, пасува. Обърнах ги — две дами и две десетки. Хенри беше реалист. Знаеше кога да отстъпва. А Уилям се наведе с вълнение напред и спечели само три чипа с трите аса и чифт петици.

Не за първи път се учудвах на шегите на наследствеността. Бил беше дружелюбен, искрен мъж, с много сериозен морал. Сила бе страстна и любяща. Нито един от тях не беше особено интелектуално надарен; въпреки това бяха оставили в наследство на най-големия си син извънредна, проницателна интелигентност.

И можех ли да предположа, докато сечех картите на Поли и помагах на Уилям да изправи накланящата се кула от картофен чипс, че Хенри вече държи в острия си осемгодишен мозък ключа към смъртта на баща си.

Самият той не знаеше това.

Националният ловен фестивал в Челгнъм започваше на втори март, вторник.

Предстояха три дни на най-престижни конски надбягвания и в оборите на хиподрума се събираха най-добрите състезателни коне. Пренасянето им от Ирландия ставаше с кораби и дори с товарни самолети; черни коне от мочурливите области, чиито свръхестествени крака бяха обвити в дебели, причудливи боти; светлокафяви и златисти кобили, печелили вече награди и жокейски купи зад Ирландското море.

Фургони за коне от Шотландия, Кент, Дейвън, от всички посоки се отправяха към Глочестър. Те превозваха победители от Големия национален фестивал, шампиони по надбягвания с препятствия, всепобеждаващи бегачи, превъзходни ловджии: аристокрацията между конете скачачи.

За тях специално бяха планирани четири големи гонки в рамките на три дни и всеки любител жокей от страната, който можеше да си изпроси, наеме или купи ездитно животно, бързаше към състезанията. Да участваш в Челтнъм беше въпрос на чест: една победа в Челтнъм беше незабравимо преживяване.

Любителите жокеи очакваха фестивала със страстен трепет.

Но един от тях, Алън Йорк, не изпитваше подобни чувства, докато влизаше в паркинга. Не мога да си го обясня, но за първи път шумът на събиращата се тълпа, напрегнатите лица и блясъкът на слънцето в студената и свежа мартенска утрин въобще не ме вълнуваха, дори не ме впечатляваше перспективата да яздя три добри коня по време на гонките.

Пред главния вход видях вестникаря, с когото бях говорил в Плъмптън. Беше нисичък, закръглен, дребен простоват мъж с големи мустаци и жизнерадостен характер. Видя ме, че приближавам, и ми подаде вестник.

— Добро утро, господин Йорк — каза ми той, — как намирате коня си днес?

— Можеш да заложиш нещо на него — отвърнах аз, — но не и ризата си. Ирландецът ще грабне първото място.

— А, вие ще се справите с него.

— Ами да се надяваме. — Изчаках, докато продаде вестник на възрастен човек с огромен бинокъл за конни надбягвания, и го попитах: — Спомняш ли си таксиметровите шофьори, които се сбиха в Плъмптън?

— Трудно могат да се забравят, нали? — Лицето му светна.

— Тогава ми каза, че едните идват от Лондон, а другите са от Брайтън.

— Да, така си е.

— Коя банда откъде беше? — попитах. Той ме погледна озадачен. — Имам предвид, знаеш ли кои са от Лондон и кои от Брайтън?

— О, разбрах. — Продаде още един вестник на две дами на средна възраст, навлекли дебели якета и раирани вълнени чорапи, и им върна рестото. После отново се обърна към мен. — Значи кой откъде е? Хм… Виждам ги доста често, знаете, ама те не са настроени приятелски. Не говорят много. Не са като частните шофьори, нали разбирате? Но ще позная бандата от Брайтън, ако ги видя. Познавам ги по лицата, нали разбирате? — Спря, за да извика с пълни гърди: „Миддей спешъл“, и в резултат на това продаде допълнително три бройки. Аз чаках търпеливо.

— Как ги разпознаващ? — попитах.

— По лицата им, разбира се. — Очевидно сметна въпроса за глупав.

— Да, но по какви отличителни белези? Можеш ли да ги опишеш?

— Аха, разбрах. Ами различни белези.

— Би ли могъл да опишеш поне един от тях? — попитах.

Присви очи замислен, като подръпваше мустака си.

— Един от тях. Ами има един противно изглеждащ младок с дръпнати очи. Мисля, че не бих се возил в таксито му. Познаваш го по косата му, сега си спомням. Расте близо до веждите. Подозрително изглеждащ тип. За какво ви трябва?

— Не ми трябва — казах. — Само бих искал да знам откъде е.

— От Брайтън, така си е — той ми се усмихна широко. — Има и още един, когото виждам понякога. Млад бияч с дълги бакенбарди, който си чисти ноктите с нож.

— Много ти благодаря — казах. Дадох му лира. Усмивката му стана още по-широка и той я мушна бързо във вътрешния си джоб.

— Всичко добро, сър — каза.

Оставих го, докато викът му „Миддей спешъл“ ехтеше още в ушите ми, и тръгнах към помещението за претегляне, обогатен с информацията, че хората с конския фургон, които ме бяха заловили, са от Брайтън. Който и да ги бе изпратил, не можеше да си представи, че съм ги виждал преди и че мога да ги намеря отново.

Потънал в размисъл, внезапно разбрах, че Пит Грегъри ми говори нещо.

— …и са спукали гума по пътя, но все пак са се добрали дотук благополучно, това е най-важното. Алън, слушаш ли ме?

— Да, Пит. Съжалявам. Бях се замислил нещо.

— Радвам се, че все още можеш да мислиш — каза Пит с дебелашки смях. Груб и несговорчив, какъвто си беше винаги, чувството му за хумор си оставаше все същото. Училищните шегички бяха висша степен на находчивостта му; в крайна сметка човек свикваше.