Той спря за миг, после продължи:

— Сър Кресуел каза, че мнението на няколко от членовете на Националния ловен комитет, с които е имал възможност да говори по телефона, е, че просто сте сгрешили. Те смятат, че ако сте видели някаква метална жица, тя сигурно е принадлежала на хората от поддръжката.

— Разпитвали ли са ги? — попитах аз.

— Отговорникът по поддръжката — отвърна с въздишка Лодж — твърди, че не е оставял никаква метална жица, но един от персонала му е достатъчно възрастен и разсеян и не е сигурно дали не го е направил той.

Спогледахме се в мрачно мълчание.

— А вие лично какво мислите? — попитах накрая.

— Смятам, че наистина сте видели телта — каза Лодж — и че майор Дейвидсън е повален от нея. Има един факт, който лично смятам за достатъчно съществен, за да оправдае моето становище. Това е, че служителят, нарекъл се Томас Кук, не си е прибрал възнаграждението за деня. От опит знам, че трябва да има много сериозна причина един работник да зареже дневната си надница. — Той се усмихна саркастично.

— Бих могъл да ви запозная и с друг факт, показващ, че майор Дейвидсън не е паднал случайно — казах аз, — но отново ще трябва да вярвате само на думите ми. Нямам доказателства.

— Продължавайте.

— Някой иска на всяка цена да ме накара да не задавам повече въпроси във връзка с инцидента. — Разказах му за събитията във и около конския фургон и добавих: — Какво ще кажете за новото ми развихрено младежко въображение?

— Кога се случи всичко това? — попита Лодж.

— Преди около час.

— А какво правихте оттогава до момента, когато пристигнахте тук?

— Размишлявах — отвърнах и загасих цигарата си.

— Аха — възкликна Лодж. — Добре, а мислили ли сте за това, че вашата история звучи неправдоподобно на места? Началникът ми няма да я хареса, когато му докладвам.

— Тогава недейте — казах и се усмихнах, — но лично аз предполагам, че най-невероятното в тази история е, че бяха използвани пет мъже, кон и специален конски фургон, за да ми се отправи предупреждение, което би могло просто да се изпрати по пощата.

— Това очевидно говори за странна организация — отвърна Лодж с леко ироничен глас.

— Те са най-малко десетина — казах аз. — Един или двама са може би в болницата.

Лодж очевидно се стегна.

— Какво искате да кажете? Откъде знаете?

— Петимата мъже, които ме спряха днес, са таксиметрови шофьори. Или от Лондон, или от Брайтън, не съм съвсем сигурен. Видях ги на състезанията в Плъмптън преди три дни — биеха се със съперническа банда.

— Какво? — учуди се Лодж.

Замисли се, после каза:

— Да, видях информация в пресата. Разпознахте ли някого със сигурност?

— Да — казах аз. — Сони извади ножа си и в Плъмптън, но беше повален от един едър мъж и нямаше голяма възможност да го използва. Но видях лицето му много ясно. Пийки също не може да бъде сбъркан — има черен перчем, израснал от средата на челото му. Останалите трима сигурно също бяха от групата в Плъмптън. Тогава трябваше да изчакам един приятел, за да го закарам до тях, и имах достатъчно време да наблюдавам таксиджиите, след като свърши битката. Бърт, мъжът с коня, е с насинено око в момента, а човекът, който държеше дясната ми ръка и чието име не зная, имаше залепен лейкопласт на челото. Но защо всички са на свобода? Последния път, когато ги видях, бяха задържани за нарушаване на обществения ред.

— Може би очакват процес или пък са си платили глобата и са ги пуснали. Не знам, трябва да видя докладите — каза Лодж. — Сега според вас защо е трябвало да използват толкова много хора, за да ви изпратят предупреждение?

— Доста ласкаещо е да изпратят петима, ако се замислите — ухилих се аз. — Може би бизнесът на такситата е замрял и нямат какво друго да правят. Или пък, както каза шофьорът, искаха предупреждението да се запомни добре.

— Това от своя страна — вметна Лодж — ме води към друг неправдоподобен момент. Защо, след като срещу вас е би насочен нож, сте се хвърлили напред? Защо сте си търсили белята?

— Не бих бил толкова дързък, ако острието беше насочено малко по-нагоре; но то беше точно срещу гръдната ми кост. Ще ви потрябва чук, за да прекарате нож през това място. Предположих, че по-скоро ще избия ножа от ръката на Сони, отколкото да го вкарам сам в тялото си. Така и стана.

— Не се ли порязахте малко при тази атака?

— Немного.

— Да видим — рече Лодж и заобиколи бюрото си.

Отворих отново ризата си. Между второто и третото копче имаше малка драскотина по кожата над гръдната ми кост, дълга два-три сантиметра. По раничката беше засъхнала малко кръв и надолу имаше ръждива следа, където се бяха изтърколили няколко капчици. На няколко места ризата ми бе изцапана с червено. Нищо. Не чувствах нищо.

Лодж седна отново. Закопчах ризата си.

— Така — каза той, като вдигаше писалката си и хапеше края й. — А какви въпроси сте задавали относно майор Дейвидсън и на кого?

— Това е най-учудващото в цялата тази работа — отвърнах. — Не съм питал почти никого за нищо. И със сигурност не съм получавал никакви полезни отговори.

— Но явно някъде сте докоснали оголен нерв — рече Лодж. Той извади от едно чекмедже лист хартия. — Кажете ми имената на всички, с които сте обсъждали въпроса за металната жица.

— С вас — казах пъргаво аз — и с госпожа Дейвидсън. И с всеки при разследването, който ме е чул да говоря за находката си.

— Забелязах обаче, че разследването не бе отразено във вестниците съвсем точно. Не бе споменато нищо за металния проводник — допълни той. — И ако някой е наблюдавал разследването, едва ли е останал с впечатлението, че сте настървен да разкриете загадката. Приехте съдебното решение твърде спокойно и едва днес дадохте знак, че не сте съгласен с него.

— Благодаря ви, че предварително ме предупредихте какво бих могъл да очаквам — казах.

Списъкът на Лодж изглеждаше кратичък и съвсем незадоволителен на големия бял лист хартия.

— Някой друг? — запита той.

— Ами… и с една приятелка… госпожица Елъри-Пен. Снощи й казах.

— Приятелка ли? — повтори той и си записа името й.

— Да — отвърнах.

— Някой друг?

— Не.

— Защо не? — попита той, като отмести листа хартия.

— Защото прецених, че вие и сър Кресуел се нуждаете от чист терен. Мислех, че ако продължа с разпитванията, мога да предизвикам грешни заключения. Да карам хората да застават нащрек и да дават вече обмислени отговори — нещо такова ми се въртеше в главата. Но от това, което казвате, след като сте прекратили разследванията си, може би все пак излиза, че съм избързал — завърших с известна горчивина.

Лодж ме погледна внимателно.

— Вашето негодувание е оценено като младежко и твърде разгорещено — каза той.

— Двайсет и четири години не са съвсем младежка възраст. Доколкото си спомням, веднъж Англия е имала премиер-министър на същата възраст. И той не се е справил толкова зле.

— Това е неуважително и вие го знаете добре — каза той.

Усмихна се широко.

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Да се прибера — отвърнах и погледнах часовника си.

— Не, имам предвид случая с майор Дейвидсън.

— Да задам толкова въпроса, колкото ми хрумнат — допълних бързо.

— Въпреки предупреждението?

— Именно заради това — казах. — Самият факт, че петима мъже са изпратени да ме сплашат, означава, че има сериозна причина да разкрия кой се крие зад всичко това. Както знаете, Бил Дейвидсън ми беше добър приятел. Не мога да оставя безнаказан този, който е причинил смъртта му. — Помислих за момент. Първо ще открия кой е собственикът на такситата, шофирани от Пийки и компания.

— Добре, неофициално ви пожелавам късмет — каза Лодж, — но се пазете.

— Разбира се — станах от стола си.

Лодж ме изпрати до външната врата на полицейския участък и ние си стиснахме ръцете.

— Дръжте ме в течение, ако откриете нещо — рече той.

— Добре, ще ви се обадя.

Вдигна ръка в приятелски жест и се прибра. Отново поех прекъснатото си пътуване към Костуолдс. Ужасно ме боляха изкълчените рамене, но като се съсредоточех върху злополуката с Бил, успявах да ги забравя.