Спуснах се към вратата и я отворих. В малкото пространство на конското фургонче нямах големи шансове, но си мислех, че ако мога да стигна до гъсталака, бих могъл да се справя с тях. Бях научил един-два мръсни номера за ръкопашен бой от братовчед ми, който живееше в Кения и беше взимал уроци от Мау-Мау.

Но не успях да се справя.

Опитах се да разтворя с един замах вратата, но тя се съпротивляваше и се отваряше бавно. Шофьорът ме хвана за глезена. Отблъснах ръката му, но жизненоважната секунда бе минала и двамата мъже, които ме бяха изпуснали, ме сграбчиха за дрехите. През полуотворената врата мярнах мъжа, който разхождаше нагоре-надолу коня. Той гледаше въпросително към конския фургон. Бях забравил за него.

Блъсках бясно с крака, юмруци и лакти, но бяха твърде много за мен. Свърших там, където бях започнал, опрян до облицованото с дунапрен перило с двете ръце, извити силно назад. Този път двамата мъже не бяха толкова внимателни. Блъснаха ме силно назад и увиснаха от двете ми страни. Прободе ме остра болка в раменете, после заслиза надолу към корема ми. Стиснах зъби.

Сони, превил се на две, полуседеше, полуклечеше в ъгъла и гледаше със задоволство.

— Това причинява болка на копелето, Пийки — каза той. — Направи го отново.

Пийки и приятелят му отново го сториха.

Сони се засмя. Не беше добър смях.

Ако ме извиваха още малко, сигурно щяха да ми скъсат някое сухожилие или да ми разместят рамото. Едва ли можех да направя много нещо по този въпрос.

Шофьорът отново притвори вратата на конското фургонче и вдигна ножа от земята, където бе паднал. Не изглеждаше толкова спокоен, колкото преди това. Юмрукът ми го бе пернал по носа и от него струеше кръв. Но самообладанието му не бе пострадало.

— Стига, стига, Пийки — каза той. — Шефът каза да не го удряме силно. Той подчерта думите си. Не искаш шефът да разбере, че не си му се подчинил, нали? — В гласа му имаше заплаха.

Напрежението в раменете ми намаля. Усмивката на Сони се превърна в мрачно озъбване. Оказа се, че трябва да съм благодарен на шефа им, макар и не кой знае за какво.

— Господин Йорк — каза шофьорът, като се доближи отново, бършейки носа със синя носна кърпичка, — всичко това беше напълно ненужно. Само искахме да ви предадем едно съобщение.

— Не искам да слушам нищо с нож, опрян в мен — казах аз.

— Да, сър — въздъхна шофьорът, — виждам, че това беше грешка. Исках само да разберете, че предупреждението е много сериозно. Ако не се съобразите с това, ще изпаднете в истинска беда. Повтарям ви, в истинска беда.

— Какво е предупреждението? — попитах, подлъган от спокойния му тон.

— Трябва да спрете да задавате въпроси за майор Дейвидсън — каза той.

— Какво? — опулих се срещу него. Беше толкова неочаквано. — Не съм разпитвал за майор Дейвидсън — казах със слаб глас.

— Не знам нищо за това, сър — шофьорът се дръпна встрани, — но това е съобщението и би било хубаво, ако го имате предвид. Казвам ви го за ваше добро. Шефът не обича да му се бъркат в работите.

— Кой ти е шефът? — попитах.

— Знаете, че е по-добре да не задавате такива въпроси. Сони, иди и кажи на Бърт, че сме свършили тука. Ще товарим коня.

Сони се надигна с ръмжене и тръгна към вратата, като все още притискаше слабините си.

— Стойте мирно, господин Йорк, и няма да ви причиним вреда — каза шофьорът с все същата учтивост. Дръпна се крачка и погледна носната си кърпичка, за да разбере, че носът му все още кърви. Последвах съвета му и останах спокойно. Той отвори вратата и скочи долу. Минаха няколко минути, в които Сони и аз разменяхме погледи, но никой не продумваше.

После се чу шум от откачането на болтове и куки. Задната стена на фургона бе смъкната до земята и образува рампа за изкачване на животното. Петият човек, Бърт, поведе коня по рампата и го върза наблизо. Шофьорът вдигна задния капак отново и го затегна.

Използвах краткото време, през което дневната светлина проникна вътре, за да извърна леко глава и да зърна как изглеждаше Пийки. Видях това, което очаквах, но то само засили учудването ми.

Шофьорът скочи в кабината, затвори вратата и запали двигателя.

Бърт каза:

— Заведете го до вратата.

Конският фургон потегли бавно. Бърт отвори вратата. Пийки и другият пуснаха ръцете ми и Бърт ме блъсна напред. Стоварих се на шосето, докато засилващият се фургон напусна отбивката и пое по пустия път. Добре, че имах опит при падане от коне и инстинктивно се превъртях през рамо.

Седнах на земята и гледах след отдалечаващата се кола. Регистрационният й номер беше почти скрит под дебел слой мърсотия и кал, но все пак видях част от буквите. АРХ.

Колата ми все още беше в отбивката. Надигнах се, изтупах праха от костюма си и тръгнах към нея. Смятах да последвам конския фургон и да видя къде отива. Но предвидливият шофьор, с когото разговарях, се бе погрижил и за това. Колата ми не искаше да запали. Като отворих капака на мотора, за да видя какво е повредено, открих, че три от четирите запалителни свещи са махнати. Бяха наредени грижливо върху акумулатора. Отне ми десетина минути да ги сложа отново, защото ръцете ми трепереха.

Вече нямаше смисъл да се опитвам да последвам фургона или да питам някого за посоката, в която бе поел. Влязох обратно в колата и закопчах яката на ризата си. Връзката ми я нямаше.

Отворих транспортния справочник и потърсих буквите АРХ. Макар че не беше кой знае каква следа, разбрах, че конският фургон беше регистриран в Западен Съсекс. Ако регистрационният номер беше истински, може би щеше да е възможно да открия собственика му. Близо четвърт час стоях и размишлявах. После запалих колата и тръгнах обратно към Мейдънхед.

Градчето беше облято в светлини, макар че почти всички магазини вече бяха затворени. Вратата на полицейския участък бе отворена широко. Влязох и попитах за инспектор Лодж.

— Все още не е дошъл — каза полицаят и ме огледа изпитателно, после хвърли поглед към стенния часовник. Беше шест и десет. — Ще бъде тук всеки момент. Ако желаете, може да го почакате.

— Още не е дошъл ли? Искате да кажете, че сега почва работа?

— Да, господине. Той е нощна смяна. Тук в събота имаме доста работа — ухили се той. — Дансинги, бирарии и катастрофи.

Усмихнах му се и аз и седнах на една пейка да почакам. След пет минути Лодж влезе забързан, сваляйки палтото си.

— Добър вечер, Смол. Нещо ново? — поздрави той полицая, седнал пред бюрото за разпити.

— Джентълменът иска да разговаря с вас — каза Смол, като кимна към мен. — Чака ви от няколко минути.

Лодж се обърна. Станах на крака.

— Добър вечер — казах.

— Добър вечер, господин Йорк. — Лодж ме погледна изпитателно, но не беше изненадан да ме види. Очите му се спряха върху яката на ризата ми и веждите му леко се повдигнаха.

— Какво бих могъл да направя за вас? — задоволи се да каже той.

— Много ли сте зает? — попитах на свой ред. — Ако имате време, бих искал да ви разкажа… как загубих връзката си. — В средата на изречението осъзнах, че обяснението ми звучи идиотски. Така си беше. Смол ме погледна с любопитство, като ме сметна за луд, който идва в полицейския участък, за да разкаже на инспектора как си е загубил вратовръзката.

Но Лодж като наблюдателен човек каза само:

— Заповядайте в кабинета ми, господин Йорк.

Той тръгна напред. Окачи шапката и палтото си на закачалката и запали газовата камина. Но пламъкът й не можеше да направи мястото приятно — всъщност си оставаше тясна, гола стаичка с шкафове за документи.

Лодж седна зад малкото си бюро, а аз, както преди, срещу него. Той ми предложи цигара и учтиво ми я запали. Докато димът се спускаше успокояващо в дробовете ми, се чудех откъде да започна.

— Стигнахте ли до нещо ново по случая на майор Дейвидсън през последните два дни? — попитах аз.

— Страхувам се, че не. Случаят вече не е с приоритет за нас. Вчера обсъждахме въпроса и се консултирахме със старшия комендант на гонките, сър Кресуел Стамп. С оглед на съдебното решение след разследването вашата версия бе сметната изцяло за плод на развихреното ви младежко въображение. Никой освен вас не е виждал подобна метална жица. Следите върху диреците на препятствието биха могли да са от жица, но нямаме представа кога са направени. Разбрах, че е твърде разпространена практика за служителите, работещи по хиподрума, да издигат жица над преградата за скачане, така че хора от публиката да не се опитват да прескачат препятствието и да повреждат брезовите трупи.