Кейт и аз го гледахме с неприкрито възхищение.

— Би трябвало да ви произведат генерал, а не старши сержант — казах аз.

— Предотвратил съм няколко злополуки в живота си — каза той скромно. — Онези млади лейтенантчета през войната, дошли направо от цивилния живот, минали някакъв кратък офицерски курс, винаги се радваха на някой съвет от щатен военен. — Той потри ръце. — Какво ще кажете за едно питие сега?

Кейт и аз му благодарихме и се извинихме, че вече е осем часът. Томкинс и аз си обещахме да се информираме взаимно как напредваме в битките и се разделихме с най-приятелски чувства. Но не се опитах да потупам Принц.

Леля Деб стоеше в трапезарията и нервно потрепваше с крак. Кейт много умело извини закъснението ни и леля Деб се умилостиви. Всъщност тя и Кейт бяха дълбоко свързани помежду си. По време на вечерята Кейт разказваше главно на чичо Джордж за нашите следобедни приключения. Леко и забавно му разказа историята за конския фургон-скитник и си направи солена шега със сандвичите с пастет на „Павилион Плаза“, което предизвика забележка от страна на леля Деб, в смисъл, че все пак този хотел е най-гостоприемният от всички в Брайтън. Помислих си за миг за лекомислената Мейвис, за която подозирах може би несправедливо, че раздава своята част от гостоприемството по горните етажи на хотела.

— И после взехме по едно питие в един много мил, мъничък пъб, наречен „Синята патица“ — каза Кейт, като прескочи телефонната кабина и нашата разходка по крайбрежния булевард. — Там си порязах ръката — тя я показа. — Не е много сериозно, разбира се, но отидохме в кухнята, за да измием кръвта, и затова закъсняхме. Собствениците имаха най-ужасния елзаски дог, който съм виждала в живота си. Той изръмжа няколко пъти срещу Алън и го накара да се смръзне от страх…

Тя спря, за да хапне един залък от печеното агнешко.

— Страхувате ли се от кучета, господин Йорк? — попита леля Деб с известно неодобрение. Тя беше много привързана към дакела си.

— Зависи — отвърнах.

— Наистина — допълни Кейт — не можеш да се влюбиш в Принц. Мислех, че го наричат Принц, защото е черен. Черния принц. Както и да е, той е полезен, колкото всеки дог. Ако ви разкажа какво ни разправи съдържателят за бандитизма, царящ в малкия стар Брайтън, сигурно няма да може да заспите в леглата си.

— Тогава, моля те, не ни разказвай, Кейт, нали, скъпи? — каза леля Деб. — И без това си имам толкова неприятности с безсънието.

Погледнах към чичо Джордж, за да видя как понася факта, че ще бъде лишен от края на историята, и забелязах как побутва настрани чинията си с жест на отвращение, като че ли внезапно щеше да повърне.

Усети, че го наблюдавам, и каза с крива усмивка.

— Храносмилането, страхувам се. Още едно от неприятностите на напредналата възраст. Знаете ли, ние сме вече двойка стари крокодили.

Опита се да се разсмее, но се получи доста плачевно. Розовите му бузи бяха посивели до известна степен и малки капчици пот бяха избили на кожата му, която вече беше леко влажна. Нещо наистина никак не беше наред в света на чичо Джордж.

Леля Деб беше много загрижена от това и тъй като отдавна вече му бе станало навик да я пази от неприятните страни на действителността, той направи невероятно усилие да се овладее. Изпи глътка вода, избърса устата си с кърпата и забелязах как треперят пълните му ръце. Но в този човек под цялата тлъстина имаше нещо стоманено. Той прочисти гърлото си и заговори отново нормално.

— Съвсем ми излезе от ума, скъпа Кейт — каза той, — но докато бяхте навън, звънна Грегъри, за да ти съобщи за Божествения. Питах го как е конят и той ми отговори, че нещо не е наред с крака и няма да има възможност да се състезава в четвъртък в Бристол, както ти планираше.

— Куца ли? — попита Кейт разочарована.

— Кълна се — отговори чичо Джордж, — че Грегъри каза, че конят е получил буца. Но не е счупил крак, нали? Доста странно! — Той беше объркан и както забелязах, Кейт също.

— На краката на конете понякога се появяват подутини — обясних — и това се нарича буца. Кракът е горещ и напрегнат, докато се образува буцата, но това обикновено продължава само две или три седмици. Божествения скоро ще бъде напълно здрав, надявам се.

— Мръсна работа — каза Кейт. — Толкова очаквах този четвъртък. Ще ходиш ли в Бристол, Алън, след като моят кон няма да бяга?

— Да — отвърнах. — Там ще яздя Пелиндръм. Все пак опитай се да дойдеш, Кейт, ще бъде прекрасно да те видя там. — Изрекох думите с ентусиазъм, което накара леля Деб да се поизправи в стола си и да ми хвърли неодобрителен поглед.

— Не е много добре за младите момичета да бъдат забелязвани често в компания на жокеи — каза тя.

В единайсет часа, когато чичо Джордж заключи вратата на кабинета си с колекцията трофеи и леля Деб погълна нощното си количество хапчета за сън, Кейт и аз отидохме да вкараме колата й в гаража. Бяхме я оставили пред входа, забързани за вечерята.

Светлините на къщата, приглушени от завесите, малко разсейваха нощната тъмнина, така че можех да виждам лицето на Кейт, която вървеше до мен.

Отворих вратата пред нея, но тя се спря, преди да се качи.

— Те остаряват все повече — каза тя с тъга в гласа си — и не знам какво ще правя без тях двамата.

— Те ще живеят още дълги години — казах.

— Надявам се… леля Деб понякога изглежда толкова уморена, а чичо Джордж все повече се мъчи да се прави на юнак. Мисля, че в момента се тревожи за нещо… и се страхувам, че е за сърцето на леля Деб, макар да не казват нищо… Никога не споделят, когато имат някакъв здравословен проблем. — Тя потръпна.

Обвих я с ръце и я целунах. Тя се усмихна.

— Много мил човек си, Алън.

Не се чувствах мил и любезен. Щеше ми се да я хвърля в колата и да я закарам незабавно в някое диво и самотно местенце край брега с цел, която пещерните хора биха одобрили напълно. За мен беше усилие да я държа леко и да я докосвам едва-едва.

— Обичам те, Кейт — казах, като контролирах дъха си.

— Не — каза тя, — не говори така.

Тя прокара пръст по едната ми вежда. Бледата светлина се отразяваше в очите й и тя се взираше в мен, а тялото и леко се накланяше с отметната назад глава.

— Защо?

— Защото не знам… Не съм сигурна… Харесва ми да ме целуваш и да прекарвам времето си с теб. Но любов е голяма дума. Толкова важна. Аз не съм… не съм готова…

И това беше всичко. Кейт красавицата, смелата, дружелюбната освен всичко беше и Кейт несъбудената. Все още не подозираше за огъня, който забелязвах при всеки неин жест. Той беше здраво прихлупен още от детските години от леля й и как можеше да се освободи, без това да бъде шок за нея, оставаше загадка.

— Любовта се учи лесно — казах. — Това е все едно да поемеш риск. Настройваш се на тази вълна, решаваш да не се плашиш и за нула време се чувстваш вече ужасно извисен и всичките ти задръжки излитат през прозореца.

— И си тръгваш с бебе на ръце — каза Кейт с присъщия си реализъм.

— Бихме могли първо да се оженим — казах с усмивка.

— Не. Скъпи Алън. Не. Не още. — После допълни шепнешком: — Толкова съжалявам.

Тя се качи в колата и бавно подкара към гаража в хамбара. Закрачих след колата, помогнах й да затвори големите врати и се върнах заедно с нея в къщата. На стълбището тя спря, стисна ръката ми и ме целуна нежно. Късо и сестрински.

Не ми се искаше да бъде така.

Не се чувствах неин брат.

В четвъртък започна да вали. Студен, косо шибащ дъжд, който брулеше разцъфналите нарциси и покриваше нежните цветя с пръски кал. Децата отиваха на училище с блестящи от водата черни наметки, якета с качулки, смъкнати до очите им, и гумени ботуши до коленете. Всичко, което все още можеше да се види от Уилям, беше възпълната му уста със следи от мляко в ъгълчетата.

Сила и аз прекарахме деня, като подреждахме дрехите на Бил и личните му предмети. Тя се държеше по-добре, отколкото предполагах, и като че ли беше вече приела мисълта, че си бе отишъл и че животът би трябвало да се живее и без него. Откакто се бе случило, никой от нас двамата не го беше споменавал — не се повдигаше дума за нощта, която прекара в леглото ми, и бях убеден, че когато се е събудила на следващата сутрин, сигурно не е имала никакъв спомен. Мъката и хапчетата бяха направили номер с паметта й.