Разпределяхме нещата на Бил на купчини. Най-голямата щеше да бъде запазена за Хенри и Уилям и в тази купчина Сила сложи не само копчета за маншети и копчета за нагръдник за смокинг, но и два златни часовника, вечерни костюми, един сутрешен костюм и мека сива шапка. Подразних я заради това.
— Не е глупаво — отвърна ми. — След десетина години Хенри ще се нуждае от тях, ако не и по-рано. Ще бъде много радостен да ги има. — И добави едно спортно сако и две нови бели ризи от коприна.
— Бихме могли да сложим всичко обратно в гардеробите и да чакаме Хенри и Уилям да пораснат.
— Идеята не е лоша — каза Сила, като сгъваше за малките момчета най-хубавите бричове за езда на баща им и белия шлифер с топла подплата.
Свършихме с дрехите, слязохме долу до уютното студио и разгледахме документите на Бил. Бюрото му беше пълно с тях. Очевидно е мразел да хвърля старите сметки и писма и в най-долното чекмедже на бюрото му открихме вързоп писма, писани от Сила до него преди сватбата им. Тя седна до прозореца и ги зачете с носталгия, докато подреждах останалото.
Бил беше методичен човек. Сметките бяха хванати с кламер и подредени по хронологичен ред, а писмата бяха в кутии и папки. Имаше разнообразни колекции в картотеката му и купчина стари и празни използвани пликове, употребявани за писане на ежедневни бележки на гърба им. Имаха задачата по-скоро да му напомнят с послания като например: „Да кажа на Симпсън да оправи оградата на полето от двайсет декара“ и „Вторник, рожден ден на Поли“. Прегледах ги бързо, като ги хвърлях зад себе си в кошчето за отпадъци.
Внезапно спрях. На едно от тях със закръгления, разтегнат почерк бе написано името Клифърд Тюдор, а по-долу — телефонен номер и адрес в Брайтън.
— Познаваш ли някого на име Клифърд Тюдор? — попитах Сила.
— Никога не съм го чувала — каза тя, без да ме погледне.
Ако Тюдор бе помолил Бил да язди за него, както ми каза, когато го карах с колата си от Плъмптън към Брайтън, беше напълно естествено Бил да има адреса и името му. Обърнах плика наопаки. Беше изпратен от местен търговец, чието име бе напечатано на горния ляв ъгъл, а пощенската марка носеше клеймо от януари, което означаваше, че Бил едва наскоро бе получил адреса на Тюдор.
Мушнах плика в джоба си и продължих сортирането. След старите пликове минах на картотеката. Имаше събрани стари фотографии и някои листа, на които децата бяха рисували и писали с разкрачени букви, когато са били съвсем малки, книги с адреси, етикети за багаж, една честитка за рожден ден, училищни съобщения и оценки за развитието на децата, бележници с различен размер и формат.
— Би било добре да погледнеш тия неща, Сила — казах.
— Ти ги гледай — отвърна тя, като погледна към писмата с усмивка. — Можеш да ми кажеш кое какво е и после ще ги видя.
Били не бе имал тайни. Бележниците съдържаха ежедневните му разходи, отбелязвани, за да подпомогнат неговия счетоводител при годишните изчисления. Те обхващаха един период от няколко години. Открих най-новия и го разгледах.
Плащания за училището, овес за конете, нова градинска лопата, поправка на предния фар на ягуара в Бристол, подарък за Сила, залог за Адмирал, после следваха празни страници, където нямаше нищо записано.
Погледнах отново последните бележки. Залог за Адмирал. Да спечеля десет лири, бе писал Били. Това бе датата на неговата смърт. Каквото и да е било казано на Бил за падането на Адмирал, той го беше сметнал за шега и се бе помъчил да се убеди в предстоящата победа. Много ми се искаше да узная какво е представлявала въпросната „шега“. Беше казал на Пит, чийто ум бе зает с конете. Не беше споделил със Сила, нито с някой от приятелите си, доколкото можах да разбера. Възможно бе да го е преценил като незначително, след като е разговарял с Пит, и да го е изхвърлил от главата си.
Подредих бележниците на купчина и започнах да гледам последния сектор от картотеката, пълен с разнообразни предмети. Между тях имаше петнайсет или двайсет билета за залагания, издадени от букмейкъри на различни конни състезания. Като доказателство за загубените залози обикновено бяха разкъсани на две или хвърляни от разочарованите играчи, а не пазени в пълно бюро.
— Защо Бил е запазил тези билети от залагания? — попитах Сила.
— Хенри пощуря по тях неотдавна, не си ли спомняш? — каза тя. — И макар че после му мина, Бил все още му носеше някои от тях вкъщи. Мисля, че ги пазеше, в случай че Уилям на свой ред реши да си играе на букмейкъри.
Спомних си. Залагах на разни коне по половин пени, а Хенри, малката акула, беше букмейкърът. Никога не печелех.
Допълнителните фишове, които Бил беше запазил за него, бяха от различни букмейкъри. Това беше част от удоволствието на Бил по време на гонките — да ходи между букмейкърските щандове и да залага пари за най-доброто възможно, вместо да се доверява на коне, които не познаваше.
— Още ли искаш да ги пазиш за Уилям? — попитах.
— Може би — каза Сила.
Сложих ги обратно в бюрото и свърших работата си. Беше късно следобед. Отидохме във всекидневната, разпалихме огъня и се отпуснахме в креслата.
— Алън — рече тя, — искам да ти дам нещо, което принадлежеше на Бил. Но не казвай нищо, докато не свърша. Чудех се какво ще харесаш най-много и съм сигурна, че реших правилно.
Тя отмести поглед от мен към камината и протегна ръце, за да ги стопли.
— Трябва да вземеш Адмирал — каза тя.
— Не — бях категоричен.
— Защо не? — Тя погледна нагоре, гласът й звучеше разочаровано.
— Скъпа Сила, това е прекалено — казах. — Мислех си, че става дума за табакера или нещо за спомен. Не е възможно да ми подариш Адмирал. Струва хиляди. Трябва да го продадеш или да го пращаш на гонки от твое име, но не можеш така просто да ми го дадеш. Не би било честно към теб или към децата аз да го притежавам.
— Може би струва хиляди, ако го продам — но знаеш, че не бих могла. Значеше толкова много за Бил. Как бих могла да го продам веднага щом Бил си отиде? А ако го запазя за себе си и го стопанисвам, трябва да плащам сметки, които сигурно ще са трудни за мен с тези нови грижи след смъртта му. Ако ти го дам, той ще е в добри ръце и Бил би одобрил. А и ти би могъл да плащаш издръжката му. Всичко съм премислила, затова недей да спориш. Адмирал е твой.
Беше твърдо решена.
— Тогава ми позволи да го взимам под наем от теб — казах.
— Не, това е подарък. Ако по ти харесва — от Бил за теб.
При тези условия се предадох и й благодарих по най-добрия възможен начин.
Следващата сутрин, доста рано, потеглих към конюшните на Пит Грегъри в Съсекс, за да уча младия си Лъч да прескача препятствия. Валеше ситен дъжд, когато пристигнах, и само защото бях дошъл толкова отдалеч, решихме да изведем коня навън. Заниманието не беше много задоволително, защото Лъч се хлъзгаше по мократа трева, когато приближавахме първото препятствие, и след това нямаше никакво желание да прескача останалите.
Отказахме се и отидохме в къщата на Пит. Казах му, че Адмирал ще бъде мой и ще трябва да го яздя.
— Той е записан за „Ловците на лисици“ в Ливърпул, нали знаеш? — каза Пит.
— Така ли! — възкликнах очарован. Досега не бях яздил на кръг от Голямата национална гонка и вероятността да го сторя след две седмици беше вълнуваща.
— Искаш ли да участваш?
— Да, разбира се — отвърнах.
Говорихме за плановете относно другите ми коне и Пит ми каза, че Пелиндръм е в добра форма след гонките в Челтнъм и очаква да бъде така и на следващия ден в Бристол. Излязохме да го погледна и прегледах бучката, която бе получил Божествения. Кракът му беше напрегнат и леко подут, но щеше да се оправи навреме.
Оставих Пит и се върнах обратно в Брайтън, като паркирах лотоса и както преди взех влака. Слязох на гарата в Брайтън и само бегло погледнах трите таксита, спрени отпред (нямаха жълти табели). Тръгнах бързо към управлението на „Марконикарс“, чийто адрес бях взел от телефонната книга.
