Нямах специален план, но бях сигурен, че коренът на загадката е тук, в Брайтън. Бях решил да я открия и заради това трябваше да копая на място, макар разследванията ми на хиподрумите да не бяха довели до нищо освен до едно съскащо предупреждение по телефона.

Офисите на „Марконикарс“ заемаха партера на преустроена къща с големи тераси. Влязох направо в тясното преддверие.

От дясната страна се издигаше стълба, а отляво имаше две врати. Една трета, с табелка „Частен дом“, се виждаше в края на помещението. Четлив надпис на първата врата гласеше „Справки“. Влязох.

Някога това е било елегантна стая и сега дори канцеларските мебели не разваляха изцяло внушителното й излъчване. Две момичета седяха пред бюра с пишещи машини пред тях и през една плъзгаща се врата, която бе полуотворена, се виждаше трето, седнало пред радиопулт. Тя говореше по микрофона.

— Да, госпожо, таксито ще ви вземе след три минути. Благодаря ви.

Имаше приятен, ясен глас, поддържан в отлична форма.

Двете момичета от първата стая ме погледнаха очаквателно. Носеха тесни блузи и много грим. Заговорих тази, която бе по-близо до вратата.

— Хм… искам да направя справка за наемане на няколко таксита… за сватба. За сестра ми — добавих, импровизирайки и измисляйки сестра, която въобще нямах. — Възможно ли е?

— О, да, така мисля — каза тя. — Ще попитам управителя. Обикновено той се занимава с големите заявки.

— Аз се интересувам само за това колко би… заради сестра ми. Тя ме помоли да обиколя всичките фирми, за да разбера коя е… хм, най-приемливата. Не мога да ви дам конкретна заявка, преди да се консултирам отново с нея.

— Разбирам — каза тя. — Добре, ще помоля господин Фидлър да се срещне с вас. — Тя стана, излезе във входното антре и тръгна към вратата с надпис „Частна собственост“.

Докато чаках, се усмихнах на другото момиче, което оправяше прическата си, и слушах колежката й от радиостанцията.

— Само минутка, господине. Ще проверя дали има такси във вашия район — говореше тя. Прещрака един ключ и каза: — Обади се, която и да е кола в Хоув две. Викам която и да е кола в Хоув две.

Последва тишина, а след това мъжки глас прозвуча по приемника:

— Изглежда, няма никой в Хоув две, Мериголд. Мога да отида там след пет минути. Току-що оставих пътник на площад „Ленгбъри“.

— Добре, Джим — тя му даде адреса, отново щракна с ключа и продължи по телефона: — Таксито ще бъде при вас след пет минути, господине. Съжалявам за закъснението, но не разполагаме с други коли, които биха могли да пристигнат по-бързо. Благодаря ви, господине.

Тъкмо свърши разговора, и телефонът отново иззвъня.

— „Марконикарс“. Мога ли да ви помогна?

През входното антре се чу потропването на високите токчета по линолеума и първото момиче се върна обратно от кабинета на господин Фидлър.

— Управителят може да ви приеме сега, господине — каза ми тя.

— Благодаря — отвърнах и тръгнах по коридора към вратата в края.

Мъжът, който стана да ме посрещне и да се ръкува с мен, беше едър, добре скроен, градски мъж в средата на четирийсетте си години. Носеше очила с тежки черни рамки, имаше мека черна коса и твърди сини очи. Изглеждаше твърде силна личност, за да се задоволи да дреме в задния офис на таксиджийска фирма, прекалено силен за това служебно положение.

Почувствах как безпричинно сърцето ми подскочи и за миг ме обзе паника, като си представих, че той може би знаеше кой съм и какво се опитвам да направя. Но погледът му бе спокоен, делови и той само каза:

— Разбрах, че сте имали намерение да наемете група коли за сватба?

— Да — потвърдих и му разказах измислени подробности. Той си водеше бележки, допълни някои цифри, написа предварителна проектосметка и ми я подаде. Взех я. Почеркът му бе твърд, уверен и четлив. Подхождаше му.

— Благодаря ви — казах, — ще дам това на сестра ми и ще ви съобщя решението й.

Докато излизах от вратата му и я затварях зад себе си, отново го погледнах. Седеше зад бюрото си и ме гледаше през очилата с немигащи сини очи. Нищо не се четеше на лицето му.

Върнах се в предния офис и съобщих:

— Получих проектосметката, която ми трябваше. Благодаря ви за съдействието.

Тръгнах да си вървя и ми хрумна нова мисъл.

— Между другото, знаете ли къде бих могъл да намеря господин Клифърд Тюдор? — попитах.

Момичетата не се изненадаха от въпроса ми, но казаха, че не знаят.

— Мериголд би могла да го потърси заради вас — каза едната. — Ще я питам.

Мериголд завърши разговора си и се съгласи да помогне. Тя натисна превключвателя.

— До всички. Някой да е возил днес господин Тюдор? Обади се.

— Заведох го до гарата, Мериголд — обади се мъжки глас. — Хвана влака за Лондон.

— Благодаря, Майк — каза Мериголд.

— Познава всички гласове — с възхищение каза едно от другите момичета, — никога не им се налага да казват номера на колата си.

— Всички ли познават добре господин Тюдор? — попитах.

— Никога не сме го виждали — каза едното момиче, а и другите поклатиха глави в знак на съгласие.

— Той е от редовните ни клиенти. Винаги когато поиска кола, получава и после я записваме. Шофьорът съобщава на Мериголд къде го е закарал. Господин Тюдор има месечна сметка при нас, ние я изготвяме и му я пращаме.

— А ако предположим, че шофьорът откара господин Тюдор от едно място до друго и забрави да се обади на Мериголд? — попитах с неангажиращ тон.

— Не би трябвало да е толкова глупав. Шофьорите получават комисиони от редовните пътници. Вместо бакшиш, разбирате ли? Слагаме десет процента върху сметката, за да не караме постоянните клиенти да плащат бакшиши на шофьорите всеки пет минути.

— Добра идея — казах. — Имате ли много постоянни клиенти?

— Дузини — каза едно от момичетата, — но господин Тюдор е между най-добрите ни клиенти.

— А колко таксита има тук? — попитах.

— Трийсет и едно. Някои, разбира се, са в гаража за сервиз и понякога през зимата по пътищата поддържаме само половината. Конкуренцията от страна на другите фирми е голяма.

— Кой е собственикът на „Марконикарс“? — казах с небрежен тон.

Казаха, че не знаят и въобще не се интересуват.

— Не е господин Фидлър, така ли? — попитах.

— О, не — каза Мериголд. — Не мисля. Има президент, доколкото знам, но никога не сме го виждали. Господин Фидлър не може да заема такъв висок пост, защото понякога ме замества вечерите и през уикендите. Разбира се, и друго момиче идва да помага в почивните ми дни.

Внезапно като че ли всички разбраха, че това няма нищо общо със сватбата на сестра ми. Беше време да си тръгвам и излязох от стаята.

Стоях отпред на тротоара и се чудех какво да направя по-нататък. Срещу сградата имаше кафене и вече беше почти време за обяд. Пресякох широката улица и влязох вътре — миришеше на зеле и понеже бях изпреварил малко часа на обедната почивка, все още имаше свободна маса, близо до прозореца. През току-що праните, чисти пердета на кафене „Стария дъб“ можех добре да наблюдавам офиса на „Марконикарс“. И да видя какво щеше да се случи по-нататък.

Дебело момиче с недобре сресана коса бутна под носа ми листа с ястията. Погледнах го потиснат. Английска домашна кухня в най-обикновения й вид. Доматена супа, избор от пържена треска, наденици на скара, пържола или пай с бъбреци, а за десерт — пудинг с пудра захар и яйчен крем. Всичко беше направено без мисълта за теглото на един аматьор жокей. Поръчах си кафе. Момичето заяви твърдо, че не мога да си поръчвам само кафе по време на обяда, когато масите са нужни на по-сериозни клиенти. Предложих да платя за целия обяд, но да ми донесе само кафе и тя се съгласи, като определено ме взе за много ексцентричен.

Кафето, което ми поднесоха, беше учудващо силно и добро. Сигурно е било от първата цедка, помислих си, докато разсеяно наблюдавах входа на „Марконикарс“. Никой, будещ интерес, не влизаше или излизаше.

На етажа над офисите на фирмата за таксита имаше голям неонов надпис, който постоянно светваше и гаснеше, макар че в дневната светлина едва си личеше. Загледах се в него. По цялата дължина на сградата се четеше името Л. С. Пърт. От офиса на такситата бяха поставили по дължината на голяма витрина надпис „Марконикарс“, изработен в светложълто на черен фон, и докато гледах нагоре, забелязах, че на горния етаж също имаше табела, чиито бели букви информираха: „Дженкинс, шапки, търговия на едро“.