Приближих до тях, но нарушаването на неприкосновените ми лични тайни внезапно излетя от главата ми. Спрях и помислих.

— Хенри, колко дълго подслушваш хората по телефона? — попитах меко.

Той ме погледна войнствено. Накрая каза:

— От известно време.

— От дни? Седмици? Месеци?

— Години — каза Поли, която отново се съвзе и изглеждаше ядосана.

— Подслушвали ли сте разговори на баща си? — попитах.

— Да, често — каза Хенри.

Млъкнах, като изучавах този буен, интелигентен малчуган. Беше само осемгодишен, но ако знаеше отговорите на въпросите, които се готвех да му задам, би разбрал значението им и това знание щеше да го преследва цял живот. Все пак продължих.

— Дали случайно си чул да говори с човек с подобен глас? — попитах. После преправих гласа си на хрипкав и шептящ и изрекох: — С майор Дейвидсън ли говоря?

— Да — отвърна Хенри без колебание.

— Кога беше това? — попитах, като се мъчех да не показвам обзелото ме вълнение. Бях сигурен, че е подслушал разговора, за който Бил е споменал пред Пит, макар и да не го бе взел на сериозно.

— Когато за последен път подслушах разговор на татко — каза делово Хенри.

— Спомняш ли си какво каза гласът? — попитах, като се стараех да говоря спокойно и мило.

— О, да, това беше шега. Два дни преди татко да се пребие — каза спокойно Хенри. — Тъкмо когато си лягахме, като сега. Телефонът звънна и аз веднага се примъкнах тук и започнах да дебна. Мъжът със смешния глас казваше; „Ще яздите ли Адмирал в събота, майор Дейвидсън?“ А татко отговори, че ще го язди.

Хенри се спря. Чаках го да си припомни. Той присви очи в знак на съсредоточаване и продължи:

— Тогава мъжът със смешния глас каза: „Вие няма да спечелите с Адмирал, майор Дейвидсън.“ Татко само се разсмя, а мъжът допълни: „Ще ви платя петстотин лири стерлинги, ако ми обещаете да не спечелите.“ Тогава татко рече „Вървете по дяволите“ и аз без малко да се изсмея, защото той винаги ми е казвал да не говоря така. После шептящият мъж рече, че той не желаел татко да победи и че Адмирал щял да падне, ако татко не се съгласи да не печели. Тогава баща ми рече; „Вие трябва да сте луд.“ После той затвори телефона и аз побързах да се върна в леглото си, за да не ме спипа, че подслушвам на телефона.

— Каза ли нещо на баща си във връзка с този разговор? — попитах.

— Не — отвърна Хенри откровено. — Това слушане е нещо много опасно. Много трябва да внимаваш, за да не покажеш, че знаеш повече.

— Да, разбирам — кимнах с глава, като се мъчех да не се разсмея.

После видях, че нещо припламва в очите на Хенри, когато значението на думите започна да му се прояснява.

— Това май не е било шега, така ли? — отривисто попита.

— Не, не е било — отвърнах.

— Но този мъж не е накарал Адмирал да падне, нали? Той не би могъл… Би ли могъл? Наистина ли? — каза отчаяно Хенри, като очакваше да го подкрепя. Очите му се отвориха широко — започваше да разбира, че е слушал мъжа, причинил смъртта на баща му. Въпреки че един ден трябваше да узнае за стоманената жица, аз не мислех, че в момента би трябвало да му обяснявам това.

— Не знам. Не вярвам да е възможно — излъгах го спокойно, но очите на Хенри гледаха някак през мен, като че ли се взираха в някакъв вътрешен, внезапно появил се ужас.

— За какво става дума? — попита Поли. — Не разбирам защо Хенри е толкова разтревожен. Само заради това, дето някой казал на татко, че не би искал да спечели гонката? Това не е причина Хенри да се ошашави.

— Винаги ли си спомня толкова ясно какво говорят хората — попитах Поли. — Все пак е минал месец, откак баща ви се помина.

— Смятам, че Хенри е забравил редица неща, които са си казали татко и онзи човек — рече Поли разсъдливо. — Но все пак не си измисля.

Знаех, че това е истина. Той беше честно момче.

— Не виждам как би могъл да го направи — каза той вдървено.

В крайна сметка се радвах, че Хенри се занимава с откритието си от практична, а не от емоционална гледна точка. Може би все пак не му бях причинил голяма вреда, след като го бях накарал да разбере какво е чул и пренебрегнал.

— Хайде, лягай в леглото и не се тревожи за това, Хенри — казах, като му подадох ръка. Той я пое и я задържа, докато го водех към леглото му — нещо съвсем нехарактерно за него.

На следващата сутрин, когато се обличах с бързината на костенурка, долу се чу звънецът на входната врата и Джоан се качи, за да ми каже, че инспектор Лодж би искал да ме види, ако е възможно.

— Кажи му, че ще сляза колкото се може по-бързо — отвърнах, като се борех да намъкна ризата си над дебелата, твърда превръзка около раменете ми. Успях да закопчая повечето копчета, но реших, че не ми трябва вратовръзка.

Твърдият бандаж около ребрата ме притесняваше и ужасно ме сърбеше, главата ме болеше, големи пространства от кожата ми все още бяха черни и меки, спях лошо и постоянно ми беше криво. Трите аспирина, които погълнах вместо закуска, все още не действаха.

Вдигнах чорапите си, опитах се да се наведа с единствената си полезна ръка и открих колко са се отдалечили краката ми и затова запратих ядосано чорапите в другия край на стаята. Предишния ден в болницата сестрата с хубавите зъби ми бе помогнала да се облека. Днес идиотското ми чувство за независимост ми попречи да помоля моя баща да свърши същото. Видът на пребитото, жълтеникаво и небръснато лице в огледалото не подобри нещата. „Ужасното извънземно чудовище“ на Хенри наистина си имаше двойник. Опитах се да не докосвам зарастващия белег на бузата си, за да не раздразня възпалената тъкан.

Включих електрическата самобръсначка, избръснах се по възможно най-лошия начин, сресах косата си надве-натри, пъхнах крака в едни чехли, мушнах здравата си ръка в единия ръкав на домашния халат и го преметнах през другото си рамо. После леко се потътрих по стълбите надолу.

Като ме видя, Лодж се превърна в няма картина.

— Ако ми се смеете, ще ви сваля с един удар. Следващата седмица — рекох все още разгневен аз.

— Въобще не се смея — каза Лодж, ноздрите му трепкаха диво в стремежа да запази сериозна физиономия.

— Никак не е смешно — казах с тон, нетърпящ възражения.

— Не е.

Озъбих му се.

— Звучиш ми като че ли имаш нужда от глътка коняк — обади се баща ми, скрит зад един неделен вестник, потънал удобно в креслото до камината.

— Още е само десет и половина — казах троснато.

— Спешните неща възникват по всяко време на деня — рече баща ми, като се изправяше. — И, струва ми се, сега става дума точно за това.

Той отвори ъгловия шкаф, където Сила пазеше няколко бутилки и чаши, напя ми няколко капки коняк и ги разреди със сода. Оплаках се, че е все още рано, че това е много силно и въобще, че няма смисъл.

— Изпий го и млъкни — каза баща ми, като подаде чашата.

Разгневен отпих голяма глътка. Беше силно и остро и ми опари гърлото. Претъркалях втората глътка из устата си, така че разреденият спирт да стегне венците ми, и когато я преглътнах, почувствах как течността топло се спуска към празния ми стомах.

— Закусвал ли си нещо? — попита татко.

— Не — отвърнах.

Отпих още една, по-малка глътка. Конякът действаше бързо. Лошото настроение взе да ме напуска и след минута-две се почувствах значително по-добре. Лодж и баща ми ме наблюдаваха напрегнато, като че ли бях лабораторно животинче, което успешно реагира на поредния опит.

— Е, все пак идеята бе много добра — съгласих се неохотно. — Сега ми е по-добре.

Взех цигара от сребърната кутия на масата, запалих я и забелязах, че слънцето грее ярко.

— Добре — баща ми седна отново на мястото си.

Оказа се, че той и Лодж са се запознали, докато са ме чакали, и инспекторът между другото му е разказал за приключенията ми край Мейдънхед в конския фургон — подробност, която бях изпуснал в писмата си. Според мен това бе предателство от най-долен вид и изразих мнението си направо пред Лодж; после им разказах как аз и Кейт сме проследили и открили фургончето и че всъщност тази част от разследването е в задънена улица.