— Обещавам — казах. — Няма да яздя в Ливърпул този месец. Но ще продължа с конните състезания.

— Добре. Уговорихме се. — Той се отпусна, усмихна се и се изправи. — Ще намина пак следобед.

— Къде си отседнал? Къде се намираме сега? — попитах.

— Това е болницата в Бристол, а аз се настаних при госпожа Дейвидсън — каза той.

— На състезанията в Бристол ли се наредих така? — попитах. — С Пелиндръм?

Баща ми кимна.

— Как е той? Ударен ли е зле. Какво падане сме направили.

— Не, той не е пострадал — отвърна ми. — Отново е в конюшните на Грегъри. Никой не е видял как или защо е паднал, защото е валяло много силно. Грегъри каза, че си имал предчувствие, че ще паднеш, и ме помоли да ти кажа, че е направил това, което си искал.

— Не си спомням нищо и не знам какво съм искал да стори той — въздъхнах. — Много досадно.

Доктор Мичъм и баща ми се отдалечиха и ме оставиха да се блъскам над тъмните петна в паметта ми. За няколко секунди изпитах измамното чувство, че си припомням съществен факт, но отново опрях дотам, че животът ми под знака на това мозъчно сътресение е завършил на конните състезания в Бристол и е започнал отново в местната болница.

Останалата част от деня мина бавно и мъчително, защото всяко грешно движение, което правех, предизвикваше хор от протести във всеки смазан мускул или увреден нерв. И по-рано бях ритан от коне, но не на толкова много места наведнъж и знаех, макар и да не можех да видя, че кожата ми е покрита с широки яркочервени петна, които ставаха по-големи, а след това почерняваха и накрая пожълтяваха, когато кръвта по ударените места се разпръснеше. Лицето ми, знаех си, щеше да претърпи същото дъговидно превъплъщение и несъмнено се бях сдобил с два прекрасни черни кръга около очите.

Хапчетата, които доктор Мичъм изпрати по сестрата с хубавите зъби, намалиха с малко усещанията, така че останах със затворени очи и си представях, че се нося над морето, окъпан от слънцето, и счупените ми костици и тупащата глава почиват на нежна вълна. Запълних гледката с чайки, бели облаци и деца, пляскащи в плитката вода край брега, и това ми вършеше добра работа всеки път, когато се опитвах да мръдна.

Късно вечерта главоболието ми стана още по-лошо и ту потъвах, ту излизах от тежките кошмарни съновидения, в които си представях, че крайниците ми са закачени с големи тежести, а аз целият изпотен се мъчех да размърдам пети и пръсти в пристъп на агонизиращ страх, че липсват. Но незабавно, след като можех да ги почувствам отново, постилките ми пращаха облекчение, което ме хвърляше отново в същите кошмари. Цикълът от кратки събуждания и дълги болезнени сънища продължаваше безкрайно, докато загубих представа кое е истинско и кое не.

Нощта, минала по този начин, бе толкова тежка и мъчителна, че при сутрешната визитация помолих доктор Мичъм да ми покаже, че ръцете и краката ми все още са прикрепени към мен. Без да каже дума, той махна завивките, хвана здраво краката ми и ги вдигна на няколко сантиметра, така че да мога да ги видя. Вдигнах ръцете си и ги разгледах, после спуснах пръстите си над корема: почувствах се пълен идиот, защото се плашех за нищо.

— Не се притеснявайте — рече доктор Мичъм. — Не може да очаквате мозъкът ви да работи идеално, след като толкова дълго сте били в безсъзнание. Заявявам ви, че нямате наранявания, за които да не знаете. Няма вътрешни увреждания, нито липсващи крайници. След три седмици ще бъдете като нов.

Зорките му, бледосини очи вдъхваха доверие.

— Само че — добави той — ще имате белег на лицето си. Направихме ви шев на лявата челюст.

Тъй като не бях първи красавец и преди, новината не ме разтревожи много. Благодарих му за грижите и той отново ме зави с чаршафа и одеялото. Острото му лице внезапно се освети от закачлива усмивка и той рече:

— Вчера ми казахте, че ви няма нищо и ще станете от леглото днес, ако си спомням точно.

— Що не се гръмнете — озъбих се аз със слаб глас. — Ще стана утре.

В крайна сметка чак в четвъртък можах да стана на крака и се прибрах вкъщи при Сила в неделя сутринта, чувствайки се по-скапан, отколкото бях склонен да призная, но все пак в приятно разположение на духа. Баща ми все още беше тук и дойде да ме посрещне. Смяташе да отлети следващата седмица.

Сила и Поли цъкаха с език и правеха съчувствени забележки, докато излизах от ягуара с четвърт от обичайната си бързина и пристъпвах внимателно към входните стълби. Но младият Хенри, който погледна с бърз, разбиращ поглед черно-жълтото ми лице и дългия, току-що зараснал белег през бузата ми, ме поздрави с думите:

— И как е ужасното чудовище от далечния космос?

В седем часа вечерта, когато децата вече се бяха качили горе в леглата си, звънна Кейт. Сила и баща ми внезапно решиха да донесат малко вино от зимника и ме оставиха сам във всекидневната да си говоря с нея.

— Как са счупените места? — попита.

— Сглобени добре — отвърнах. — Благодаря ти за писмото и за цветята.

— Цветята бяха идея на чичо Джордж — призна тя. — Аз му казах, че прилича малко на погребение, като ти изпращаме цветя, а той реши, че това е доста смешно, и дори се разхили. На мен в действителност никак не ми беше до смях, когато разбрах от госпожа Дейвидсън, че наистина си бил близо до погребението си.

— Доникъде не съм бил близо — отрекох. — Сила преувеличава нещата. И въпреки че идеята е била на чичо Джордж, благодаря ти много за цветята.

— Мисля, че трябваше да изпратя лилии3, а не лалета — подразни ме Кейт.

— Можеш да изпратиш лилии следващия път — казах, като се наслаждавах на бавния й съблазнителен глас.

— Боже милостиви, ще има ли следващ път?

— Така се очертава — казах оптимистично.

— Добре тогава — рече Кейт, — ще направя предварителна заявка на „Интерфлора“ за лилии.

— Обичам те, Кейт — казах.

— Трябва да призная — каза тя с щастлив глас, — че е хубаво да чуваш хората да ти говорят така.

— Хората ли? Кой друг ти е казал? И кога? — попитах, като се страхувах от най-лошото.

— Ами… — последва след къса пауза. — Всъщност Дейн.

— Ох.

— Не бъди ревнив — чух гласа й. — И Дейн е лош като теб. Навъсва се като буреносен облак, като чуе името ти. И двамата сте като децата.

— Да, мадам — признах си аз. — Кога ще се видим отново?

Определихме си дата за обяд в Лондон и преди да сложи слушалката, отново успях да й кажа, че я обичам. Бях на път също да оставя слушалката, когато чух най-неочакван звук по телефона.

Изсмиване. Леко приглушено, но изсмиване.

Знаех, че тя е прекъснала, но рекох в замлъкналата слушалка:

— Задръж така, Кейт, аз… хм… искам да ти прочета нещо… от вестника. Само минута, докато го намеря. Оставих слушалката на масата, преминах тихо през всекидневната и се качих нагоре до спалнята на Сила.

Немирниците бяха тук, събрани във виновна групичка около другия телефонен апарат. Хенри — със слушалка, притисната до ушите; Поли — с глава, долепена до неговата; Уилям — загледан любопитно към тях с отворена уста. Всички бяха с пижами и нощни халати.

— И какво мислите, че правите всъщност? — попитах със строг израз.

— Олеле — каза Хенри и изпусна слушалката в леглото, като че ли внезапно се беше нагорещила.

— Алън! — каза Поли, като се изчерви до кръв.

— Колко дълго подслушвахте? — попитах.

— Всъщност от самото начало — отвърна Поли със засрамено личице.

— Хенри винаги слуша — каза Уилям, горд с брат си.

— Млъкни — сопна му се Хенри.

— Вие, малки негодници!

Уилям изглеждаше засегнат.

— Но Хенри слуша винаги — повтори той. — Подслушва всеки. Просто проверява и това е добре, нали? Хенри винаги проверява, нали Хенри?

— Млъкни, Уилям — каза брат му почервенял и ядосан.

— Значи Хенри проверява, така ли? — казах, като се смръщих срещу него. Хенри сведе поглед, заловен на място, без въобще да се е разкаял.