След това предупреждение приех спокойно развоя на събитията. Съдията — около петдесетгодишен мъж с буйни мустаци — ме слушаше внимателно, докато описвах злополуката с Бил, но прояви много по-малък интерес към теорията ми за жицата. Лодж даде показания, че ме е придружил до хиподрума, за да провери сведенията, получени от мен, но нищо не е открил там.

Жокеят, който яздеше зад мен, също беше призован. Той се състезаваше в категорията на аматьорите и живееше доста далеч оттук — в Йоркшър. Поглеждайки извинително към мен, в показанията си каза, че не е забелязал нищо подозрително край препятствието и по негово мнение става въпрос за обикновена злополука — малко неочаквана може би, но не и загадъчна. Всичко у него създаваше впечатление, че е трезв и здравомислещ човек.

Споменал ли е господин Йорк, запита съдията с изпълнен със съмнение глас, за предполагаемото наличие на метална жица пред когото и да било в деня на състезанието? Господин Йорк го беше направил.

Като взе предвид всички факти, предоставени му от полицията, медицинските лица, както и останалите доказателства, съдията постанови, че майор Дейвидсън е починал от травми, причинени от падането на коня му по време на състезание. Той каза, че не съществуват убедителни основания да се смята, че падането е нещо повече от нещастен случай.

Поради недоразумение относно началния час на заседанието местният вестник не беше успял да изпрати кореспондент и събитието бе отразено без подробности, само с кратко съобщение във вечерното и в сутрешното издание. Думата „жица“ изобщо не се споменаваше в него. На мен това ми беше напълно безразлично, но Сила изпита облекчение. Нямало да издържи, ако всички вземат да я отрупват с въпроси, било то приятели или още по-лошо — репортери.

В петък погребахме Бил на местното гробище. Присъстваха само роднини и близки приятели. Докато носех единия край на ковчега и се сбогувах мислено с Бил, почувствах, че няма да намеря покой, ако не отмъстя за смъртта му. Нямах представа как ще стане и, странно, не изпитвах усещането, че трябва да го направя час по-скоро. Ала един ден, обещах му аз, когато му дойде времето, ще се погрижа възмездието да сполети когото трябва.

Сестрата на Сила беше пристигнала за погребението и щеше да остане с нея още ден-два, затова, като пропуснах обяда, съобразявайки се с определеното ми тегло за състезанието на следващия ден, отидох в Лондон, където се заех с отдавна очакващите ме дела по застраховката и митническите такси на няколко пратки мед.

Служителите в кантората бяха много добри специалисти. Моята работа се състоеше в това да обсъдя с Хюс, заместника си, някои текущи въпроси, да взема някои решения, да одобря съставените вече от него планове и да подпиша купища документи и писма. Тези занимания рядко ми отнемаха повече от три дни в седмицата. В неделя имах задачата да пиша на баща си. Подозирах, че той прескача синовните встъпления и разказите за постиженията ми в конния спорт и острият му ум се съсредоточава направо върху седмичния отчет за сделките и прогнозите ми за бъдещото развитие.

Тези неделни отчети вече десет години се бяха превърнали в част от живота ми. Домашните могат да почакат, обикновено казваше той. Много по-важно за мен било да познавам всяка подробност от империята, която един ден ще наследя, и по тази причина ме караше непрекъснато да изучавам документите, които носеше от офиса вкъщи. Когато завърших гимназия, вече можех на секундата да преценя как ще ни се отразят колебанията в цените на суровините по световните пазари, въпреки че хабер си нямах в коя година е обезглавен Чарлз I.

В петък вечер с нетърпение очаквах вечерята с Кейт. Без дебелото палто и ботушите, които носеше в Плъмптън, тя беше още по-изумително красива. Беше облечена в лъскава червена рокля, проста и съблазнителна, а черната й коса се стелеше по рамената й. Излъчваше някаква вътрешна светлина, произтичаща от кипящата й жизненост. Прекарахме много весела и приятна, поне за мен, вечер. Хапнахме, потанцувахме и си поприказвахме.

Докато се поклащахме бавно на дансинга под звуците на романтичен блус, Кейт внесе единствената сериозна нотка в нашата вечер:

— Видях в сутрешния вестник бележката за съдебното разследване по повод смъртта на твоя приятел — каза тя.

Докоснах с устни косата й. Миришеше много хубаво.

— Смърт при злополука — измърморих отнесено, — но не смятам така.

Кейт възкликна леко и ме погледна.

— Ще ти разкажа цялата история, когато узная всичко — поясних, наслаждавайки се на извивката на шията й. Странно, помислих си, как е възможно да изпитваш едновременно две силни чувства. Удоволствието да се отдадеш на магията на танца с Кейт и пробождащото съчувствие към Сила, която се опитваше да се примири със самотата на стотина километра оттук, сред ветровитите хълмове на Котсуолдс.

— Разкажи ми сега — заинтригувано каза Кейт. — Ако не е злополука, какво е станало?

Поколебах се. Не исках действителността да се вмъкне и да измести магията на вечерта.

— Хайде, хайде — усмихнато ме подтикна тя, — не можеш да спреш дотук. Умирам от любопитство.

И така й разказах за жицата. Тя беше толкова изненадана, че спря да танцува и двамата останахме неподвижни на дансинга сред другите двойки, които се разминаваха и бутаха в нас.

— Боже господи — възкликна тя, — колко е… зловещо.

Накара ме да й обясня защо съдът е стигнал до това заключение и след като й обясних, че поради изчезването на жицата не са останали никакви доказателства, тя каза:

— Не мога да понеса мисълта, че някой ще се измъкне безнаказано след подобно отвратително деяние.

— Аз също, но ти обещавам, че доколкото зависи от мен, няма да позволя да стане.

— Точно така — сериозно произнесе тя. После отново влезе в ритъма на музиката, сложих ръце на тялото й и продължихме танца си. Повече не стана дума за Бил.

В онази вечер през по-голямата част от времето ми се струваше, че краката ми не докосват земята, а в колената си усещах някаква странна слабост. Кейт като че ли не го забелязваше, беше дружелюбна, в добро настроение, преливаща от оживление, без да изпада нито за миг в сантиментални чувства.

Когато й отворих вратата, за да седне в колата, изпратена от чичо Джордж да я прибере у дома, в Съсекс, бях открил колко болезнено е да си влюбен. Бях превъзбуден като изопната струна. И същевременно ме гризеше усещането, че тя навярно не изпитва подобни чувства към мен.

Вече знаех със сигурност, че искам да се оженя за Кейт. Мисълта, че тя може би не ме иска, ме изпълваше с горчивина.

На следващия ден се състезавах в Кемптън парк. В стаята с теглилките попаднах на Дейн. Разменихме общи приказки за това-онова, за времето, новите планове на Пит за нас и конете ни. Обичайните приказки между жокеи. После Дейн каза:

— Излизал си вчера с Кейт, нали?

— Да.

— И къде ходихте?

— В Речния клуб. А ти къде я води?

— Тя не ти ли каза? — попита Дейн.

— Каза да питам теб.

— В Речния клуб.

— По дяволите — изругах аз, но не се сдържах и се разсмях.

— Наравно сме — пошегува се и Дейн.

— Тя покани ли те на гости у чичо Джордж? — попитах подозрително аз.

— Отивам днес, след състезанията — усмихна се той. — А ти?

— Следващата събота — отвърнах разочаровано. — Знаеш ли, Дейн, тя ни подлага на ужасни изпитания.

— На мен не ми пречи — той ме потупа по рамото. — Недей да гледаш така нещастно, може нищо да не се получи.

— Точно това ме притеснява — въздъхнах. Той се засмя и отиде да се претегли.

Следобедът премина без особени събития. Участвах с черната си кобила в състезанието за дебютанти и Дейн ме победи с две дължини. След края на надбягванията се запътихме заедно към колите си.

— Как понася скръбта си госпожа Дейвидсън? — поинтересува се Дейн.

— Сравнително добре, като се има предвид, че изведнъж изгуби опора под краката си.

— Стигна я кошмарът на всички жокейски съпруги.