Уредникът на старта провери състезателите по списъка, за да е сигурен, че всички са налице, като междувременно обикаляше и проверяваше колко са стегнати коланите на седлата. Оказа се, че Джо Нантуич е на позицията до мен. По лицето му беше изписано обичайното неприятно изражение — донякъде кисело, отчасти предизвикателно.

— Ще ходиш ли у семейство Дейвидсън след състезанието, Алън? — попита ме той. Склонността му да фамилиарничи с мен ми беше малко неприятна, въпреки че се опитвах да не се поддавам на лоши чувства.

— Да. — После се сетих за Кейт. — Може би не веднага.

— Ще ме качиш ли до Епсъм?

— Не ми е по път — отговорих подчертано вежливо.

— Нали минаваш през Доркинг? Ако не искаш да ходиш до Епсъм, мога там да се прехвърля на автобуса. Насам ме докара един, който отиваше в Кент, та няма с какво да се прибера.

Беше доста настойчив и въпреки че според мен, ако се поразтърсеше, щеше да намери някой да го закара направо в Епсъм, се съгласих да го возя.

Застанахме на старта. Джо и Сенди заеха позиция от двете ми страни и си размениха немного любезни погледи. Сенди се усмихна злорадо, а Джо нацупи устни като дете, което се опитва да сдържа плача си. Можех да си представя какво е станало между тях; Сенди е посмачкал раздутото самочувствие на Джо, като му е изиграл някой от номерата си — намазал е отвътре стъпалото на ботушите му с мармалад например.

Дадоха старта и цялото ми внимание бе погълнато от задачата да преведа Последен шанс до финиша бързо и без произшествия. Конят ми беше още доста млад, често се стряскаше от нестабилността на препятствията, когато прелиташе над тях, но отскокът му определено беше добър. Справяше се толкова успешно, че по средата на състезанието вече бях излязъл на трета позиция. Водех го малко встрани, за да вижда предварително препятствията. Последните четиристотин метра нагоре по възвишението обаче му дойдоха в повече и се класирахме на шесто място. На мен това ми стигаше, а и Сила щеше да се поуспокои.

Сенди Мейсън финишира преди мен, конят на Джо Нантуич мина край нас в галоп с празно седло и развяващи се поводи. Обърнах се и видях в далечината дребна фигурка — Джо се прибираше пешком. Със сигурност щеше да ми се наложи по пътя до Доркинг да изслушам пълен разказ за всяка стъпка на коня, довела до тази неописуема катастрофа.

Разседлах Последен шанс, отидох в стаята с теглилките и се преоблякох в чисто новичката униформа с емблемата на Кейт. Накарах Клем да ми приготви петкилограмов пояс с оловни пластини, колкото беше необходимо, за да участвам в надбягването за аматьори, и излязох да потърся госпожица Елъри-Пен.

Тя стоеше облегната на перилата на парадния ринг — заграденото място, където се оглеждаха конете — и погледът й се спираше ту върху състезателните животни, ту биваше привлечен и изпълнен с прекалено голяма, както ми се стори, доза интерес от Дейн Хилмън — един от смелите, очарователни млади мъже, с които я бях запознал.

— Господин Хилмън тъкмо ми разказваше, че онова окаяно кокалесто същество ей там — онова с клепналите уши, дето си е навело главата до коленете — било най-бързият бегач в следващото състезание. Да му повярвам ли, или това е от майтапите, които си правите с новобранците?

— Няма лъжа — успокоих я аз. — Той е най-добрият. Вярно, не е пръв красавец, но в тази компания със сигурност ще стане победител.

— Конете, които пристъпят с наведена глава, обикновено се оказват добри скачачи — обясни Дейн. — Гледат къде стъпват.

— Но на мен ми харесва онова великолепно създание — Кейт погледна към един дорест кон с извит гръб и високо вдигната глава. Беше наметнат с чул, за да не настине на февруарския студ, но изпод него се подаваше задницата му — закръглена и с лъскав косъм.

— Много е охранен — каза Дейн. — Сигурно си е отял на воля, докато траеха снеговете, а после не са го тренирали достатъчно. Ще окапе още на първото препятствие.

— Изглежда, при конете е пълно с парадокси също като в книгите на Честъртън. Глупаците изглеждат добре, а добрите изглеждат глупави.

— Не е така — възразихме в един глас с Дейн.

— Госпожице Елъри-Пен, с удоволствие ще се заема да ви обучавам как да определяте качествата на конете — предложи Дейн.

— Имайте предвид, че уча бавно — предупреди го Кейт.

— Още по-добре — зарадва се той.

— Ти не участваш ли в надбягванията днес? — попитах със скрита надежда.

— Само в последните две. Не се безпокой, ще се грижа за госпожица Елъри-Пен, докато ти се състезаваш с коня й — отвърна ми Дейн широко усмихнат.

— И вие ли сте жокей, господин Хилман? — удивено възкликна Кейт.

— Да — кратко й отвърна той, без да се впуска в обяснения. Беше сред изгряващите звезди в нашата професия и скоро щеше да се изкачи до върха. Пит Грегъри го откри пръв и това обстоятелство, както и естествената симпатия помежду ни често ни събираха. Случваше се дори да ни бъркат. И двамата бяхме почти на една и съща възраст, с тъмни коси, със среден ръст и телосложение. Когато седнехме на седлото обаче, разликата ставаше очевидна — той винаги щеше да ме превъзхожда като жокей.

— Аз пък си мислех, че най-лесно се познават жокеите — нали все са лилипути — поясни Кейт, — но вие двамата сте съвсем прилични на ръст. — Когато говореше с нас, й се налагаше да гледа нагоре, въпреки че и тя не беше от ниските.

Засмяхме се, а аз й обясних:

— И другите жокей в нашия спорт обикновено също са с приличен ръст. По-лесно се задържаш на седлото, ако имаш дълги крака.

— И при гонките без скокове се срещат високи жокеи — добави Дейн. — Само че те са доста кльощави.

— Разбихте всичките ми заблуди — въздъхна Кейт.

— Новият ти кон го бива, Алън — обърна се към мен Дейн. — Догодина ще стане много добър на препятствията.

— И вие ли яздите собствените си коне днес? — попита го Кейт.

— А, не. Аз нямам такива. Състезавам се в категорията на професионалистите, а на тях им е забранено да стават собственици.

— Професионалист ли сте? — Веждите на Кейт се извиха на дъга от изумление. Очевидно беше обърнала внимание на добре скроения костюм, късото палто от камилска вълна, приятния глас и добрите му обноски. Стана ми забавно — още една от заблудите й се изпари.

— Да. Така се препитавам — усмихнато потвърди Дейн. — За разлика от Алън нямам приказно богат баща. Но поне ми плащат, за да върша онова, което ми доставя най-голямо удоволствие на този свят. И това положение напълно ме удовлетворява.

Кейт ни изгледа съсредоточено.

— Може би след време ще успея да разбера какво ви кара да рискувате красивите си глави.

— Когато разберете, моля ви, кажете и на нас. За мен този въпрос продължава да бъде пълна загадка — каза й Дейн.

Разходихме се обратно до трибуните, за да гледаме третата гонка. Зле изглеждащият кон спечели, препускайки в лек тръс с двадесет дължини преднина. Любимецът на Кейт изостана на опашката на първата миля и отказа да прескочи третото препятствие.

— Не смятайте, че винаги познаваме кой ще е победителят — каза й Дейн. — Жокеите правят лоши прогнози. Но този имаше стопроцентов шанс да победи.

„Стопроцентов шанс“. Този най-обикновен израз, използван при състезанията, се заби като игла в главата ми. Нападателят на Бил Дейвидсън е разчитал точно на това — че Адмирал е стопроцентов фаворит.

Стопроцентов шанс. Да загине…

Конят на Кейт, като се има предвид, че за мен беше случайно изтеглена карта, се справи по-добре от очакванията ми. На второто препятствие направи по-къса крачка и се препъна в трупите. Излетях нагоре от седлото, но отново паднах на него по-скоро по щастлива случайност, отколкото заради правилна реакция. Очевидно с този трик Божествен се беше отървал от предишния си жокей, към когото в момента изпитвах най-топло съчувствие. Повтори ми номера на третия ров, но след това не ми създаде повече проблеми. Дори получи неочакван прилив на енергия нагоре по хълмчето, задмина няколко изчерпали силите си коня и се класира на четвърто място.