Тук оградите бяха само стълбове и метална жица, но именно бодливата тел ме накара да реша, че трябва за най-късо време максимално да се отдалеча от преследвачите си. Ако позволех на таксиджиите бавно да ме следват от поле до поле, можех да се озова в някой ъгъл, от който дори и с Адмирал нямаше да мога да се измъкна.
Доволен бях, че слънцето грееше, защото поне можех да разбера в коя посока се движа. След като вече бях поел на изток, беше важно да си определя някаква цел и затова реших да отведа Адмирал обратно в конюшнята му в стопанството на Пит.
Пресметнах, че би трябвало да измина около трийсетина километра, и се мъчех да си спомня какво представлява областта дотам. Имаше и други малки парцели фермерска земя, които някъде напред отстъпваха място на засажденията на Управлението по горите. Оттам имаше малко път през една гола местност, преди да стигна глухото, малко селце, където Пит тренираше конете. Имах бегла представа за пътищата, пресичащи района, и на всеки от тях бих могъл да бъда забелязан от преследвачите на „Марконикарс“.
С тази неприятна мисъл в главата успях да открия малко по-напред страничен път. Спуснах се по него през една арка и затрополих надолу по склона, като търсех отвор в запустялата зеленина от другата страна на полето, когато една черна кола зави долу по шосето и се насочи право към мен. Без да дам на Адмирал и миг отдих, го пришпорих и го насочих към върха на склона.
Ограждението беше твърде високо и неочаквано за него, но той се напрегна максимално. Скочи мощно срещу преградата от омотана тел и букови клонаци, проби си път с шум и трясък и за малко не си нарани коленете в по-високия терен на следващото поле. То бе изорано и засято с кръмно цвекло, беше трудно за преминаване, но въпреки това го подкарах в лек галоп, като чух зад себе си изсвирването на рязко натиснати спирачки. Хвърлих един поглед и видях, че мъжът се е насочил към дупката, направена от Адмирал, но не се бе решил да ме преследва нагоре и открих с облекчение, че това не е човекът с пистолета.
Все пак разполагаше с радио. Месторазположението ми щеше да бъде известно на „Марконикарс“ след минута.
Оставих още едно поле между нас и таксито, преди да разгледам какви наранявания си бе причинил Адмирал. За мое облекчение имаше само няколко драскотини и малка порезна рана на коляното, откъдето се бе проточила струйка кръв. Щеше да спре сама.
Като го потупвах по врата и се учудвах на спокойния му характер въпреки критичните обстоятелства, аз се хванах за кожения колан, който го опасваше, и се метнах отново на гърба му. Покривалото се бе изместило надясно и се бе препънало, но нарочно не го оправих, защото така беше по-добре за краката ми, отколкото да го яздя съвсем на голо.
След три или четири парцела обработваема земя започна гъсталак и пред мен се простряха владенията на Управлението на горите.
Дърветата, повечето иглолистни, бяха засадени на големи блокове, разделени с груби ровове. Те служеха едновременно за пътеки на горските и за прегради в случай на пожар. Срещаха се на почти всеки километър разстояние и на определени интервали се пресичаха от подобни перпендикулярни изкопи.
Исках да поема на югоизток, но като използвах часовника си и слънцето, открих, че големите канавки са прокарани в посока север-юг и съответно изток-запад. Като прецених, че това ще ми коства допълнителни километри, подкарах Адмирал по един насочен на изток ров, после по следващия свих вдясно на юг, после отново наляво на изток и така — зигзагообразно като рак — започнах да прекосявам гористата местност.
Секторите на залесителните пояси бяха на различна възраст и на различен етап от растежа на дърветата и когато поех на юг, открих, че зоната, оставаща от лявата ми страна, е засята с дървета, високи само малко над половин метър. Това не ме разтревожи особено, докато не видях камионетка в червено и бяло да се носи бързо, очевидно през средата на гористата местност.
Дръпнах леко юздите на Адмирал и го спрях. Като се огледах внимателно, видях стълбовете на високата телена ограда, която бележеше границата между малките борчета и шосето оттатък. Ако обърнех на изток при следващия ров според схемата, би трябвало да изляза право на шосето.
Оттатъшната страна на пътя изглеждаше подобна на тази, в която сега се намирах: равни редици иглолистни дървета, засадени по внимателен план.
Знаех, че в даден момент ще се наложи да пресека шосето по някакъв начин. Ако се оттеглех обратно в тази част на гората, която бях вече пресякъл, за да не поемам повече рискове, трябваше да прекарам там цялата нощ. Освен това си помислих, подкарвайки Адмирал в лек галоп по водещия на юг ров и после на изток, че бих желал да имам по-сериозно прикритие.
Пред мен телените врати към пътя бяха отворени и преди да ги премина, спрях, за да го огледам внимателно и в двете му посоки. Отсреща насажденията не бяха изцяло заградени с висока телена ограда, както в района, който преминах. Там имаше само три бетонни стълба, между които бе опъната телената ограда.
Бързо трябваше да пресека шосето, защото в момента бях скрит колкото пъстър фазан сред снежно поле. От преминаващите коли към мен се обръщаха любопитни глави. Слава богу, не забелязах нищо, прилично на такси на „Марконикарс“, и като почаках за пролука в движението, цъкнах с език и подкарах Адмирал към металната ограда насреща. Копитата му звучно зачаткаха по асфалта, изтупкаха гръмко на банкета и той се вдигна във въздуха като птица. Точно пред нас нямаше ров, а само млади борчета и когато Адмирал се приземи, аз го подкарах в лек тръс, преди да се ориентирам накъде да потегля между дърветата.
Когато стигнах до поредния изкоп, отново проверих с помощта на часовника и слънцето посоката, за да се уверя, че се движа по направление изток-запад, и подкарах с добро темпо. Почвата под нас беше идеална, суха, поръсена с листа и борови иглички, и Адмирал, въпреки че беше участвал в петкилометрова гонка и беше изминал още десетина по неравен и непознат терен, въобще не показваше признак на изтощение.
Направихме още два завоя и слънцето започна да потъва в облаци, като помрачи блестящия пролетен следобед; мен не ме тревожеше обаче леко посърващата красота, а фактът, че нямаше да мога да използвам повече часовника си като компас, докато слънцето не се покажеше отново. Трябваше да внимавам да не се изгубя.
Точно пред мен вдясно се появи обрасъл с трева хълм с малък заоблен връх. Околните борове го обграждаха като скала в морето Отново бях излязъл от района на големите дървета и яздех в сектори с млади насаждения, малко по-високи от главата ми, и можех да видя хълма съвсем ясно. Един мъж, тъмно очертан силует, стоеше на върха и размахваше ръце.
Не го свързах със себе си, защото си въобразявах, че съм се измъкнал от преследвачите си, и заради това всичко, което се случи впоследствие, беше пълна изненада и наистина неочаквана беда.
От една канавка вдясно, която не бях стигнал още и не можех да видя какво имаше там, се подаде блестяща черна форма, пресече пътя ми и спря, като блокира цялата ширина на горския път. Това беше въпросната „Уолсли“.
Младите борчета от двете ми страни бяха твърде тъпички и ниски, за да се промуша през тях. Огледах се през рамо. Едно грозновато черно такси „Марконикарс“ беше запушило просеката зад мен.
Бях толкова близо до първата кола, че можех да забележа лицето на един от мъжете, който, захилен злобно, ме гледаше от стъклото на задната врата.
Реших, че дори да счупя врата си или този на Адмирал в опита си да се измъкна, пак беше по-добре, отколкото да се озова послушно в черната кола.
Имаше съвсем кратък промеждутък между появата на черната „Уолсли“ и удара на петите ми, които пришпориха силно Адмирал.
Нямах основания да предположа, че ще го направи. Един кон се осмелява донякъде и това е всичко. Зад себе си вече бе имал достатъчно тежък ден. Можеше да бъде и най-добрият състезателен кон в Англия, но… Мислите пробягаха през съзнанието ми за секунда и отлетяха. Концентрирах се напълно, като подкарвах Адмирал към скок.
