Позвънихме на вратата и след дълга пауза ни отвориха. Младолик, добре изглеждащ мъж с вестник в ръка ни погледна изпитателно.

— Мога ли да говоря с господин Лоусън, моля? — казах.

— Аз съм Лоусън — отвърна той и се прозя.

Казах, че съм научил, че дава под наем фургон за коне. Той потърка носа си с палец, докато ни гледаше отгоре.

— Много е стар — рече най-после — и зависи кога ви трябва.

— Бихме ли могли да го видим — попитах.

— Да — отвърна той, — изчакайте ме за минутка.

Чухме го да вика и един момичешки глас да му отвръща. После се появи отново, но вече без вестника.

— Той е отзад — обясни ни домакинът, като ни поведе. Конският фургон беше на открито, отчасти закрит от сеното, струпано в холандския обор. АРХ 708. Моят стар приятел.

Казах на Лоусън, че наистина бих искал да наема фургона му, но същевременно ми се ще да знам кой го е наел преди осем дни. И понеже намери въпроса ми за много подозрителен и показа, че иска час по-скоро да се освободи от нас, му съобщих причините, поради които искам да знам това.

— Това не е бил моят фургон — рече веднага той.

— Беше — отвърнах му.

— На никого не съм го давал под наем преди осем дни. През целия ден беше тук.

— Той беше в Мейдънхед — настоях аз.

Той ме гледа близо половин минута. После добави:

— Ако сте прав, бил е взет, без да знам. Заедно със семейството ми отсъствахме този уикенд. Бяхме в Лондон.

— Колко души знаеха, че сте заминали? — попитах.

— Около дванайсет милиона, предполагам — засмя се той. — Участвахме в онова семейно състезание в петък вечер. Съпругата ми, най-големият ми син, дъщеря ми и аз. По-малкият нямаше право да участва, защото е само на десет години. Доста се ядоса. Пред камерата жена ми каза, че в събота ще посетим зоологическата градина и Лондонската кула в неделя и няма да се върнем вкъщи преди понеделник.

— А колко време преди състезанието — въздъхнах аз — знаехте, че ще бъдете включени в него?

— Две седмици преди това всичко за нашето участие беше описано в местните вестници. Малко се раздразних от това. Не е нужно всеки скитник в околността да знае, че ще отсъстваш със семейството си от дома. Разбира се, тук се навъртаха моите работници, но не е същото.

— Бихте ли ги попитали дали са видели някой да взима временно фургона?

— Предполагам, че да. Почти е време за доенето на кравите, така че скоро ще дойдат. Но все пак си мисля, че сте сбъркали регистрационния номер.

— А имате ли чистокръвен дорест ловджийски кон — попитах, — който да има бяла звезда на челото, провиснало ухо и пухкава опашка?

— Да, имам. — Скептицизмът му бързо изчезна. — Той е в обора, ей там.

— Сигурно вашите хора са забелязали, че го няма, когато са дошли, за да нахранят животните вечерта? — рекох.

— Брат ми — той живее на около два километра оттук — понякога го взима, когато му потрябва. Хората ми сигурно са предположили, че той го е взел. Ще ги попитам.

— Бихте ли ги запитали също дали са намирали една вратовръзка във фургона? — допълних. — Загубих я там, а съм много привързан към нея. Ако ми я върнат, ще получат десет кинта.

— Ще ги питам — обеща Лоусън. — Влезте в къщата, докато чакате.

Влязохме от задната врата и преминахме през изграден от камък хол до удобна, претъпкана с мебели всекидневна, където той ни остави. Отдалеч се дочуваха гласовете на жена му и децата, както и подрънкването на чаени чаши. На масата беше оставена недовършена кръстословица, а на пода бяха пръснати няколко жп линии от детски комплект за игра.

След известно време Лоусън се върна отново.

— Съжалявам — работниците са мислили, че брат ми е взел коня, и никой не е забелязал фургонът да липсва. Също така казаха, че не са намирали никаква вратовръзка. Те са слепи като прилепи освен в случаите, когато липсва нещо тяхно.

Благодарих му и се извиних за цялото безпокойство, а той ме помоли да му съобщя, ако открия кой е взимал фургона му.

Кейт и моя милост потеглихме към морето.

— Разследването не беше особено резултатно, не мислиш ли? — попита ме тя. — Всеки би могъл да вземе фургона му.

— Трябва да е бил някой, който е знаел, че се намира там — изтъкнах. — Смятам, че са решили да го използват именно защото е толкова леснодостъпен. Ако не са знаели, че ще е толкова лесно да се вземе, биха ми предали съобщението по друг начин. Допускам, че някой от работниците му, които гледат животните, знае повече, отколкото казва. Сигурно е взел някоя и друга банкнота и е качил коня във фургона, за да бъде сценката по-естествена. Разбира се, той няма да се втурне да признава това на Лоусън.

— Както и да е, няма значение — каза Кейт с весел тон. — Все пак е добре, че фермерът Лоусън няма нищо общо с това. Щеше да бъде доста потресаващо, ако се беше оказал главатар на банда. Може би щяха да ти опрат пистолет зад ухото, да те набутат във варел с цимент и да те хвърлят в морето, а аз щях да бъда завързана на някоя жп линия.

— Ако мислех, че може да е бандитски главатар — засмях се аз, — нямаше да те водя тук.

— Бъди предпазлив — погледна ме тя особено — или постепенно ще се превърнеш в изнежен дърт козел като чичо Джордж. Той винаги държи леля Деб на една ръка разстояние от всяка трудност, да не говорим за опасност. Може би затова е толкова откъсната от съвременния живот.

— И все пак не мислиш ли, че опасността би трябвало да се избягва? — попитах я.

— Разбира се, че не. Смятам, че ако има нещо, с което трябва да се справиш, опасността може да върви по дяволите.

Тя размаха широко дясната си ръка, за да покаже колко малко я е грижа за опасността, и точно зад нас някой силно натисна клаксона си. Задмина ни мъж, който свирепо изгледа Кейт заради този внезапен и объркващ сигнал. Тя се разсмя.

Завихме към морето край Уортинг и продължихме на изток по крайбрежното шосе. Мирисът на сол и водорасли беше силен и освежаващ. Минахме край пространства, застроени с нови бунгала близо до Уортинг, край пристанищата и електроцентралите на Шорхъм, Саутуик и Портсдейл, спокойните и невъзмутими фасади на къщите в Хоув и излязохме на крайморския булевард на Брайтън. Кейт насочи колата към едно малко площадче в града и спря.

— Да идем до морето — предложи тя. — Обожавам го.

Минахме през пътя надолу по стъпалата и пресякохме дъсчения тротоар, за да стъпим на морския пясък. Кейт смъкна обувките си и изсипа от тях струйка ситни камъчета. Слънцето грееше топло и приливът беше свършил. Разхождахме се бавно по плажа около два километра, като прескачахме образуващите се тук-там локвички морска вода, и после се върнахме обратно. Беше божествен следобед.

Когато, хванати ръка за ръка, се изкачвахме към мястото, където беше оставена колата на Кейт, за първи път забелязах, че е паркирала на стотина метра от хотел „Павилион Плаза“, където преди десетина дни бях докарал Клифърд Тюдор от Плъмптън.

Говорим за вълка и ето го и него, помислих си. Едрият мъж стоеше на стъпалата на хотела и говореше с униформения портиер. Дори от разстояние не можеше да се сбърка ръстът му, тъмната кожа, важно изправената глава. Гледах го с разсеян поглед.

Тъкмо преди да влезем в колата на Кейт, пристигна такси, задмина ни и спря пред стълбите на хотела. Беше черно, с жълта табелка на вратата и този път достатъчно близо до мен, за да прочета: „Марконикарс“. Погледнах бързо към шофьора и видях профила му, докато минаваше покрай нас. Имаше голям нос и оредяваща коса и никога досега не го бях виждал.

Клифърд Тюдор размени още няколко думи с портиера, спусна се по стъпалата и влезе направо в таксито, без да се затруднява да обяснява на шофьора къде иска да го откара. Таксито потегли незабавно.

— Какво си се зазяпал? — попита Кейт, застанала до колата.

— Нищо особено — отвърнах, — исках да те питам имаш ли нещо против да изпием по един чай в хотел „Павилион Плаза“.

— Идеята е малко глупава — отговори тя. — Леля Деб после ще ни го изкара през носа.