След обяда чичо Джордж ме покани в кабинета си, за да видя това, което наричаше свои „трофеи“. Това беше колекция от предмети, принадлежали на различни примитивни или варварски народи, която, доколкото можах да преценя, би свършила много добра работа на всеки малък музей.

Редици от оръжия заедно с бижута, гърнета и ритуални предмети бяха обозначени и наредени на лавици зад стъклени врати, покриващи три от стените на помещението. Между предметите имаше неща от Централна Африка и Полинезийските острови, от ерата на викингите в Норвегия и от маорите в Нова Зеландия. Интересите на чичо Джордж покриваха цялото земно кълбо.

— Изучавам различните народи подробно — обясни ми той. — След като се пенсионирах, това ме ангажира и го намирам увлекателно. Знаете ли, че на островите Фиджи мъжете имали обичай да охранват добре жените си, като добитък, и после да ги изяждат?

Очите му светнаха и заподозрях, че част от удоволствието, измъквано от примитивните хора, се криеше в съзерцанието на първобитното им насилие. Може би се нуждаеше от духовна противоотрова срещу онези обеди в „Риц“ и матинетата.

— Кой народ изучавате сега? — попитах. — Кейт ми каза нещо за индианците…

Изглежда му стана приятно, че проявявам такъв интерес към неговото хоби.

— Да. Правя преглед на древните народи на двете Америки и северноамериканските индианци бяха последният предмет на изследването ми. Разделът за тях е там.

Той ме заведе до един ъгъл на просторния кабинет. Сбирките от пера, броеници от мъниста, ножове и стрели изглеждаха почти толкова смешни, както и в онези филми за Дивия запад, но не се съмнявах, че предметите са оригинални. А в центъра на колекцията висеше кичур черна коса с някакво избеляло парче от материя, висящо под нея, към което бе прикрепен лаконичен надпис „скалп“.

Обърнах се и изненадах чичо Джордж, който ме наблюдаваше с тайно удоволствие. Той отклони погледа си към шкафа.

— О, да — каза. — Скалпът е истински. Той е само на около сто години.

— Интересно — казах с равен глас.

— Загубих около година със северноамериканските индианци, защото там има много различни племена — продължи той. — Но сега вече работя върху Централна Америка. После ще се заема с южноамериканските, с инките и хората от Огнена земя и така нататък. Не съм учен, разбира се, не съм работил на място, но пиша понякога статии за различни издания. В момента съм зает с една серия за индианците в „Удивителен свят“ — седмично издание за младежите. — Тлъстите му бузи се разтресоха, докато се смееше тихо на това, което трябваше да е изключителна шега. После стегна устни. Розовите гънки от плътта му се поуспокоиха и той закрачи към вратата.

Последвах го и спрях пред голямото, инкрустирано и полирано в черно дъбово бюро, поставено пред прозореца. На него извън двата телефона и сребърна мастилница имаше няколко албума с бледосини корици, надписани „Арапахи“, „Чероки“, „Сиукси“, „Навахо“ и „Мохоук“.

Отделно от това имаше и друга папка, надписана „Маи“, и ръката ме засърбя да я разтворя, защото никога досега не бях чувал за подобно племе. Пухкавите пръсти на чичо Джордж твърдо затиснаха корицата на папката и я затвориха отново.

— Току-що почнах да работя върху този народ — каза той с извинителен тон. — Все още няма какво особено да се види.

— Никога не съм чувал за подобно племе.

— Те са централноамерикански индианци, а не северни — каза той с любезен тон. — Били са астрономи и математици, знаете ли. Много цивилизовани. Намирам ги очарователни. Те са открили обработката на каучука и са го правили на топки далеч преди да е бил известен в Европа. Сега изследвам войните им. Опитвам се да разбера какво са правили с военнопленниците си. Някои от техните фрески показват пленници, молещи за милост.

Спря, очите му бяха втренчени в мен, като ме преценяваше.

— Бихте ли искали да ми помогнете при съпоставянето на данните, които вече съм събрал? — попита той.

— Ами… аз… хъм… — започнах.

— Предположих, че няма да искате — тлъстинките на чичо Джордж отново заиграха. — Несъмнено ще предпочетете да разходите Кейт.

Чудех се как леля Деб ще реагира на подобно предложение, това беше истински дар. И така в три часа аз и Кейт се оказахме близо до големия гараж зад къщата, вече изслушали напътствията на леля Деб да не закъсняваме за чая.

— Помниш ли, че преди седмица ти разказвах за това как умря Бил Дейвидсън? — казах аз, докато помагах на Кейт да отвори вратите на гаража.

— Как бих могла да забравя?

— Случайно да си споменавала за това на някого следващата сутрин? Няма особена причина да си го правила… но все пак много бих искал да знам дали все пак не си споделила с някого.

— Не мога да си спомня — смръщи изящното си носле, — но мисля, че не съм. Разбира се, казах на леля Деб и на чичо Джордж на закуска. Не мога да се сетя за някой друг. Не съм мислила, че това е някаква тайна — гласът й се повиши към края на изречението.

— Не е — отвърнах успокояващо, като притварях обратно вратата. — С какво се занимаваше чичо Джордж, преди да се пенсионира и да се заеме с антропологията?

— Пенсиониран? — каза тя. — О, това е само една от шегите му. Той се е пенсионирал, когато е бил около трийсетгодишен, веднага след като е наследил огромен личен доход от баща си. Вече десетилетия наред той и леля Деб обикалят всеки три години света, като събират всички онези отвратителни реликви, които ти е показал в кабинета си. Какво мислиш за тях?

Не можах да прикрия отвращението си и тя се засмя с думите:

— Аз съм на същото мнение, но никога не го оставям да заподозре това. Много е отдаден на заниманията си.

Гаражът се оказа преустроен обор. Имаше достатъчно много място за четирите коли, подредени в един ред. Едната беше големият „Даймлер“, нова бледожълта кола с гюрук, моят „Лотос“ бе след него и след известно празно пространство бе паркиран стар черен кабриолет осем конски сили — общественият знак за положението им. Всичките, включително и моята, бяха идеално чисти. Кълберстън беше без грешка.

— Използваме старата кола за пазаруване в селото и така нататък — каза ми Кейт. — Тази, кремавата, е моя — прелестна е, нали? Чичо Джордж ми я подари преди година, когато дойдох от Швейцария. Нали е възхитителна? — Тя я потупа с обич.

— Може ли да излезем с твоята вместо с моята, ако нямаш нищо против — предложих. — Ще ми доставиш голямо удоволствие.

Стана й приятно. Тя вдигна гюрука, завърза синя копринена кърпа на главата си и подкара надолу към завоя, а после по пътя към селото.

— Къде да отидем? — попита тя.

— Бих предпочел към Стейнинг — отвърнах.

— Това е странно предпочитание — обади се тя. — Какво ще кажеш за морето?

— Бих искал да се обадя на един фермер в Уошингтън, близо до Стейнинг, за да го разпитам за конския му фургон — казах. И споделих как няколко мъже в един фургон се опитаха насила да изтръгнат от мен обещание да не задавам повече въпроси, свързани със смъртта на Бил.

— Това беше конски фургон, принадлежащ на един фермер в Уошингтън — завърших разказа си. — Искам да го попитам кой е наел фургона му миналата събота.

— Велики боже — каза Кейт. — Каква шегичка.

Тя настъпи педала. Седях отстрани и се наслаждавах на лицето й. Красивият профил, синият шал, развяван от вятъра, една измъкнала се къдрица от косата, играеща върху челото й, топлата червенина на добре очертаните устни. Можеше да стопи сърцето ми.

До Уошингтън имаше двайсетина километра. Влязохме в селото и спряхме, а аз попитах едни деца, връщащи се от неделното училище, къде живее фермерът Лоусън.

— Ей натам — каза по-високото момиченце, като посочи с ръка.

„Ей натам“ се оказа процъфтяваща ферма, солидна стара селска къща и голям нов обор от холандски тип, издигнат зад нея. Кейт спря колата в двора и минахме през една градинска портичка, за да стигнем до дома на стопаните. Неделя следобед не е най-доброто време да потърсиш един фермер, който може би се наслаждаваше на единственото възможно време за излежаване през седмицата, но нямаше как.