— Лельо Деб! — каза Кейт, изчервена мъчително. Очевидно беше по-лошо, отколкото тя бе очаквала.

— Разбирам ви много добре, госпожо Пен — казах възпитано.

— Добре — отвърна ми тя, — в такъв случай надявам се, че ще прекарате приятно с нас. Мога ли да ви налея още малко чай?

Като ме постави на място и получи, както предполагаше, моята признателност, тя се подготви да бъде благоразположена домакиня.

Имаше спокойната властност на хората, чиито желания са били закон още от люлката. Започна приятен разговор за времето и градината си и как слънцето е накарало жълтите нарциси да поникнат.

После вратата се отвори и влезе един мъж. Изправих се на крака.

— Чичо Джордж — каза Кейт, — това е Алън Йорк.

Изглеждаше десет години по-млад от съпругата си. Имаше гъста, добре поддържана сива коса и розов тен на лицето, като човек току-що излязъл от банята. Ръкувахме се — дланта му беше мека и същевременно влажна.

Леля Деб каза без следа от неодобрение:

— Джордж, господин Йорк е един от приятелите жокеи на Кейт.

— Да — кимна той, — Кейт ми каза, че пристигате. Радвам се да ви видя.

Гледаше леля Деб, докато тя му наливаше чай, пое чашата и се усмихна със забележителна топлота.

Беше доста пълен за ръста си, но не беше дебел, с увиснал корем. Беше просто едър, като че ли бе подплатен и в крайна сметка изглеждаше весело закръглен. Притежаваше добродушното изражение, често срещано у пълните хора, известна мека, почти глупава отпуснатост на лицевите мускули. А същевременно ме гледаше преценяващо над ръба на чашата, с остри и неусмихващи се очи, потънали в тлъстина. Напомни ми за много бизнесмени, които бях срещал в работата си — потупващите се по гърба „ела-да-играем-голф“ мъже, способни с едната ръка да пият шампанско „Круг“ реколта 1949 и да хапват хайвер, а с другата да преглеждат и подписват важни договори.

Остави чашата до себе си, усмихна се и изражението му се промени.

— Много ми е любопитно да ви видя, господин Йорк — каза той, като сядаше и ми направи знак да сторя същото. Разглеждаше ме много внимателно, сантиметър по сантиметър, докато ме разпитваше какво ми е мнението за Божествения. Обсъждахме възможностите на коня заедно с Кейт, което означаваше, че аз говорех повече, тъй като Кейт знаеше малко неща, а общите познания на чичо Джордж за състезанията бяха замръзнали от деня, в който Обедно слънце бе спечелил дербито през 1937.

— Запомнил го е заради „Лудите кучета и англичаните“? — каза Кейт. — През цялото време отрича, но не мисля, че знае името на някой друг кон.

— О, разбира се, че знам — протестира чичо Джордж. — Буцефал, Пегас и Черната Беси.

— Тогава защо подарихте състезателен кон на племенницата си? — засмях се аз.

Чичо Джордж отвори уста, но я затвори. Премигна и накрая рече:

— Мислех си, че би трябвало да се среща с повече хора. Тук с нас няма младежка компания и смятам, че обкръжението й е доста затворено.

Леля Деб, която скучаеше мълчаливо заради конската тематика, отново взе участие в разговора.

— Глупости — каза рязко, — тя е възпитана и отгледана като мен, както се полагаше. В наши дни на момите им се дава много свобода и в резултат на това се увличат и обвързват с преследвачи на богатства или със случайно срещнати хора без добър произход. Девойките се нуждаят от строгост и напътствия, ако трябва да се държат като дами и да стигнат до подходящи, равностойни бракове.

В крайна сметка ми оказа милостта да избягва да ме гледа в очите, докато говореше. Вместо това се наведе и потупа спящия дакел.

Чичо Джордж смени темата с почти доловима въздишка и ме попита къде съм живял.

— Южна Родезия — казах.

— Така ли? — рече леля Деб. — Колко интересно. Вашите родители смятат ли да останат там постоянно? — Това беше внимателен опит за социална ориентация.

— И двамата са родени там — отвърнах.

— А ще дойдат ли да ви посетят в Англия? — попита чичо Джордж.

— Майка ми почина, когато бях на десет години. Баща ми би могъл да идва от време на време, но е много зает.

— Много зает с какво? — заинтересува се чичо Джордж.

— Той е търговец — казах, използвайки неопределения отговор, който постоянно давах на този въпрос. „Търговец“ беше общо понятие — покриваше от дребната цаца до това, което всъщност той беше: шеф на най-големия търговски концерн във Федерацията. Нито чичо Джордж, нито леля Деб не бяха задоволени от отговора ми, но не добавих нищо. Това щеше да притесни и разгневи леля Деб, ако ги запознаех с реалното си състояние след лекцията й за жокеите. Във всеки случай не го сторих заради Дейн — той се бе изправил срещу обществения снобизъм на леля Деб, без да има такава защита, която аз можех да използвам, а определено не се смятах за по-добър и ценен човек от него.

Вместо това изказах възхищението си от подредбата на розите по белите стени, което се хареса на леля Деб, но предизвика сардоничен поглед от страна на чичо Джордж.

— Пазим образите на прадедите си в трапезарията — рече той.

— Ще покажа на Алън — стана Кейт — къде ще спи и така нататък.

— С кола ли дойдохте? — попита чичо Джордж. Кимнах. — Тогава помоли Кълберстън — обърна се той към Кейт — да постави колата на господин Йорк в гаража. Нали ще го направиш, скъпа моя?

— Да, чичо Джордж — каза Кейт, като му се усмихна.

Докато отново минавахме през хола, за да си взема куфара от колата, Кейт каза:

— Името на шофьора на чичо Джордж всъщност не е Кълберстън. Казва се Хигинс или нещо такова. Чичо Джордж започна да го нарича Кълберстън, защото играе бридж, и скоро и ние започнахме. Горкият той. Но вече е свикнал. Представяш ли си чичо Джордж да има шофьор — каза Кейт, смеейки се, — който играе бридж.

— А чичо Джордж играе ли?

— Не, той не харесва картите или каквато и да е игра. Казва, че имало твърде много правила. Заявява, че не обича да зубри правила и не иска да се затруднява да ги помни. Мисля, че бриджът с всичките му конвенции би го накарал да откачи. Леля Деб играе доста прилично, но не се интересува много.

Измъкнах пътната си чанта от колата и влязохме обратно вътре.

— Защо не каза на леля Деб, че си аматьор жокей, че си богат и така нататък? — попита Кейт.

— А ти защо не го направи? — попитах я на свой ред. — Преди да дойда.

— Ами аз… хм… защото… — Бях я хванал неподготвена. Не можеше да съчини приличен отговор, затова го казах вместо нея.

— Заради Дейн, нали?

— Да, заради Дейн. — Очевидно й стана неудобно.

— Това напълно ме задоволява — каза тихо. — И те харесвам заради това.

Целунах я по бузата. Тя се разсмя, дръпна се от мен и затича облекчена нагоре по стълбата.

В неделя след обяда — леля Деб особено странно подчертаваше тази дума — получих разрешение да разходя Кейт с колата.

Сутринта леля Деб беше на черква заедно с Кейт и с мен като допълнение. Храмът беше на почти два километра от къщата и Кълберстън ни заведе дотам с един добре лъснат „Даймлер“. По предложение на леля Деб седнах до него. Тя и Кейт се настаниха отзад.

Докато стояхме на алеята, чакайки леля Деб да излезе от къщи, Кейт ми обясни, че чичо Джордж никога не ходи на черква.

— Прекарва повечето време в кабинета си. Това е малко помещение близо до стаята за закуска — каза ми тя. — Говори с всичките си приятели часове наред по телефона и пише трактат или нещо като монография за индианците. Мисля, че излиза само за ядене и за подобни неща.

— Доста тъпо по отношение на леля ти — казах, като се наслаждавах на мартенското слънце, което очертаваше изящната линия на челюстта й и запалваше червеникави отблясъци в черните й ресници.

— О, веднъж седмично я води до града. Там тя си прави прическа, а той преглежда разни неща в библиотеката на Британския музей. После си правят приятен обяд в „Риц“ или в друго подобно място, посещават матине или някоя изложба в следобедните часове. Наистина разнообразна програма — допълни Кейт със закачлива усмивка.