Кейт живееше на седем километра от Бърджес Хил в Съсекс.

Пристигнах в Бърджес Хил в един и двайсет, намерих пътя до гарата и паркирах на един ъгъл, скрит от голямо стрелбище. Не исках да се размотавам в Брайтън с кола: веднъж вече този „Лотос“ ме бе вкарал в капан и сега се колебаех да си показвам носа там, където можех да бъда лесно засечен от таксита, карани от Пийки, Сони, Бърг или останалите.

Пътуването ми отне шестнайсет минути. Във влака се запитах най-малко за стотен път, защо бях решил да се навирам в гнездото на осите и кого бях разтревожил, като разгласих, че не само зная за металната жица, но и възнамерявам да открия кой я е поставил? Сещах се само за два възможни отговора и единият не ми харесваше особено много.

Спомням си как казах на Клифърд Тюдор на път от Плъмптън към Брайтън, че смъртта на Бил повдига много въпроси; все едно да му бях казал направо, че съм наясно, че не става дума за злополука и смятам да направя нещо в тази насока.

Същото разясних и на Кейт. На Кейт. На Кейт. На Кейт. Колелата на влака подеха припева, надсмивайки ми се.

Е, не съм я карал да се кълне, че ще пази това в тайна, пък и не виждах необходимост. Тя би могла да разкаже на цяла Англия какво е разбрала. Но едва ли бе имала много време. В Лондон тя си тръгна някъде след полунощ, а конският фургон ме очакваше седемнайсет часа по-късно.

Влакът забави и навлезе в гарата на Брайтън. Слязох на перона и се насочих към главната врата с група пътници, но се забавих, докато минавах през чакалнята и през площада пред гарата. Там имаше около дванайсет таксита, паркирани до тротоара, шофьорите стояха до тях, като наблюдаваха пътниците, които излизаха от сградата. Разгледах ги внимателно, човек след човек.

Всичките ми бяха непознати. Никой от тях не бе идвал в Плъмптън.

Все още не бях съвсем обезкуражен — застанах на един ъгъл с добър изглед към пристигащите таксита и се настаних да чакам, като решително не обръщах внимание на студения полъх, който вледеняваше врата ми. Такситата идваха и заминаваха като работливи пчелички, довеждащи и отвеждащи пътници. Влаковете от Лондон ги привличаха като мед.

Постепенно картината се смени. Тук имаше четири различни групи таксита. Едната беше с широка зелена линия, минаваща долу по калниците, а на вратите беше написана фирмата „Зеленият оркестър“. Втората имаше жълти щитове на вратите, а върху ярката боя бяха нанесени малки черни букви. Колите от третата група бяха целите боядисани в кобалтовосиньо. В четвъртата поставих неопределените таксиметрови коли, които не принадлежаха на останалите три фирми.

Изчаках близо два часа, като постепенно се смръзвах и привличах все повече любопитни погледи на персонала от гарата. Погледнах часовника си. Последният влак, който можех да хвана, за да пристигна у Кейт в уреченото време, заминаваше след шест минути. Започнах да се протягам и да разтривам замръзналия си врат, готвейки се да си тръгвам, и тогава търпението ми бе възнаградено.

Отново започнаха да се струпват празни таксита и да правят опашка, което означаваше, че идва нов влак от Лондон. Шофьорите излизаха от колите и се събираха на групички, като си приказваха. Пристигнаха три прашни черни таксита, образували малък керван, и се наредиха на края на опашката. На вратите им имаше замърсени жълти щитове. Шофьорите им излязоха навън.

Единият от тях бе учтивият мъж, шофирал преди няколко дни конския фургон. Изглеждаше внимателен, солиден гражданин. Средна възраст, незабележителен, спокоен. Другите не познавах.

Оставаха ми три минути. Черните букви бяха мизерно дребни върху жълтите щитове. Не можех да се приближа, за да прочета какво точно пишеше там, без възпитаният шофьор да ме разпознае, а и нямах време да чакам, докато си тръгне. Отправих се бързо към билетното гише, като нетърпеливо потрепвах, докато една жена спореше за петдесетпроцентно намаление на билета за сина й. Зададох един прост въпрос.

— Как се казват такситата с жълти табели на вратите? — Младият човек на гишето ме погледна с безразличие.

— „Марконикарс“, сър. Те са с радиостанции.

Благодарих и спринтирах към перона.

Кейт живееше в една превъзходно планирана къща в стил „Кралица Ана“, която поколенията викторианци, настроени разрушително, по чудо бяха опазили. Благородната симетрия, жълтеникавата, покрита с чакъл алея, спретнатите ливади, вече окосени в ранната пролет, изгледът на солидно спокойствие и ведрост — всичко подсказваше обществена и финансова сигурност, съществуваща толкова отдавна, че вече можеше да се определи като даденост.

Отвътре къщата беше очарователна, имаше само оскъдна мебелировка, защото, макар и богати, обитателите не виждаха необходимост да бъдат показни или екстравагантни.

Кейт ме посрещна на вратата, хвана ме за ръка и ме поведе през хола.

— Леля Деб те чака, за да ти предложи чай — каза тя. — За леля Деб чаят е нещо като ритуал. Ще спечелиш благоговението й, ако си точен. Ще видиш, че тя е съвсем в стил „Едуард“. По разни причини времето е минало покрай нея.

Звучеше тревожно и извиняващо се, което ми говореше, че обича леля си и е готова да я защити, като същевременно се надява да бъда по-отстъпчив. Стиснах ръката й, като казах:

— Не се безпокой.

Кейт отвори една от двукрилите бели врати и влязохме във всекидневната. Беше приятна стая с дървена ламперия, боядисана в бяло. На земята имаше голям килим в тъмносиньо, персийски пътеки от високо качество и завеси с щамповани цветя. На канапето, поставено подходящо до запалената камина, седеше около седемдесетгодишна жена. До нея върху ниска кръгла маса имаше сребърен поднос, чаши и чинийки в стил „Краун дерби“ и сребърен чайник стил „Крал Джордж“ с каничка сметана. Тъмнокафяв дакел спеше в краката й.

Кейт мина през стаята и каза с известна официалност:

— Лельо Деб, мога ли да ти представя Алън Йорк?

Леля Деб ми протегна ръка с дланта надолу. Разтърсих я, като почувствах, че в по-младите й години сигурна е била целувана.

— Очарована съм да ви видя, господин Йорк — каза леля Деб. Разбрах какво точно имаше предвид Дейн, като говореше за леденото й, добре изработено поведение. В гласа й нямаше нито топлота, нито истинска приветливост. За годините си, или точно заради тях, изглеждаше извънредно добре. Прави вежди, идеален нос, ясно очертана уста. Сива коса, подстригана и оформена от първокласен стилист. Тънко, твърдо тяло, изправено, елегантни крака, кръстосани при глезените. Фина блуза под всекидневен костюм от вълнен плат, обувки от мека кожа, ръчно изработени. Имаше всичко. Всичко с изключение на вътрешния огън, който на тази възраст щеше да прави Кейт шест пъти по-ценна от леля Деб.

Наля ми чай и Кейт ми го подаде. Имаше сандвичи с гъши дроб и домашно направен кекс „Мадейра“. Обикновено избягвах по възможност следобедния чай, но днес заради отклонението до Брайтън бях пропуснал обяда и се чувствах много гладен. Пих и ядох, а леля Деб приказваше.

— Кейт ми каза, че сте жокей, господин Йорк. — Произнесе го така, като че ли този факт вдъхваше подозрение като криминално досие. — Разбира се, сигурна съм, че много се забавлявате, но когато бях момиче, това не беше подходяща професия при запознанствата. Но това е домът на Кейт и тя може да кани който й харесва, както добре знае.

— Сигурно — казах внимателно, — но Обри Хастингс и Джофри Бенет също са били жокеи и са били приемани добре в обществото навремето, когато вие сте били… хм… по-млада?

Тя повдигна една вежда изненадано.

— Но те бяха джентълмени — каза възрастната жена.

Погледнах към Кейт. Беше си сложила опакото на ръката върху устата си, но очите й се смееха.

— Да — казах на леля Деб със сериозно лице, — разбира се, че това е по-различно.

— Значи бихте могли да разберете — продължи тя, като ме гледаше вече не толкова студено, — че не одобрявам новия интерес на племенницата ми. Едно е да притежаваш състезателни коне, но съвсем друго да завързваш лични познанства с жокеи, които наемат, за да яздят чужди коне. Много обичам племенницата си. Не бих искала да направи неподходяща… връзка. Може би е все още много млада и води доста затворен живот, за да разбере кое е приемливо и кое не. Но сигурна съм, вие разбирате, господин Йорк?