— Добре. В такъв случай нали няма да ти е трудно да ми отговориш на един малък въпрос?

— Давай.

— С кой конски фургон бе докаран Пелиндръм в Челтнъм?

— А? Наех един. Имам пет бегача днес. Бегачът, кобилата и черният скопен кон пристигнаха с моя фургон. Трябваше да наема един за Пелиндръм, а с първия пътуваше онзи младият, който днес язди Дейн.

— Откъде го нае?

— Защо питаш? — рече Пит. — Знам, че е малко стар и по пътя е пукнал гума, както ти казах, но нищо лошо не е причинил на коня. Не би могъл да му стори нищо, защото иначе нямаше да може да спечели гонката.

— Не, няма нищо общо с това — казах. — Просто исках да зная откъде идва фургонът.

— Не си струва да се купува, ако това имаш предвид. Много е стар.

— Пит, не искам да го купувам. Само ми кажи откъде го нае.

— От фирмата, откъдето обикновено наемам фургони — „Литълпетс ъф Стейнинг“. — Той се намръщи. — Чакай секунда. Отначало ми казаха, че всичките им фургони са наети вече; после добавиха, че могат да ми осигурят конски фургон, ако нямам нищо против, че е стар.

— Кой го докара тук? — попитах.

— Ами един от техните редовни шофьори. Малко ругаеше, че са го накарали да кара такъв стар кокошарник. Каза, че фирмата е закупила от аукцион в Челтнъм два хубави конски фургона преди седмица, и не скри лошото мнение за шефовете си.

— Познаваш ли го добре?

— Добре е силно казано. Често шофира наетите фургони, това е всичко. И винаги е недоволен от нещо. Защо толкова се интересуваш?

— Може да има нещо общо със смъртта на Бил — казах, — но не съм сигурен какво. Можеш ли да разбереш откъде наистина идва фургонът? Да питаш фирмата за наемане? И не споменавай за мен, ако обичаш.

— Важно ли е? — попита Пит.

— Да.

— Тогава ще им звънна утре сутринта — отвърна той.

Веднага след като ме срещна на следния ден, Пит рече:

— Питах за конския фургон. Принадлежал на някаква ферма близо до Стейнинг. Взех адреса и името. — Бръкна с два пръста в горния си джоб на сакото, извади малко парче хартия и ми го подаде. — Фермерът го използва да вози наоколо ловните си коне и детското си шоу със скачачите през лятото. Понякога позволява на фирмата да наема фургона, ако в момента няма нужда от него. Това ли те интересуваше?

— Да, благодаря ти много. — Сложих листчето в портфейла си.

До края на състезанията повторих историята с жицата поне още десетина пъти с надеждата, че някой би могъл да знае защо е била сложена там. Историята бързо се пръсна между присъстващите на състезанията.

Разказах я и на Лю Панейки, елегантният букмейкър, който обикновено приемаше залозите ми. Обеща да „преслуша момчетата“ и да ми каже, ако разбере нещо.

Разказах случката и на Калвин Боун, професионален комарджия, чийто нюх за мръсни дела не бе по-слаб от този на хрътките.

Споделих я и с един дребен човечец, който си изкарваше хляба, като продаваше информация на всеки, който би могъл да плати за нея.

Разказах я и на продавача на вестници, който дръпна мустака си и пропусна един купувач.

Разказах я и на един журналист по конните надбягвания, способен да помирише допинг скандал на километри разстояние.

Съобщих я и на един армейски приятел на Бил; казах и на Клем в стаята за претегляне; споделих я и с главния коняр на Пит Грегъри.

От всички тези приказки, пуснати по вятъра, не успях да науча нищо. А тепърва, предполагах, трябваше да усетя приближаващата се буря.

Осма глава

В неделя сутринта, докато си седях със Сила, децата и Джоан около кръглата кухненска маса и се наслаждавах на обилната домашна закуска, телефонът иззвъня.

Сила вдигна слушалката, но се върна с думите:

— Алън, за теб е. Не си каза името.

Отидох във всекидневната и вдигнах слушалката. През прозорците блестеше мартенското слънце и хвърляше отблясъци върху купа с червени и жълти шарки, поставена на телефонната масичка.

— Алън Йорк слуша — произнесох в слушалката.

— Господин Йорк, предупредих ви преди седмица. Решили сте да пренебрегнете предупреждението.

Косите ми настръхнаха. Засърбя ме главата. Гласът беше тъп и съскащ, почти шепнещ, нито груб, нито настоятелен, по-скоро като при обикновен разговор.

Не отговорих.

— Господин Йорк? Още ли сте на телефона? — попита гласът.

— Да.

— Господин Йорк, не обичам насилието. То по-скоро ме отвращава. Не е в характера ми да признавам това, господин Йорк. Но понякога, това според мен е вярно, насилието е единственото средство, с което се постигат резултати. Разбирате ли ме, господин Йорк?

— Да — казах аз.

— Ако обичах насилието, господин Йорк, миналата седмица щях да ви отправя далеч по-грубо предупреждение. Давам ви още една възможност да разберете колко не искам да ви причиня зло. Само си гледайте работата и спрете да задавате глупави въпроси. Това е всичко. Спрете с въпросите и нищо няма да ви се случи. — Настъпи мълчание, после тихият глас продължи леко заплашително: — Разбира се, ако реша, че насилието е абсолютно необходимо, винаги ще намеря някой да го приложи. Няма да има нужда лично да наблюдавам. По този начин няма да е толкова болезнено за мен. Надявам се, че ме разбирате, господин Йорк?

— Да — казах отново. Помислих за Сони, за гадната му усмивка и ножа му.

— Добре, това е всичко. Надявам се, че този път ще бъдете по-разумен. Приятен ден, господин Йорк. — Апаратът изщрака и връзката прекъсна.

Натиснах вилката и позвъних в централата. Когато ми отговориха, помолих госпожицата да ми каже, ако е възможно, откъде беше позвъняването.

— Един момент, моля — каза тя. Страдаше от възпалени сливици. Отново чух гласа й: — Обаждането е минало през Лондон, но по-нататък не мога да го проследя. Съжалявам много.

— Няма значение. Благодаря ви — казах.

— Удоволствието е мое — отвърнаха сливиците.

Поставих слушалката на мястото й и се върнах към масата.

— Кой беше? — попита Хенри, като си мажеше дебело мармалад върху препечената филийка.

— Един човек търсеше куче — отвърнах.

— Или с други думи — каза Поли, — ако не задаваш много въпроси, няма да те лъжат много.

Хенри й се оплези и отхапа голям залък от филийката си. Мармаладът потече в края на устата му. Той го облиза лакомо.

— Хенри винаги иска да знае кой звъни — обади се Уилям.

— Да, скъпи — каза Сила разсеяно, като чистеше яйце от пуловера му, — бих искала да се навеждаш над чинията си, когато ядеш, Уилям. — Тя целуна върха на русата му глава.

Подадох чашата си на Джоан за още кафе.

— Ще ни заведеш ли на чай в Челтнъм, Алан? — каза Хенри. — Може ли да си поръчаме от онези страхотни неща с крем като миналия път и сладоледи и сода със сламка и малко фъстъци за из път до вкъщи?

— О, да — каза Уилям с възторг.

— Бих се радвал — казах, — но не мога днес. Може би ще го направим другата седмица. — Беше дошло време за моето гостуване в дома на Кейт. Щях да остана там две нощи и мислех да се явя в офиса чак в понеделник.

Като видях разочарованите личица на децата, обясних:

— Днес трябва да се срещна с един приятел. Няма да се върна до понеделник вечерта.

— Колко досадно — каза Хенри.

Лотосът гълташе километрите между Котсуолдс и Съсекс и мъркаше тихо като доволна котка. За петдесет и три минути преминах осемдесет и петте километра от Сайрънсестър до Нюбъри не само защото много бързах, а просто заради удоволствието да карам колата със скоростта, за която бе направена. Освен това пътувах към Кейт. По всяка вероятност.

Забавих се от Нюбъри до Кроул, поех направо по Бейзинсток роуд, минах американската военновъздушна база в Грийнъм Комън и от криволичещото село Кингсклиър запраших с плавен галоп от над сто километра в час.