Следобедът напредваше. Състезанията започнаха. Беше хубав слънчев ден. Празничното настроение на тълпата вибрираше почти като електрически заряд във въздуха.

Сенди прекара кобилата над първия открит ров, но изчезна в следващия. Измъкна се широко усмихнат, като сипеше проклятия.

Джо се появи отново след втората гонка и изглеждаше по-малко пиян, но по-уплашен. Отървах се от него най-безцеремонно.

Дейн яздеше като демон и спечели Шампионското състезание с препятствия със съвсем малка преднина. Пит, потупвайки коня, сподели със собственика му поздравленията на високопоставената тълпа, събрала се около мястото за разседлаване. Беше толкова очарован, че трудно намираше думи. Едър мъж със зачервено лице, той носеше шапката си килната назад и се опитваше да се държи така, като че ли подобни неща се случваха с него едва ли не всеки ден, но всъщност това бе най-важният победител, трениран от него досега.

По-късно, застанал в парадния кръг преди любителските гонки, той бе все така развълнуван и разправяше обичайната си шега за Пелиндръм, че това е дума, която се чете еднакво и напред и назад. И когато последвах съвета му и се залепих като сянка за ирландеца, докато той се опитваше да се изплъзне от групата, и препускайки само една дължина зад него през цялото време, го задминах със задоволителен спринт на петнайсет метра пред финиша, Пит каза, че денят му е пълен успех.

Искаше ми се да го прегърна, толкова бях възбуден. Въпреки че бях печелил няколко състезания в Родезия и около трийсет гонки, откакто бях в Англия, това беше първата ми победа в Челтнъм. Чувствах се толкова замаян, като че ли вече бях изпил шампанското, което чакаше да бъде отворено в съблекалнята и да се налее в обичайната тържествена купа, от която се пиеше в деня на Шампионското състезание с препятствия. Пелиндръм беше в очите ми най-красивият, най-интелигентният и най-чудесният кон в света. Все още витаех в облаците, докато се преобличах във всекидневните си дрехи. Излязох навън. Мрачното настроение, с което бях дошъл, ми изглеждаше някъде хиляди години назад. Бях толкова щастлив, че се чувствах способен да се премятам презглава като децата. Толкова пълно, трудно поддаващо се на описание задоволство те навестява сравнително рядко и едновременно с това, неочаквано и за мен, дощя ми се и баща ми да беше присъствал.

Проблемът с Бил се бе смалил в далечината и само защото по-рано бях планирал да свърша това, се насочих с въздушна стъпка към паркинга за конски фургони.

Беше препълнен. В този ден бягаха около двайсет коне във всяка гонка и почти всеки фургон за коне беше ангажиран в пренасянето им. Крачех покрай редиците, като си подсвирквах весело и гледах към регистрационните номера с половин око и с още по-малко внимание.

И тогава го видях.

АРХ 708.

Щастието ми се пукна като балон от дъвка.

Нямаше съмнение, че това беше същият конски фургон. Обикновен модел от типа „Дженингс“ с дървен обков. Доста стар, с вехт и излющен лак. Върху вратите или корпуса нямаше изписано името на собственика или треньора.

Фургонът беше празен, с изключение на една кофа, торба овес и попона, обикновените неща, нужни при пътуване на състезателни коне. Подът беше обсипан със слама, макар че преди три дни беше съвсем чист.

Покривалото, помислих си, би могло да ми даде ключ към въпроса откъде идваше фургонът. Повечето треньори и някои от собствениците бродираха инициалите си или зашиваха парченца плат с печатни букви в края на конските покривала. Ако имаше инициали, щеше да бъде лесно.

Повдигнах грубата материя. На цвят беше бледосива и бежова, обточена с тъмнокафява материя. Открих инициалите и се вкамених. Бродирани върху тъмнокафявата коприна, ясно се виждаха буквите А. И.

Това бе моето наметало.

Пит, при когото влетях, изглежда, нямаше настроение да отговаря на въпроси, изискващи повече мислене. Стоеше облегнат на входа на помещението за претегляне с чаша шампанско в ръка и с пура в другата, заобиколен от приятели, изглеждащи по същия начин. От порозовелите им бузи разбрах, че честването е започнало преди доста време.

Дейн ми бутна чаша в ръката.

— Къде се губиш? Добре се справи с Пелиндръм. Пийни малко. Плаща собственикът. Господ да го благослови. — Очите му светеха с онази фантастична, неземна възбуда, която допреди малко сам изпитвах. Тя започна да се връща бавно и в сърцето ми. Въпреки всичко беше велик ден. Загадките можеха да почакат.

Отпих глътка шампанско и казах:

— И ти се справи отлично, стари разбойнико. Готови сме за „Златната купа“.

— Де този късмет! — рече Дейн. — Сега не мога да уцеля десетката.

Въпреки всичко разбрах от смеещото му се лице, че това въобще не го интересува. Изпразнихме чашите си.

— Ще ида за друга бутилка — каза той и се изгуби сред шумната, претъпкана съблекалня.

Огледах се и зърнах Джо Нантуич, притиснат в един ъгъл от огромния господин Тюдор, който му говореше нещо. Лицето му бе притъмняло. Джо, все още облечен в цветовете на гонката, слушаше с нещастен вид.

Дейн се върна с току-що отворена бутилка, от която преливаше пяна, и напълни чашите ни. Проследи погледа ми.

— Не знам дали Джо беше трезвен или не, но не оплеска ли нещата при последната гонка? — попита той.

— Не съм го гледал.

— Сигурно си изпуснал нещо, братко. Не положи никакви усилия. В далечния край на пистата конят му спираше на всяко препятствие, макар че беше един от най-добрите. И сега, както виждаш — той посочи с бутилката, — мисля, че Джо сърба попарата, която сам е надробил.

— Мъжът притежава Болинброк — казах аз.

— Така е. Същите цветове. Какъв глупак е Джо. Собственици с пет или шест прилични коне вече не растат по дърветата.

Клифърд Тюдор беше почти привършил. Обърна се встрани и можахме да чуем края на забележките му:

— …и мислиш, че можеш да ме правиш на глупак и после да изчезнеш. Комендантите могат да ви отправят общо предупреждение, доколкото знам.

Той мина край нас, като ми кимна за поздрав, което ме изненада, и продължи.

Джо се облегна на стената, сякаш търсеше опора. Изглеждаше като болен. Направи няколко несигурни крачки към нас и заговори, без да се съобразява, че комендантите и членовете на Националния ловен комитет можеха лесно да го чуят.

— Тази сутрин ми се обадиха по телефона. Както винаги същият глас. Каза „Не печели шестата гонка“ и затвори, преди да успея да кажа нещо. И после онази бележка „Болинброк, тази седмица…“. Не я разбрах… не спечелих гонката и сега мръсният му баровец казва, че ще си намери друг жокей… а комендантите започват разследване на ездата ми… и просто ми става зле.

— Пийни малко шампанско — каза Дейн окуражаващо.

— Не бъди толкова глупаво състрадателен — каза Джо и се отправи към съблекалнята.

— Какво става, по дяволите? — каза Дейн.

— Не знам — отвърнах озадачен и много по-заинтересуван от бедите на Джо, отколкото бях преди. Телефонното обаждане не съвпадаше с бележките, помислих си. Едното касаеше бизнеса както обикновено, другото заплашваше с отмъщение.

— Чудя се дали Джо ни казва истината? — подхвърлих.

— Много вероятно е да крие нещо — каза Дейн, като престана да се интересува от въпроса.

Дойде един от комендантите и ни напомни, че дори след Шампионата по състезания с препятствия пиенето в стаята за претегляне не е желателно и ако сме обичали, да се преместим в съблекалнята. Дейн се подчини, но аз бях свършил чашата си и излязох навън.

Пит, все още ограден от купчина приятели, беше решил, че е време да се прибира у дома. Приятелите не се съгласяваха. Баровете около хиподрума все още са отворени, казваха те.

Насочих се право към Пит и той ме използва като извинение да се измъкне.

— Уха, какъв ден! — възкликна той, като попи челото си с бяла носна кърпичка и хвърли угарката от пурата си.

— Чудесен ден — съгласих се, като го погледнах внимателно.

— Може да махнеш тревожния вид от лицето си, Алън, момчето ми. Трезвен съм като съдия и сам ще шофирам до вкъщи.