— Отнася се за майор Дейвидсън… — подхванах аз.

— А, да. Получихме доклад по случая. Починал нощес в болницата след злополучно падане по време на надбягването.

Той учтиво ме изчака да продължа.

— Злополуката е била нагласена — директно заявих аз.

Инспектор Лодж ме изгледа продължително, после извади лист хартия от чекмеджето, разви капачката на писалката си и доколкото видях от мястото си, си записа най-отгоре датата и часа на срещата ни. Методичен човек.

— Най-добре ще бъде да започнем отначало. Вашето име?

— Алън Йорк.

— Възраст?

— Двадесет и четири годишен.

— Адрес?

Издиктувах му адреса, обясних чий е и че през по-голяма част от времето пребивавам там.

— А къде се намира постоянният ви дом?

— В Южна Родезия — отвърнах аз. — В животновъдна ферма близо до селце, което се казва Индуна, на около петдесетина километра от Булавайо.

— Професия?

— Представител съм на баща си в лондонската му кантора.

— Ас какво се занимава баща ви?

— Търговска компания „Бейли Йорк“.

— И с какво търгува вашата компания? — попита Лодж.

— Мед, олово, добитък. Какво ли не. Основната дейност е предимно превозване на различни товари.

Инспекторът си записа отговорите ми с бърз, четлив почерк.

— А сега — той остави писалката, — разкажете ми за случая.

— Не знам какъв е случаят, но ето какво стана.

Разказах му всичко. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и накрая попита:

— Какво ви накара да се усъмните, че в падането е имало нещо нередно?

— Адмирал е най-сигурният скачач на света. Абсолютно безпогрешен в крачките си, като котка. Никога не греши.

От любезно-недоверчивото изражение, изписано по лицето му, долових, че почти нищо не разбира от конни надбягвания и смята, че няма кон, който да е застрахован от падания.

Опитах се пак да му обясня:

— Адмирал преодолява перфектно препятствията. Просто няма как да му се случи такова нещо — да се препъне и да падне, особено при подобна лесна преграда, която прескача спокойно, без да го пришпорват. Засилването му беше идеално — видях го. Имаше нещо неестествено в падането му. Останах с усещането, че нещо го е препънало. Мина ми през ум, че може да е жица, и затова се върнах да огледам. Това е всичко.

— Хмм — замислено произнесе Лодж. — Имаше ли шанс да спечели?

— Абсолютно.

— А кой стана победител?

— Аз.

Лодж млъкна и задъвка крайчеца на писалката си.

— Кой назначава служителите на хиподрума? — попита накрая той.

— Всъщност не знам. Наемат ги временно за състезанието, струва ми се — отвърнах.

— А защо му е притрябвало на този човек да навреди на майор Дейвидсън? — попита той привидно наивно.

— Да не смятате, че си измислям? — наежих се аз.

— Не — въздъхна Лодж. — Може би по-скоро се питах доколко би било трудно за някой, който иска да навреди на майор Дейвидсън, да си уреди работа на хиподрума.

— Много е лесно.

— Ще трябва да проверим. — Той се замисли. — Изключително несигурен начин да убиеш някого.

— Този, който го е организирал, не е имал намерение да го убие — заявих аз.

— Защо?

— Отначало нямаше никакви изгледи, че падането ще се окаже смъртоносно. Мисля, че целта е била да му попречат да спечели.

— А защо смятате, че смъртта му не е била планирана? — попита Лодж. — Така както я описахте, на мен случката ми се видя доста опасна.

— Смятали са, предполагам, че само ще се нарани. Обикновено, когато конят се носи с всичка сила към препятствието и неочаквано за ездача си се блъсне в него, човек изхвръква напред от седлото като куршум. Прелита във въздуха и пада далеч от мястото, където се стоварва конят. Случва се доста да пострада, но рядко се стига до фатален изход. Само че Бил Дейвидсън не изхвърча от седлото през главата на Адмирал. Може би пръстите му са запънали в стремето, но всъщност е по-вероятно жицата да го е ударила през крака и да го е отблъснала назад. Каквото и да е станало, той се свлече на земята, а конят се строполи отгоре му. Но дори и при това положение фактът, че твърдият ръб на седлото се заби в стомаха на Бил, беше също чиста случайност. Убиецът трябва да е луд да разчита на подобен план.

— Ясно. Изглежда, доста сте размишлявали върху случая.

— Да. — Шарките на пердетата в чакалнята мигновено изникнаха в паметта ми.

— Сещате ли се за някой, който би имал причина да иска да навреди на майор Дейвидсън? — попита Лодж.

— Не. Всички го харесваха.

Лодж стана и се протегна.

— Хайде да отидем да я видим тази жица.

Надникна през вратата и нареди:

— Райт, отиди и виж — ако Хокинс е там, му кажи, че ми трябва кола, стига да има някоя свободна.

Оказа се, че има. Хокинс (или поне така реших аз) седна зад волана, а ние се Лодж се наместихме на задната седалка. Централният вход на хиподрума още беше затворен, но както открих, за всичко си има начини. Полицейският шперц ни отвори една по-невзрачна портичка в дървената ограда.

— Служи при пожар — поясни Лодж, като забеляза многозначителния ми поглед.

В сградата на хиподрума не намерихме никого — управителят беше излязъл. Хокинс подкара колата през пистите и се отправи по тревата към най-отдалеченото препятствие. Автомобилът подскачаше и се клатушкаше по неравния терен. Спряхме близо до вътрешната страна на пистата и ние с Лодж излязохме.

Поведох инспектора покрай препятствието към външния му край.

— Жицата е ето тук — казах аз.

Само че грешах.

Вертикалният стълб, пистата, високата трева, брезовите трупи на преградата си бяха на мястото. Ала не и рулото жица.

— Да не бъркате препятствието? — попита Лодж.

— Не, това е.

Стояхме и гледахме пистите, които се простираха пред нас. Намирахме се в най-отдалечения край, откъдето трибуните изглеждат като голямо неясно петно в далечината. Препятствието до нас беше единственото на правата отсечка между два завоя, а най-близкото се падаше на около триста метра вляво от нас, при един лек завой.

— След като прескочите онова там — поясних аз и го посочих, — се пускате по доста дълга отсечка и стигате, както виждате, до това. — Потупах препятствието, до което стояхме. — На двайсетина метра след като го прескочим, следва доста остър ляв завой към правата. Следващата преграда е малко по-нататък на правата. Така даваме възможност на конете да стъпят добре на краката си след завоя, преди да им се наложи отново да скачат. Маршрутът е много добър.

— Дали не сте се объркали в мъглата?

— Не. На това препятствие беше.

Лодж въздъхна.

— Е, добре тогава, да огледаме.

Нямаше кой знае какво за гледане — само вдлъбнатината по олющената бяла боя на вътрешния стълб и по-дълбоката резка, оставена от жицата по външния. И двете едва се забелязваха и ако човек не се вгледа специално, не би ги забелязал. И двете се намираха на еднакво разстояние от земята — на около седемдесет и пет сантиметра височина.

— Доста слаби доказателства — каза Лодж.

Върнахме се в Мейданхед, без да говорим повече. Чувствах се отвратително глупаво. Осъзнавах, че макар и да не бях намерил човек от ръководството, след като открих жицата, е трябвало да издиря който и да е — даже някой от пазачите — и да го заведа да я види с очите си. Щях поне да разполагам със свидетел, нищо че беше тъмно и мъгливо или той нямаше да може със сигурност да потвърди, че я е видял точно при това препятствие. Все щеше да е по-добре от нищо. Опитвах се да се утеша с мисълта, че е напълно възможно служителят да се е върнал и да е прерязал жицата още докато съм се връщал към сградата на хиподрума, и дори да бях завел свидетел, е щяло да бъде твърде късно.

От полицейския участък в Мейдънхед се обадих на сър Кресуел Стамп. Този път, както ме уведоми, го прекъснах, докато си хапвал препечени кифлички. Новината, че жицата е изчезнала, също не му поправи настроението.

— Трябваше веднага да извикате някой да я види. Или пък да я снимате, да я вземете със себе си… Не можем да предприемем нищо без доказателства. Не мога да си обясня защо не сте проявили малко здрав разум и да действате по-бързо. Проявили сте голяма безотговорност, господин Йорк.