Клем взе седлото, а аз оставих шлема на пейката.

— Мисля въпреки всичко да яздя така, Клем — казах аз.

— Добре. — Той забързано се отправи да обслужи следващия.

Напълно беше възможно да постигна поне препоръчителното тегло, ако използвам така нареченото „седло-марка“ и си облека униформата от коприна и „хартиените“ ботуши.

На това състезание обаче яздех собствения си кон и можех да правя каквото си искам, а той беше кокалесто животно и ребрата му щяха да се претъркат от по-тънко седло.

Не, реших аз. Последен шанс, най-новата ми придобивка, беше як, петгодишен, кафяв жребец. Имаше изгледи да стане добър скачач на препятствия след година-две, но за момента го пусках само на състезания с леки препятствия за млади коне, за да набира опит, който определено му беше нужен.

Точно заради тази нестабилност в прескока му Сила ме беше умолявала предната вечер да не го яздя на състезанията в Плъмптън, тъй като хиподрумът там е пълен с изненади за непредпазливите.

С изострени като струна нерви, за пръв път изправена пред истинския размер на загубата си без помощта на успокоителни лекарства, тя ту избухваше в гневни изблици, ту прибягваше до молби.

— Недей, Алън. Само не на състезанията за млади коне в Плъмптън. Знаеш, че този твой нещастник. Последен шанс, никак не е безопасен. Нищо не те принуждава, защо искаш да рискуваш?

— Така ми харесва.

— И името много точно му подхожда — разстроена каза тя.

— Ще се изучи. Само че трябва да му дам възможност.

— Дай го на някой друг. Моля те.

— Какъв е смисълът да притежаваш кон, ако не го яздиш сам? Нали всъщност затова пристигнах в Англия — да се състезавам. Много добре го знаеш.

— И ти ще загинеш като Бил. — Изтощена, тя се разплака от отчаяние.

Опитах се да я успокоя:

— Не, няма. Ако Бил беше катастрофирал, нямаше да ме молиш да престана да шофирам, нали? Състезанията с препятствия не са нито повече, нито по-малко опасни от карането на кола. — Направих пауза, но тя продължи да плаче. — Много повече, хиляди хора загиват по пътищата, отколкото по хиподрумите — продължих аз.

При това очевидно преувеличение тя събра достатъчно сили и възрази саркастично, че бройката на хората, които се занимават с тези две дейности, е просто несъпоставима.

— Нещастните случаи по време на конни състезания са рядкост — отново опитах аз.

— Да, но Бил…

— Най-много веднъж годишно, един на сто.

— Бил беше втората жертва след Коледа.

— Така е. — Погледнах я предпазливо. Очите й още бяха пълни със сълзи.

— Сила, Бил имал ли е неприятности напоследък?

— Откъде ти хрумна такова нещо? — Въпросът ми я изуми.

— Е, имаше ли?

— Не, разбира се, не.

— И нищо не го тормозеше? — настоях аз.

— Не. На теб да не би да ти се е виждал притеснен?

— Не — отговорих искрено. До последния момент преди злополуката Бил си беше останал какъвто го познавах — добродушен, спокоен, човек, на когото можеш да разчиташ. Радваше се на хубавата си жена, трите симпатични дечица, голямата каменна къща, значително състояние и най-добрия състезателен кон в Англия. Беше щастлив човек. Колкото и да ровех из паметта си, не си спомних нещо, което да нарушава картината.

— Защо питаш тогава? — повтори въпроса си Сила.

Малко по малко, много внимателно й разказах защо смятам, че злополуката с Бил не е случайна. Обясних й за жицата и събраната от Лодж информация.

Тя седеше, без да шавне, сякаш се бе вкаменила от изумление.

— Боже мой — само повтаряше. — Мили боже.

Лицето й още беше пред очите ми, въпреки че стоях пред стаята с теглилките в Плъмптън. Не чух повече възражения срещу желанието ми да се състезавам. Думите ми бяха пропъдили всякакви други мисли от съзнанието й.

Една здрава ръка ме тупна по рамото — Питър Грегъри, стар мой познайник, треньор на състезателни коне, висок метър и осемдесет, широкоплещест човек, започнал леко да напълнява и оплешивява, но както ми бяха разказвали, навремето един от големите майстори на седлото.

— Здравей, Алън, момчето ми. Радвам се, че си тук. Записал съм ви с Последен шанс за втората гонка.

— Как е той?

— Всичко е наред. Но е още малко слабичък. — Преместил бях коня си в неговата конюшня само преди месец. — На твое място не бих го пришпорвал много по хълма при първата обиколка, да не изгасне преди финиша. Нека да мине малко време и ще можем да се надяваме на повече.

— Добре — съгласих се.

— Излез да видиш какво е положението — подкани ме Пит. — Искам да поговоря с теб. — Той намести ремъка на бинокъла на рамото си.

Отворихме портичката и излязохме на терена. Натиснахме пробно и токовете ни потънаха в тревата.

— Не е чак толкова зле, като се има предвид колко сняг се разтопи и попи в земята само преди две седмици — коментирах.

— Поне ще падате на меко — направи си не особено остроумна шега Пит.

После проверихме най-близкото препятствие. Почвата зад него беше малко по-мека от нормалното, но пък дренажите на другия край на хиподрума отводняваха по-добре. Всичко беше наред.

Пит внезапно попита:

— Видя ли падането на Адмирал на хиподрума в Мейдънхед? — По времето, когато се случи злополуката, той беше заминал да купува един кон в Ирландия и току-що се беше завърнал.

— Да. Яздех на около десет дължини зад него — отвърнах, загледан в препятствията по пистата.

— Е, и?

— Какво?

— Какво се случи? Защо падна? — В гласа му се долавяше настойчивост, необичайна дори при тези обстоятелства. Извърнах очи към него — гледаше ме със сериозен, загрижен, изпитателен поглед.

Подтикван от някакъв неясен инстинкт, се измъкнах с уклончив отговор:

— Просто така стана. Когато минавах над препятствието. Адмирал се търкаляше на земята, а Бил беше под него.

— Да не би да се е насочил зле към него? — продължи да ме разпитва Пит.

— Не, доколкото видях. Изглежда, конят се е спънал в най-горната част на преградата. — Това обяснение беше най-близо до истината.

— А имаше ли… и нещо друго? — Очите на Пит ме гледаха пронизително, сякаш се опитва да проникне в мозъка ми.

— Какво имаш предвид? — избягнах директния отговор.

— Нищо. — Чертите на лицето му се отпуснаха. — След като не си видял нищо друго… — Тръгнахме обратно. Не ми беше приятно, че си спестих истината. Прекалено много ме разпитваше, а и беше твърде близо до нея. Убеден бях, че не е човек, който би рискувал живота на кон, а още по-малко и този на приятел, но, от друга страна, защо изпита такова облекчение, като разбра, че нищо особено не съм забелязал?

Тъкмо се канех да му поискам обяснение и да му разкажа истинската версия за злополуката, когато той отново проговори:

— Ще се състезаваш ли в стипълчейза за аматьори, Алън? — Отново се държеше съвсем нормално и се усмихваше добродушно.

— Не. Виж, Пит… — подхванах.

Но той ме прекъсна:

— Един кон пристигна в конюшнята ми преди около пет-шест дни. Записан е за участие в днешния стипълчейз, клас „аматьори“. Бива си го жребчето, а и е в добра форма — идва от малка конюшня в Югозападна Англия — и новите собственици много държат да се състезава. Опитах да се свържа с теб по този повод сутринта, но ти вече беше излязъл.

— Как се казва? — поинтересувах се, защото всичките дълги предисловия ми говореха, че Пит иска да ме придума да поема ангажимент, който може би няма да ми е приятен.

— Божествен.

— Не съм го чувал. В какво е участвал досега?

— Ами не е кой знае какво. Той още е много млад…

— В какво точно е участвал? — прекъснах го.

Пит въздъхна и се предаде:

— Състезавал се е само два пъти, в Девън миналата есен. Не е паднал, но, ъъ… и двата пъти е хвърлил жокея си от седлото. Но тази сутрин мина учебните препятствия при мен съвсем прилично. Не мисля, че ще ти е трудно да го докараш безпрепятствено до финиша, а на този етап само това е важно.

— Пит, не ми се иска да ти отказвам, но… — подхванах.