— Собственичката много се надява ти да го яздиш. Първият кон й е, състезава се за пръв път с чисто новичка униформа с цветовете й. Доведох я със себе си. Тя много се вълнува. Казах й, че ще те попитам…

— Страхувам се… — подхванах отново.

— Поне се запознай с нея — помоли ме Пит.

— Знаеш много добре, че ако се запознаем, ще ми бъде по-трудно да откажа да яздя коня й.

Пит не го отрече.

— И естествено тя е от твоите мили, стари, немощни дами, скоро ще влиза в старчески дом и иска да си достави едно последно силно преживяване, преди да я постигне неизбежната съдба, нали?

С подобна сърцераздирателна история Пит ме беше примамил наскоро да яздя един слаб кон, въпреки че разумът ми подсказваше да не приемам. А немощната старица често ми се мяркаше по състезанията и засега нямаше никакви признаци, че неизбежната съдба се кани да я сполети.

— Този път — възрази Пит — не става въпрос за мила стара дама.

Бяхме стигнали до заграденото място за конете. Спряхме, Пит се огледа и махна с ръка на някого. С крайчеца на окото долових, че някаква жена се отправя към нас. Беше твърде късно, да се измъкна, освен ако не исках да изглеждам непростимо груб. Успях да измърморя една прочувствена ругатня в ухото на Пит. Обърнах се, готов да се запозная с новата собственичка на Божествен — жребеца, който обича да мята жокеите от гърба си.

— Госпожица Елъри-Пен. Алън Йорк — представи ни един на друг Пит.

Преди още тя да произнесе и думичка, с мен беше свършено. Първите слова, които излязоха от устата ми, бяха:

— За мен ще бъде удоволствие да яздя коня ви.

Пит изобщо не се стараеше да прикрива усмивката си.

Тя беше истинска красавица — с правилни черти, прекрасна кожа, усмихнати сиви очи, тъмна, лъскава коса, която стигаше почти до раменете й. Осъзнаваше какво въздействие има над мъжете, но кой ли можеше да й устои?

— Добре тогава — намеси се Пит. — Записвам те за аматьорите — това е четвъртата гонка. Ще дам униформата ти на Клем. — Той се отправи към стаята с теглилките.

— Толкова се радвам, че се съгласихте. — Каза момичето с равномерен алтов глас. — Подариха ми го за рождения ден. Малко проблемен подарък, не смятате ли? Чичо Джордж е много симпатичен, но понякога му щукват разни… Пуснал обява в „Таймс“ — представяте ли си, — че търси състезателен кон. Според леля ми получили петдесет предложения и чичо го купил, без изобщо да го е видял, защото харесал името. Решил, че ще ми е много по-забавно да получа кон за рождения си ден вместо традиционния гердан от перли.

— Чичо ви Джордж ми изглежда много интересен човек — потвърдих аз.

— Само че невинаги е лесно да се живее с него. — Имаше един маниер — произнасяше последните две-три думи от изречението с по-висок тон, въпросително, сякаш негласно прибавя „Не сте ли съгласен?“.

— Вие при него ли живеете? — попитах.

— Да. Родителите ми се развели в ранното ми детство, запилели се по четирите краища на света и така нататък…

— Жалко.

— Не си хабете съчувствието. Аз даже не си ги спомням. Зарязали ме на прага на чичо Джордж — в преносен смисъл, разбира се — на крехка двугодишна възраст.

— Чичо Джордж добре се е справил със задачата — казах, оглеждайки я с нескрито възхищение.

Тя прие комплимента без излишно стеснение, като нещо съвсем естествено.

— По-скоро леля Деб. Тя е малко по-нормална от чичо Джордж. И двамата са големи сладури.

— Те тук ли са? — поинтересувах се.

— Не — отвърна госпожица Елъри-Пен. — Чичо Джордж каза, че не бива, след като ми е връчил пропуск за нов свят, населяван изцяло от смели и привлекателни млади мъже, в краката ми да се мотаят разни възрастни роднини и да провалят целта.

— Чичо Джордж все повече започва да ми допада.

Госпожица Елъри-Пен ми отправи божествена усмивка, която обаче не съдържаше напразни обещания.

— Видяхте ли коня ми? Нали е душичка? — попита тя.

— Не съм го виждал. Допреди пет минути даже не знаех, че съществува. Чичо Джордж как така го е пратил при Пит? Просто е боднал пръста си и е казал „това е“, така ли?

— Не, мисля, че не е станало по този начин — засмя се тя. — Въпросът с конюшнята беше предварително проучен. Ако отидел при господин Грегъри, можело да го язди майор Дейвидсън. — Тя замислено сви вежди. — В понеделник, когато прочете във вестника, че майорът е починал при злополука, много се разстрои.

— Чичо ви познаваше ли го? — попитах небрежно, загледан в изкусителните вдлъбнатини около ъгълчетата на устните й.

— Не знам със сигурност дали го е познавал лично. Може би се е познавал с баща му. Няма баща, с когото да не се е срещал. Просто каза „О, боже, Дейвидсън е починал“ някак потресено и продължи да яде филийката си. Само че ни се наложи четири пъти да го молим с леля Деб да ни подаде мармалада.

— И това е всичко?

— Да. А вие защо се интересувате? — попита любопитно госпожица Елъри-Пен.

— А, просто ей така. Бяхме добри приятели с Бил Дейвидсън.

— Разбирам — кимна тя. Въпросът беше приключен за нея. — И така, какво трябва да правя в новата си роля на собственичка на състезателен кон? Нямам особено желание да се издъня още през първия ден. Всякакви обяснения и напътствия ще бъдат посрещнати добре, господин Йорк.

— Малкото ми име е Алън — подсказах й аз.

Тя ме огледа изпитателно. Погледът й ми подсказа по-ясно, отколкото с думи, че макар и млада, от опит знае как да отклонява нежеланите ласкателства и не се впуска в прибързани връзки.

Но накрая тя се усмихна и каза:

— Моето пък е Кейт. — Изрече го, сякаш ми поднася дар, и аз благодарно го приех.

— Какво знаете за конните състезания?

— Почти нищо. Кракът ми не беше стъпвал на хиподрум до днешния ден. — Произнесе го, сякаш това наистина е важен момент.

— А вие самата яздите ли?

— Определено не.

— Да не би чичо Джордж да е запален по конете? Може би ходи на лов? — предположих.

— Чичо Джордж е най-малко пристрастеният към конете човек, когото съм срещала. За него те са нещо, което хапе от едната и рита от другата страна. Колкото до лова, той казва, че има далеч по-приятни занимания от това посред зима, в най-неблагоприятни условия да преследващ някакви космати създания през наводнени полета.

— Да не би пък да залага? — засмях се. — Не тук, на хиподрума — другаде?

— Случвало му се е в деня на финала за купата да пита кой е спечелил дербито.

— И откъде тогава изникна Божествения?

— Щял да ми се разшири хоризонтът според чичо Джордж. Образованието ми следвало добре отъпканите пътища — пансион, училище за благородни девици, обиколка из Европа със зорки придружителки. Трябвало да изкарам миризмата на музеите от носа си.

— И по тази причина ви е подарил състезателен кон за двадесет и първия рожден ден — довърших фактите аз.

— Да. — Тя ме изгледа остро. Усмихнах се — бях успял да проникна зад фасадата. — Като собственичка не се налага да правите нищо особено, освен да отидете при онези клетки ей там — посочих й ги — преди четвъртата гонка и да наблюдавате оседлаването на коня. После отивате на парадния ринг с Пит, размотавате се там и правите умни изказвания за времето, докато пристигна и се запътя към старта.

— А какво да правя, ако спечели?

— Смятате ли, че ще победи? — Не бях сигурен до каква степен е наясно по отношение на коня си.

— Според господин Грегъри — няма.

Изпитах облекчение. Не исках да остане разочарована.

— След състезанието ще знаем за него много повече. Но ако се случи да финишира сред първите трима, ще го разседлаят ей там, до стаята с теглилките. В противен случай ще ни намерите тук, на поляната.

Наближаваше часът за първата гонка. Отведох прелестната госпожица Елъри-Пен на трибуните и изпълних намеренията на чичо Джордж, като я представих на няколко смели, привлекателни млади мъже. Със закъснение осъзнах, че докато приключа участието си в гонката за дебютанта, вероятно ще съм изпаднал в категорията „и други“ от състезавалите се за благоволението на госпожица Елъри-Пен.