— Излез начело по средата на гонката и повече никой няма да може да те приближи. Останалите са слабаци. Доколкото разбирам, всичко ти е в кърпа вързано.

— Това е добре — казах, без да се замислям, и после си спомних как в Мейдънхед всичко бе „в кърпа вързано“ и за Адмирал.

Дейн ме попита дали ми е харесало гостуването при Кейт и не се зарадва много от ентусиазирания ми отговор.

— Да бъдеш проклет, приятел, ако ми се изпречиш на пътя към Кейт. — Каза го шеговито, с ожесточен глас, но ме обзе неприятното чувство, че наистина го мисли. Когато двама мъже са влюбени в едно и също момиче, можеше ли да продължи приятелството им? Точно в този момент не бях сигурен в това; защото мярнах в познатото симпатично лице на Дейн следа от враждебност. Тя беше съвсем незабележима, като превръщането на скалата в купчина пясък. И все пак поех замислен към съблекалнята, за да видя Сенди.

Той стоеше до прозореца, зяпнал дъждовната завеса, която се стичаше по стъклото. Беше се преоблякъл вече в цветовете за първата гонка и гледаше навън към парадния ринг, където измокрени, наметнати с мушами конярчета водеха в кръг два нещастно изглеждащи коня.

— Ще ни трябват чистачки за очилата в този ад — забеляза той все още в добро състояние на духа. — Някой друг желаещ за кална баня? Дявол да го вземе, това време може да уплаши и патица.

— Как ти хареса турската баня в неделя? — попитах с усмивка.

— А, чу ли за това?

— Мисля, че всеки наоколо е чул — казах.

— Ами. Хванах го малкото копеле на място — каза Сенди, като се ухили широко.

— Как разбра къде ще го намериш? — попитах.

— Попитах майка му… — Сенди млъкна в средата на думата и очите му се разшириха.

— Да — рекох аз, — ти си му изпращал онези заплашителни бележки за Болингброк.

— И какво те кара да мислиш така? — попита Сенди развеселен.

— Ти обичаш шегите в действие и не харесваш Джо — казах. — Първата бележка, която получи, била пъхната в якето му, докато е висяло в съблекалнята в Плъмптън, така че трябва да е бил някой жокей, прислужник или служител. Не е могло да бъде нито букмейкър или треньор, нито собственик или човек от публиката. Затова почнах да си мисля, че човекът, който поставя бележките в джобовете на Джо, не е същият, който му плаща, за да бави конете. Онази личност не го е заплашвала с отмъщение, което е странно. Но тогава се запитах кой друг би имал интерес да измъчва Джо и стигнах до теб. Ти и преди гонката си знаел, че Джо не трябва да спечели с Болингброк. Когато спечели, си му казал, че си загубил много пари и си се настроил срещу него. Сигурен съм в това. Дори си го проследил, за да се насладиш на страданието му.

— Отмъщението е винаги сладко. Е, добре, това се казва почтено ченге — каза Сенди. — Между другото, как узна толкова подробности?

— Джо ми каза почти всичко — отвърнах.

— Какво дрънкало. Езикът на Джо скоро ще го вкара в голяма каша.

— Сигурно — казах, като помислих за непредпазливия начин, по който Джо говореше за своите „задържания“ и съответните награди.

— Каза ли му, че аз съм му изпращал тези бележки? — попита Сенди и за първи път изглеждаше разтревожен.

— Не, не съм. Не бих искал повече неприятности — казах аз.

— Благодаря ти за това все пак.

— За отплата ще ми направиш ли малка услуга и ти, Сенди? Ще ми кажеш ли как разбра предварително, че Болингброк няма да спечели?

Той се ухили широко, обърна се леко на пети, но не ми отговори.

— Хайде сега — подканих го, — не е толкова голяма тайна, а това може да ме отведе към другата загадка, за Бил Дейвидсън.

— Не мога да ти помогна с нищо — поклати глава Сенди. — Самият Джо ми каза.

— Какво? — възкликнах.

— Каза ми го сам. Беше в банята, когато се преобличахме преди гонката. Знаеш как не може да спре да дрънка? Искаше да се изфука и му бях подръка, освен това знаеше, че съм „задържал“ един-два коня навремето.

— Какво ти каза? — попитах.

— Заяви, че ако искам да видя как се души кон, да наблюдавам Болингброк. Е, за Сенди Мейсън едно кимване е толкова добро, колкото и едно намигване. Взех та заложих на Лайка петдесет кинта, като очаквах да спечели, след като Болингброк нямаше да се опита. И виж какво стана. Малкият мръсник си изтърва нервите и би Лайка с две дължини. Не можах да му го простя. Петдесет кинта са си цяло богатство, приятел, поне що се отнася до мен.

— Защо чака цели десет дни, преди да му пратиш първата бележка? — попитах.

— Дотогава не бях мислил за това — отвърна ми откровено. — Но това беше дяволски добро отмъщение, нали? Той почти щеше да загуби разрешителното си в Челтнъм, после цели три дни се беше насрал и през уикенда хленчеше като малко бебе, ако щеш ми вярвай. — Синди засия. — Трябваше само да го видиш в турската баня. Гадна, хълцаща, гънеща се развалина. Целия в сълзи и ме молеше да го спасявам. Мен! Какъв смях. Стана ми лошо, толкова се напъвах да не се разсмея с глас. Страшно, гръмовно отмъщение, това си е.

— И ти също го хвърли през парапета в Плъмптън, нали — рекох.

— Никога не съм го правил — обидено изрече Сенди. — Той ли ти каза. Невероятен лъжец. Сам падна, видях го. Тъкмо исках отново да го сплаша. — Червеникавата му коса се разтресе и кафявите му очи просветнаха. После се отпусна. — Е… ще измисля и нещо друго. Няма закъде да бързам. Ще му стъжня живота — пчели в панталоните, червеи в ботушите, такива неща. Безобидни. — Сенди отново се разсмя. После рече: — След като си толкова страшен частен детектив, какво свърши по другата работа?

— Не напредвам бързо — отвърнах, — но знам малко повече, отколкото миналата седмица, така че не съм загубил надежда. Не си ли чул нещо, което може да ми свърши работа? — Той поклати глава.

— Никъде нито думица. Но не си се отказал, така ли?

— Не — отвърнах аз.

— Добре, пожелавам ти най-добрия британски късмет — ухили се Сенди.

Един служител надникна през вратата.

— Жокеите, излизайте, моля — каза той.

Съвсем малко оставаше до първата гонка.

Сенди си сложи каската и затегна каишките. После извади малката си протеза, два изкуствени предни зъба на горката челюст, уви я в една кърпа и я сложи в джоба на палтото си, закачено на окачалката. Той, както и много жокеи, никога не яздеше с изкуствените си зъби, защото се страхуваше, че ще ги изгуби или глътне, ако падне и се удари лошо. Усмихна ми се с беззъбата си уста, изкозирува шеговито и излезе под дъжда.

Час по-късно, когато излязох да яздя Пелиндръм, още валеше. Пит ме очакваше на парадния ринг. От периферията на шапката му на постоянна струйка се стичаше вода.

— Това не е ли най-страшният божи ден? — рече той. — Радвам се, че ти ще трябва да се съблечеш и намокриш до кости, а не аз. Когато яздех, обикновено преди това се тъпчех здраво с храна. Предполагам, че си добре с плуването.

— Защо? — попитах озадачен.

— Ако си, знаеш как да гледаш под водата. — Очаквах, че това ще бъде поредната скучна шега на Пит, но той бе сериозен. Посочи към очилата, висящи на врата ми. — За начало няма да имаш нужда от това. С цялата кал, която ще се изсипе върху тебе, ще се замърсят напълно, преди да си направил и първата обиколка.

— Тогава ще ги оставя — казах.

— Свали ги. Само ще ти се пречкат — потвърди той.

Така и направих. Когато обърнах глава, за да махна ластичната връзка над каската си, мярнах човек, който вървеше извън парадния кръг. В този страшен дъжд бяха дошли малко хора и го видях ясно.

Това беше Бърт, човекът с коня от засадата в Мейдънхед. Един от шофьорите на „Марконикарс“.

Той не гледаше към мен, но видът му ми подейства като електрически удар. Може да е пропътувал двеста километра само за да се наслади на следобедната гонка в дъжда. Но можеше и причината да е друга?

Погледнах Пелиндръм, който бавно обикаляше парадния кръг, покрит с непромокаем чул.

Работа, вързана в кърпа.

Потръпнах.

Знаех, че съм напреднал в издирването си, но все още човекът, причинил смъртта на Бил, се смяташе за неоткриваем. Бях пренебрегнал двете му ясни предупреждения и се страхувах, че съм оставил достатъчно широка следа, за да разбере, че продължавам играта. Бърт сигурно не беше сам в Бристол, помислих си, като предположих, че се подготвя трето „възпиращо“ предупреждение.