Има моменти, когато човек се справя и без интуиция, и това бе един от тях. Пелиндръм, стопроцентовият успех. Това, което бе сторено веднъж, можеше да се опита отново и по време на прогизналата от дъжда гонка, някъде щеше да има друга опъната жица. Без никаква логична причина бях сигурен в това.

Твърде късно бе да се оттеглям от състезанието. Пелиндръм беше фаворит на залаганията и очевидно в най-добра форма; не куцаше, нямаше скъсани кръвоносни съдове; нито едно от допустимите извинения за отказ в последната минута. И ако се откажех поради внезапно влошаване на здравето, бързо щяха да намерят друг жокей да ме замести. Не можех да изпратя друг човек с моите цветове да падне тежко заради мен. Ако се откажех така, без обяснения, и извадех Пелиндръм от гонката, разрешението ми за езда щеше да бъде отнето и това щеше да е краят на моите конни състезания.

Ако предупредях комендантите: „Някой се готви да свали Пелиндръм със стоманена жица“, може би щяха да изпратят човек за официална проверка на оградата и препятствията. Но сигурно нямаше да открият нищо. Бях почти сигурен, че ако сложеха жица, това щеше да бъде в последния момент, както и при падането на Били.

Ако участвах в гонката, но държах Пелиндръм със стегната юзда по-назад след другите коне през целия път, жицата можеше и въобще да не бъде вдигната. Но сърцето ми се свиваше, като гледах жокеите, които вече бяха участвали в гонките и си спомнях състоянието, в което бяха пристигали след това. Калта беше полепнала по лицата им на дебел пласт, а костюмите им — намокрени и изкаляни до такава степен, че от няколко крачки разстояние човек вече трудно различаваше цветовете им, да не говорим за разстоянието от едната ограда до другата. Моите собствени цветове — кафяво и кремаво — щяха да бъдат практически неразличими. Мъжът, който щеше да дебне с жицата, не би могъл да каже кой кон е напред, но щеше да ме чака и да действа според случая.

Погледнах към другите жокеи в парадния кръг, които с примирен вид хвърляха шлиферите си и яхваха конете. Бяха около десетина души. Мъже, които ме бяха научили на много неща и ме приемаха като един от тях, едно приятелство, което ми доставяше удоволствие не по-малко от самото надбягване. Ако оставех някой друг да се пребие вместо мен, повече нямаше да мога да ги погледна в лицата.

Това не беше добре. Трябваше да яздя Пелиндръм в челото на групата и да се надявам на късмета си. Спомних си Кейт, която казваше; „Ако трябва нещо да се направи, по дяволите опасността.“

По дяволите опасността. В крайна сметка можех да падна всеки ден и без помощта на жица. Ако днес това станеше заради нея, щеше да е много лошо. Но този извод не ми помагаше с нищо. А може би се лъжех; може би въобще нямаше да поставят клопка.

— Как е? — попита ме Пит. — Изглеждаш като че ли си видял дух.

— Добре съм — отвърнах, като свалях горната си дреха. Пелиндръм стоеше до мен и аз го потупах, като се възхищавах на прекрасната му, интелигентна глава. Основната ми грижа бе дали той ще остане здрав и читав в следващите десетина минути.

Метнах се на гърба му и погледнах надолу към Пит.

— Ако… ако Пелиндръм падне в тази гонка, моля те звънни на инспектор Лодж в Мейдънхедския полицейски участък и му съобщи, става ли?

— Какво за бога…?

— Обещай ми — рекох.

— Добре. Но не разбирам. Можеш да му се обадиш и сам, ако искаш, и освен това няма да паднеш.

— Не, може би не — казах.

— Ще се срещнем при закриването на състезанието — каза той, като шляпна Пелиндръм по хълбока, докато потегляхме напред.

Дъждът шибаше лицата, докато се нареждахме за старта пред стендовете, а трябваше да препускаме две обиколки. Преградите се вдигнаха нагоре и ние полетяхме напред.

Два или три коня прескочиха първата бариера преди мен, но после изведох Пелиндръм и останах там. Той беше в чудесна форма, галопираше и скачаше с увереността и лекотата на първокласен състезателен кон. Всеки друг ден усещането за мощта му под мен щеше да ме изпълва с безмерно удоволствие. При тези обстоятелства обаче едва я забелязвах.

Като си мислех за падането на Бил, оглеждах се за служител, преминаващ зад оградата, когато конете приближават. Той трябваше да размотае жицата, да я вдигне и да я закачи здраво… Ако видех това, смятах да се опитам да накарам Пелиндръм да скочи много по-рано от необходимото, така че да може да удари жицата солидно с гърдите си точно когато е преминал апогея на скока си. По този начин, предполагах, можеше да скъса жицата и да се задържи на крака. А дори и да паднехме, конят нямаше да се превърти в страшно салто като Адмирал. Но, естествено, много лесно е да планираш и се съмнявах дали един роден скачач като Пелиндръм би могъл да бъде принуден да скочи преждевременно.

Свършихме първата обиколка без инциденти, по пистата навсякъде беше разхвърлян разровеният торф. На около два километра от финала, в далечната страна на пистата, чух тропота на копита близо зад себе си и обърнах глава. Повечето от групата бяха изостанали доста назад, но двама от жокеите ме гонеха с решимостта да ме задминат и почти приближаваха задницата на Пелиндръм.

Дръпнах юздите му и той реагира незабавно; увеличихме разстоянието от преследвачите си с около пет дължини.

Никакъв служител не премина по пистата.

Не видях никаква жица.

Но Пелиндръм се удари в нея точно по същия начин.

Нямаше да бъде толкова лошо падане, ако не бяха конете зад мен. Усетих тежкия удар в краката на Пелиндръм, когато се вдигаше над последното препятствие в далечния край на хиподрума, и се изстрелях като куршум. Ударих земята с рамо на няколко метра напред. Преди да спра да се търкалям, другите коне вече прескачаха преградата. Те можеха да избегнат човек на земята, но в дадения случай, както после ми обясниха, е трябвало да заобиколят Пелиндръм, който се мъчеше да стане, и по този начин се оказах точно на пътя им.

Галопиращите подкови се стовариха отгоре ми. Един от конете срита главата ми и каската се пръсна на ситни парчета. Това бяха шест секунди премазване, хаос от удари, в който не можех нито да мисля, нито да мърдам, а само да усещам.

Когато всичко свърши, лежах на мократа земя, свит и губещ съзнание, неспособен да се изправя, неспособен дори да помръдна. Лежах на гръб, с крака към оградата. Дъждът валеше отгоре ми и се просмукваше в косата, капките шибаха лицето ми и така тежко падаха върху клепачите ми, че просто не можех да ги повдигна. През една цепнатина под плътните струи на дъжда мярнах фигура на мъж край оградата. Не беше дошъл да ми помага. Бързо навиваше жицата, без да гледа състезанието, и работеше съсредоточено, като пристъпваше навътре към пистата. Когато доближи вътрешния стълб на препятствието, бръкна в джоба на мушамата си, извади клещи и сряза жицата там, където беше завързана на две над бариерата. Свърши работата си, нави жицата и се обърна към мен.

Познавах го.

Това беше шофьорът на конския фургон.

Всичко наоколо губеше цвета си. Светът изглеждаше сив като зле проявен филм. Зелената трева бе сива, лицето на шофьора на конския фургон бе сиво…

После видях друг при оградата, който крачеше към мен. Много се зарадвах, че имам помощ срещу таксиметровия шофьор, и ми се доплака от облекчение. Опитах се да му кажа да погледне за жицата, защото този път трябваше да има свидетел. Но думите не стигаха по-далеч от мозъка ми. Гърлото и езикът ми отказваха да ги произнесат.

Дойде, застана до мен и се наведе. Опитах се да кажа здравей, но никакъв мускул не ме послуша. Мъжът се изправи.

През рамото си каза на шофьора на фургона:

— Премазан е. — После се обърна към мен. — Ти досадно копеле — каза и ме ритна. Чух как ребрата ми изпукват и усетих гореща остра болка отстрани. — Може би това ще те научи да си гледаш работата — и отново ме срита. Сивият свят пред мен стана още по-тъмен. Бях почти без съзнание, но дори и в тези мъчителни мигове част от мозъка ми продължаваше да работи и разбрах защо служителят не бе минал през пистата с жицата. Нямаше нужда да го прави. Той и неговият съучастник бяха стояли от двете страни на пистата и бяха опъвали жицата помежду си.