Размишлявах за Бил и Сила и какво дължех на баща си, който се бе завърнал обратно в Родезия. Мислех си за тероризираните собственици на заведения в Брайтън и за окървавеното лице на Джо Нантуич.

Не можех да се преструвам, че убийството на Джо не бе променило коренно положението. Досега упорито преследвах невидимия господин Клод Тивъридж с убеждението, че е в състояние да организира побой над някого, но не и убийство. Сега границата бе прехвърлена. Следващото убийство щеше да бъде по-лесно, а другото — още по-лесно от второто. Твърдоглавите, притежаващи догове бунтари срещу рекета, сега бяха в по-голяма опасност отпреди и вероятно и аз имах вина за това.

Джо бе показвал кафявото късче хартия на няколко души и нито един, включително и той самият не бяха разбрали веднага значението и смисъла на написаното. Беше убит, преди да успее да ми го покаже. Може би написаните там думи щяха да разкрият пред мен тайната си. Може би само на мен.

Гледах как засилващият се вятър къдри на малки вълни тревата и дочувах далечните гласове на букмейкърите, които високо крещяха залозите за следващата гонка.

Въпросът, който чакаше отговор, беше прост. Щях ли да продължа преследването или не? Не бях герой. Не ми се искаше да умирам. И несъмнено идеята, хрумнала ми пред тялото на Джо, беше безопасна колкото пръчка динамит близо до буен огън.

Конете за третата гонка излязоха и се наредиха на стартовата линия. Наблюдавах ги разсеяно. Гонката свърши: конете се върнаха на ливадата пред конюшните. Аз все още стоях в центъра на хиподрума, опрян на ръба на мисловната си ограда.

Накрая се върнах към ливадата пред конюшните. Жокеите вече бяха в парадния кръг за четвъртото надбягване и докато отивах към помещението за претегляне, един от служителите на хиподрума ме сграбчи за ръка, като ми каза, че полицаите ме търсят навсякъде. Искали да дам показания, каза той и съм щял да ги намеря в офиса на коменданта.

Насочих се натам, стигнах до вратата на малката канцелария и я отворих.

Господин Роло, слаб и дребен, се бе изправил до прозореца, тревожно смръщил вежди. Посивелият очилат секретар все така седеше на бюрото си с леко отворена уста, като че ли още не бе успял да преглътне нещата, които току-що се бяха случили.

Полицейският инспектор, който се представи като Уейкфийлд, се бе настанил на масата на господин Роло в компанията на трима униформени полицаи, единият от които се бе въоръжил с писалка и тефтерче. Лекарят на състезанията седеше на стол до стената, а до него стоеше изправен мъж, когото не познавах.

Очевидно Уейкфийлд не беше доволен от мен заради това, което окачестви като безотговорност — изчезването ми за около половин час. Висок и едър, той господстваше в помещението. Късата му, стърчаща нагоре коса, присвитите очи, силните месести пръсти — всичко излъчваше властност. Полицай, който трябваше да всява у злодеите страх от Бога. Обвинителният му поглед подсказваше, че в момента е по-склонен да ме причисли към тяхната категория.

— Ако вече сте готов напълно, господин Йорк — започна той саркастично, — ще снемем показанията ви.

Огледах се в малката претъпкана стая и рекох:

— Предпочитам да дам показанията си лично на вас, насаме.

Инспекторът заръмжа, избухна гневно и започна да се кара; в крайна сметка всички напуснаха с изключение на Уейкфийлд, моя милост и полицая-тефтерче, за когото направих компромис. Разказах на инспектора точно какво се бе случило. Цялата истина и само истината.

После се върнах в стаята с кантара и на всички, които ме заобиколиха, за да питат за подробности, заявих, че съм намерил Джо жив. Да, съгласих се с готовност, говорихме с него, преди да умре. Какво е казал ли? Е, само две-три думи и ако никой не възразява, не бих искал да ги обсъждам сега. Добавих, че все още не съм ги съобщил и на полицията, но ще го направя, разбира се, ако се окажат важни. И направих озадачена физиономия, като че ли държах ключ в ръка и въпросът бе да намеря подходящата ключалка, за да го пъхна в нея.

Заведох Кейт на чай. Пит ни зърна и дойде, за да седне заедно с нас. На тях им разказах същата история, като малко се срамувах, но не исках да рискувам да разпространят истината, че Джо е починал, без да изрече и една сричка. Малко преди шестата гонка напуснах хиподрума. Последното, което видях, когато погледнах назад към вратата, бяха Уейкфийлд и Клифърд Тюдор, застанали пред входа на офиса на коменданта, които се ръкуваха. Тюдор, който бе срещнал Джо малко преди смъртта му, несъмнено „помагаше на разследването на полицията“. Очевидно по задоволителен начин.

Отидох до паркинга, запалих моя „Лотос“ и поех на запад по правите второкласни пътища на Саут Даунс. Натиснах педала и малката кола полетя със сто и осемдесет километра в час. Нито един от „Марконикарс“, помислих си със задоволство, не би могъл да съперничи на това малко чудо. Но за да бъда сигурен, че никой не ме преследва, спрях на една издигната част от пътя и огледах шосето зад мен с бинокъла за конни състезания. Пътят бе пуст. Никой нямаше по петите ми.

На около петдесет километра от хиподрума спрях в най-обикновен крайпътен мотел и ангажирах стая за през нощта. Настоях за закрит гараж. Беше твърде далеч от Брайтън за нормалния обсег на „Марконикарс“, но трябваше да съм много предпазлив. Исках да остана невидим. Едно е да подадеш врат навън; съвсем друго е да легнеш да спиш под брадва.

След тъпата вечеря отидох в стаята си и написах писмо до баща ми. Неприятно писмо. Разказах му за смъртта на Джо и че се опитвам да накарам господин Тивъридж да се покаже от дупката си. Помолих го колкото се може по-мило да ми прости. Всъщност написах, че преследвам най-обикновен крокодил.

Привърших писмото, запечатах го и си легнах рано, като дълго останах буден.

На връщане към конните състезания на другата сутрин спрях в една поща и изпратих писмото по въздушен път. Освен това развалих известно количество пари на дребни монети, които поставих в хартиена кесийка. Измъкнах от пътната си чанта резервния чифт чорапи и набутах тежките монети в единия от тях, като добре го завързах. Претеглих на дланта си импровизирания метален топуз. Достатъчно тежък, помислих си, за да мога да поваля някого. Мушнах го в джоба на панталона си и продължих към хиподрума.

Попитах един дежурен полицай, който се разхождаше на ливадата пред конюшните, къде бих могъл да намеря инспектор Уейкфийлд, ако се наложи. Полицаят ми отговори, че инспекторът щял да бъде в участъка и не смятал да идва на хиподрума този следобед, защото бил тук сутринта. Благодарих му, отидох в стаята за претегляне и попитах на висок глас няколко души да ми кажат дали са виждали Уейкфийлд, за да поговорим за това, което Джо ми е казал, преди да умре.

Предчувствието за опасност, която сам си бях докарал, имаше осезаем ефект върху нервите ми. Ускореният, накъсан пулс, който усещах винаги преди започване на гонките, бе още по-силен и можех да чуя как сърцето ми тупа. Всеки звук ми се струваше по-силен, всяка случайна реплика — многозначителна, светлината на свой ред ми изглеждаше по-ярка. По-скоро бях възбуден, отколкото уплашен.

Внимавах, когато се обръщах, за да избегна нападение отзад. По-вероятно бе някой да се опита да ме нападне на безлюдно място, както бяха сторили с Джо, защото на повечето от състезанията на хиподрума имаше прекалено много зрители.

Изглежда, най-много трябваше да се опасявам от нож в ребрата. Той се бе оказал ефикасен при случая с Джо и имаше своите предимства — бе безшумен и точен. Нещо повече — оръжието оставаше в тялото, така че нямаше допълнителни грижи как да се отървеш от него. Черната дръжка, стърчаща от Джо, имаше познатата, леко извита форма на френските кухненски ножове от стомана, продавани във всеки магазин за домакински уреди. Твърде обикновени, за да представляват някаква сериозна следа; а бе и много лесно да се набавят пак, за да промушат следващата жертва.

Възнамерявах да бъда в готовност, ако някой се опита да го стори. Пръстите стискаха тежката топка с монетите в джоба ми, това ми действаше успокояващо